Остана да лежи, наострила слуха си до болка. Гърмежите бяха спрели и тя предпазливо надигна глава. Колата се отлепи от бордюра и замина. Развикаха се хора. Тя бавно коленичи. Продължаваше да притиска раната на мъжа до себе си.
— Ayuda! — провикна се тя към един от охраната, който беше изтичал до портала на Конгреса на депутатите.
— Помощ!
Мъжът отключи портала и се притече на помощ. Ейдийн му каза да притисне раната на падналия и когато той го направи, стана и се обърна към кабинката. Часовоят крещеше за помощ в телефонната слушалка. От другата страна на улицата, както и по цялото платно, беше пълно с хора. Единствените обаче, които бяха останали пред двореца, бяха Ейдийн, падналият до нея мъж, пазачът… и Марта.
Ейдийн се вгледа в шефката си в сгъстяващата се тъмнина. Минаващите коли намаляваха и спираха, фаровете им осветяваха замръзналата, ужасяваща сцена. Марта лежеше възнак с лице към стената на кабинката. Под тялото и се събираше гъста локва кръв.
— О, Господи! — задавено изхълца Ейдийн, коленичи до Марта и се вгледа в красивото й лице. Беше напълно неподвижно.
— Марта? — тихо каза Ейдийн.
Марта не реагира. Около тях колебливо започнаха да се събират хора.
— Марта? — каза Ейдийн по-настойчиво.
Марта не помръдна. Ейдийн чу шум от тичащи нозе из градината пред двореца. След това до нея долетяха глухи гласове, които приканваха хората да освободят района. Ейдийн колебливо докосна страните на Марта с върховете на пръстите си. Марта не реагира. Съвсем бавно, сякаш насън, Ейдийн протегна показалеца си. Задържа го под носа на Марта, съвсем близо до ноздрите. Дишането беше спряло.
— О, Боже, мили Боже — промълви Ейдийн. Докосна нежно единия клепач на Марта. Никаква реакция. Ейдийн отдръпна ръката си и се вторачи в безжизнената фигура. Светът сякаш се връщаше към нормалната си скорост на движение.
Само преди петнайсет минути Ейдийн беше псувала наум тази жена. Марта беше потънала в нещо, което изглеждаше толкова важно — толкова дяволски важно. Секундите винаги изглеждат важни, докато трагедията не ги облече в някаква времева перспектива. Или може би са си важни, защото си отиват безвъзвратно. Не че сега това имаше някакво значение. Независимо дали Марта бе права, или не, добра или лоша, ясновидка или владееща се луда, сега тя беше мъртва. Секундите й бяха свършили.
Порталът на градината се отвори със замах и оттам на бегом заизлизаха хора. Събраха се около Ейдийн, която се взираше с празен поглед в Марта. Младата жена докосна гъстата черна коса на мъртвата.
— Съжалявам — продума Ейдийн, пое дъх на пресекулки и затвори очи. — Толкова съжалявам…
Крайниците й бяха натежали и я беше яд, че рефлексите, които се бяха задействали толкова бързо с уличните хулигани, сега я бяха предали напълно. На рационално ниво Ейдийн знаеше, че не носи никаква вина. По време на едноседмичното въвеждане в новата работа, когато я наеха в Оперативния център, екипната психоложка Лиз Гордън обясни на нея и на другите две нови служителки, че в момента, в който неочаквано се озоват за първи път пред дулото на оръжие — ако това въобще станело, — по всяка вероятност щели да се почувстват психически опустошени. Че пистолет или нож, извадени в инак позната обстановка, разрушават илюзията, че сме недосегаеми, когато вършим рутинните си всекидневни занимания — в този случай разходка по една градска улица. Лиз беше казала също, че в моменти на шок телесната температура, кръвното налягане и мускулният тонус на човек се разцентроват напълно и минава известно време, преди инстинктът за самосъхранение да заработи отново. „Нападателите винаги разчитат на този момент на пълно парализиране“ — ги беше предупредила Лиз.
Обаче това, че Ейдийн имаше обяснение за случилото се, не й вършеше никаква работа. Ама съвсем никаква. То не намаляваше болката и вината, които я бяха обзели. Ако беше реагирала само секунда по- рано или малко по-смело всичко, което беше необходимо, бе съвсем малко повече кураж — Марта можеше и да оцелее.
„Как живее човек с такова чувство на вина?“ — запита се Ейдийн. В очите й започнаха да се събират сълзи.
Нямаше отговор на този въпрос. Никога не беше успявала да се справя с моментите на провал. Не можа да понесе, когато откри овдовелия си баща разплакан на кухненската маса, след като беше загубил работата си в обувния завод в Бостън, където беше работил почти от дете. Дни наред след това се опитваше да го накара да говори, но гой предпочете да се обърне към уискито. Тя замина да учи в колеж скоро след това, но отнесе със себе си усещането, че е предала очакванията му. Не можа да се справи с усещането за провал и когато приятелят й в колежа — най-голямата й любов — се усмихна топло на едно старо гадже. Напусна я седмица след това и след скорошното си дипломиране тя се записа в армията. Дори не отиде на бала — щеше да умре само като го види.
А сега беше предала и Марта.
Един млад мустакат сержант от охраната я хвана внимателно за раменете, помогна и да стане и я попита на английски:
— Добре ли сте?
Тя кимна и се опита да спре сълзите си.
— Имате ли нужда от лекар?
Тя поклати глава.
— Сигурна ли сте, сеньорита?
Ейдийн си пое дълбоко дъх. Сега не беше нито времето, нито мястото да се отпуска. Трябваше да говори с връзката на Оперативния център с ФБР Даръл Маккаски. Той беше останал в хотелската си стая, защото очакваше посещение от един свой колега от Интерпол. Освен това все още беше решена да се види с депутата Серадор. Ако стрелбата беше имала за цел да попречи на осъществяването на тази среща, просто бе длъжна да го направи.
— Ще се оправя — каза тя. — Знаете ли… знаете ли кой може да е направил това? Имате ли въобще някаква представа кой беше?
— Не, сеньорита — отвърна сержантът. — Ще трябва да огледаме и да проверим какво са записали наблюдателните камери. Междувременно, ако сте в състояние, можете да ни разкажете за случилото се.
— Да, разбира се — каза тя. Трябваше да се съобразява все пак със задачата, с причината, поради която беше дошла тук. Но не знаеше колко точно трябва да каже на полицията. — Но…?
— Да?
— Бяхме дошли, за да се видим с един човек, които се намира вътре. Все още настоявам да се видя с него колкото е възможно по-скоро.
— Ще се обърна към съответните лица…
— Освен това трябва да се свържа с един човек в „Принсеса Плаца“ — допълни Ейдийн.
— Ще се погрижа за това — отвърна той. — Но комисар Фернандес ще пристигне всеки момент. Той е човекът, който ще проведе разследването. Колкото повече чакаме, толкова по-трудно ще намерим извършителя.
— Разбира се — съгласи се тя. — Разбирам. Първо ще говоря с него, а след това ще се срещна с нашия човек. Мога ли да използвам някакъв телефон?
— Ще се погрижа за това — пак каза сержантът. — След това лично ще отида и ще проверя за човека, с когото имате уговорена среща.
Ейдийн му благодари и го пусна. Олюля се. Сержантът пак я подхвана.
— Сигурна ли сте, че не искате да ви види лекар? В резиденцията има дежурен.
— Не, благодаря — отвърна тя. Нямаше да разреши на нападателя да се зарадва на още една жертва. Щеше да преодолее всичко това, дори ако се наложеше да го прави с миши стъпки.
Сержантът и се усмихна топло и бавно я поведе към отворения портал.
Дворцовият лекар прелетя покрай тях, след секунди се чу сирената на линейка. Младата жена се обърна. Линейката спря точно на мястото, където преди малко беше стояла черната кола. Санитарите забързано разтовариха носилката на колелца, а лекарят се изправи до тялото на Марта. Остана до него само няколко секунди. Каза нещо на един служител от охраната, след което хукна към ранения пощаджия.
