червената материя и да зарови пръсти в дългата й кафява коса…
Сепна се и веднага изпъди мисълта от главата си.
— Ан, подготвил съм ти още нещо. Разбра ли за обстреляния „Мираж“?
Тя кимна и изведнъж в очите й се появи тъга. Худ се запита дали е възможно да се е досетила за какво си мисли. Женската интуиция непрестанно го изумяваше.
— Белият дом ще направи изявление, че в светлината на проявената от Северна Корея агресивност спрямо нашия самолет силите ни в района преминават на план 3. — Той погледна часовника за крайния срок на стената. — Решили са го преди петдесет и две минути. Пхенян ще отвърне със същите мерки, а може би и с още по-засилени и моето предположение, по-точно моята надежда, е, че президентът ще остави нещата така, както са, докато не получим повече информация за инцидента при двореца. На този етап от играта, ако Лорънс ги притисне, Господ знае как ще постъпят. Щом се появи Боб, трябва да говорим с Ърни Колон и да предадем на президента последните данни за положението в армията. От тебе искам, Ан, да смекчиш ефекта от изявлението.
— Да си оставим вратичка за измъкване?
— Именно. Лорънс няма намерение да се извинява за самолета-разузнавач, значи и ние не можем. Но ако се правим, че сме твърди на думи, в един момент ще трябва и да действаме твърдо. Нека вмъкнем малка доза съжаление в нашето изявление, така че ако в даден момент се наложи да отстъпим, да има накъде. Знаеш си работата — като всяка суверенна държава те имат право да защитават територията си и ние съжаляваме, че обстоятелствата са ни принудили да предприемем крайни мерки със същата цел.
— Ще трябва да го съгласувам с Лоуъл…
— Добре. Аз май малко му се сопнах.
— Заслужава си го. Невероятен досадник е.
— Нали е адвокат — оправда го Худ. — Плащаме му да ни дърпа от време на време юздите.
Ан затвори бележника си и се поколеба.
— Днес ял ли си?
— Малко.
— Изглеждаш ми малко отпаднал. Да ти намеря ли нещо за ядене?
— Може би по-късно. — Худ чу гласа на Хърбърт в коридора. — Знаеш ли какво? Ако си свободна около дванадесет и половина, ще поръчаме да ни донесат няколко салати. Ще хапнем и ще обмислим стратегията си.
— Смятай, че сме си уговорили среща. — Каза го така, че през тялото му премина тръпка.
Престори се, че не я гледа, докато тя излизаше. Навлизаха в опасни води, но нищо нямаше да се случи — той нямаше да позволи. И все пак в момента грижите й му бяха приятни.
Бързо превключи, когато Хърбърт се дотъркаля в кабинета, обади се на Бъгс и му нареди да го свърже с министъра на отбраната.
48.
СРЯДА, 1:10 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ, СЕВЕРНА КОРЕЯ
Ракетната база на нодоните се намираше само на сто и десет километра по права линия, но изровените пътища и растителността, която ги зашумяваше почти веднага, щом севернокорейците я разчистеха, забавяше пътуването. След близо три часа тръскане по дупките полковник Сун и помощникът му Кон най- после стигнаха до крайната си цел.
Сун нареди на Кон да спре на върха на хълма над долината, където бяха разположени подвижните ракети. Изправи се бавно в джипа и се загледа в трите платформи, подредени в триъгълник. Дългите ракети лежаха в задната им част под навеси от клони, които ги прикриваха от въздушно наблюдение. Бялата им боя прозираше тук-таме през листата под бледата луна.
— Каква вълнуваща гледка — отбеляза Сун.
— Направо не ми се вярва, че успяхме.
— Да, но пристигнахме. — Сун се загледа в пейзажа под тях. — А когато полетят, ще е още по- вълнуващо.
Бяха постигнали непостижимото. След цяла година тайни контакти със Севера, с общите усилия на майор Ли, капитан Блок и неговият компютърен експерт редник Ко, та дори с помощта на самите врагове, втората корейска война щеше да стане действителност. Вътрешно Сун и Ли се надяваха, че тя не само ще сложи окончателно край на преговорите за обединение, но и ще обвърже напълно американците с тяхната кауза и Северът ще бъде унищожен като военна сила. Тогава обединението нямаше да бъде резултат от компромис, а налагане със сила.
— Карай — нареди Сун и седна.
Джипът се затръска по планинския път към най-близката артилерийска част. Две зенитни установки ZSU-23-4 пазеха базата. На всяка от големите, квадратни стоманени кули край четирите 23-милиметрови оръдия с водно охлаждане, повдигнати на максималните осемдесет и пет градуса, дежуреше по един войник. Обхватът им беше 45 километра. Сун знаеше, че още шест танка са разположени край нодоните и техните радарни антени, разположени отзад на кулите, могат да засекат самолетите по всяко време на денонощието.
Един часовой спря джипа, освети с фенерчето си документите на полковника и внимателно ги разгледа. После вежливо ги помоли да угасят фаровете си, преди да продължат, и отдаде чест. Джипът се запровира надолу по хълма. Пътуваха в мрака заради собствената си сигурност — сред възвишенията можеше да се крият шпионите на врага, а подполковникът би изкушил всеки снайперист.
Жалко би било да те убие сънародник. Защото подполковник Сун само след часове щеше да направи много повече за Южна Корея, отколкото който и да е друг войник в нейната история.
49.
СРЯДА, 1:15 Ч., ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА
При товарния отсек на самолета на ТУА го чакаха представител на авиолинията и заместник-посланикът. Те се погрижиха за попълването на митническите документи и натоварването на ковчега. Едва когато самолетът излетя, Доналд притисна леко пръсти до устата си и изпрати въздушна целувка в небето, а после се обърна и се качи в хеликоптера.
Полетът от летището в Сеул до демилитаризираната зона трая само петнадесет минути. На мястото на приземяването чакаше джип, който го заведе в главната квартира на генерал М. Дж. Шнайдер.
Доналд очакваше срещата им с нетърпение. През динамичния си, изпълнен със събития живот се бе натъквал на доста хора, които изглеждаха малко откачени, но генералът държеше палмата на първенството. Роден по време на Голямата депресия, той бил изоставен като бебе на стълбите на един клуб в Манхатън. Шнайдер винаги си бе представял, че майка му ще се върне на местопрестъплението си, за да го потърси, а баща му е известен ловец и изследовател. Фигурата му наистина навеждаше на подобни представи — беше метър и деветдесет и седем висок, със здрава челюст, широки рамене и кръст на олимпийски шампион. Осиновен бе от семейство, което живееше и работеше в шивашкия квартал, и се бе записал в армията на осемнадесет години, точно преди Корейската война. Беше един от първите съветници, пристигнали във Виетнам, и един от последните американци, които си тръгнаха оттам. През 1976 година се върна в Корея, след като дъщеря му Синди загина на ски-пистата. На шестдесет и пет години все още изглеждаше така, както веднъж го описа Доналд: „последният мохикан от Аламо“7 — готов, решен и способен да се бие до последния си дъх.
Със севернокорейския генерал Хон Ку, по прякор Неспокойния спусък, си бяха лика-прилика, а с южнокорейския генерал Сам, с когото съвместно командваха американо-корейските сили край границата, се спогаждаха удивително добре. Шнайдер беше човек, който се изразяваше цветисто, атакуваше напористо всеки проблем и не смяташе, че употребата на тактически ядрени оръжия е недопустима при евентуален конфликт. Петдесет и две годишният Сам беше спокоен, сдържан и отдаваше предпочитание на диалога и подривните действия пред директния военен сблъсък. Тъй като се намираха в Южна Корея, Сам даваше разрешението за всяка военна акция, но енергичният Шнайдер взимаше много повече страха на севернокорейците. Роля, която според Доналд, доста му допадаше… и която играеше до съвършенство.
Каква ирония на съдбата, помисли си Доналд, докато влизаше в щаба на генерала — малка дървена
