дипломатически частен детектив. Руснаците, разбира се, знаеха това, което беше и причината винаги да бъде следен на публични места от един или двама руски агенти. Беше сигурен, че в Баку ще го чака някой, който също ще го следва по петите. Технически погледнато, КГБ вече не съществуваше. Обаче личният състав и инфраструктурата на разузнавателните операции бяха останали по местата си и често се използваха от Федералната служба за сигурност и другите „служби“.
Томас беше облечен в сив зимен костюм с жилетка, за да се предпазва от студения вятър, който винаги духаше откъм залива на Баку. Знаеше, че ще има нужда от нещо повече — от силно грузинско кафе и още по-силен арменски коняк, за да се стопли от приема, който очакваше да му бъде оказан в посолството. За съжаление укриването на тайни от своите хора също беше част от работата на шпионина. Надяваше се те да не вдигнат голяма врява, а и той възнамеряваше да си посипе главата с пепел, за да се оправят нещата.
Посрещна го кола на посолството. Томас не се втурна вътре, хвърляйки сака си в багажника. Не искаше руските или азербайджанските агенти да си помислят, че бърза. Спря, спука едно балонче от дъвката в устата си, протегна се и чак след това влезе в колата. Прави се на отегчен. Това е тактиката, когато подозираш, че те следят. Ако искаш внезапно да се разбързаш, има по-голяма вероятност да изненадаш тези, които те следят, и да се отървеш от тях.
Пътят с кола от международното летище на Баку до района на брега на залива, където се намираха посолствата и търговската част, отне тридесет и пет минути. Когато идваше тук, Томас никога не оставаше повече от ден-два и се надяваше сега да бъде същото. Беше посещавал местните базари, Храма на поклонниците на огъня и Музея с килимите — музей с такова име трябваше да се види, както и най-голямата забележителност — Кулата на девицата. Издигаща се в стария град, тази двестагодишна кула на осем етажа е била построена от една девойка, която според някои предания искала да остане затворена в нея, а според други — да се хвърли в морето. Никой не можеше да каже със сигурност коя версия е вярна.
Томас знаеше как се е чувствала.
Заведоха го при заместник-посланичката Уилямсън, която се беше върнала от вечеря и го очакваше, седнала зад бюрото. Ръкуваха се и си размениха няколко баналности. След това тя взе писалка и отбеляза часа върху официална бланка. След малко Моор и Батат влязоха в кабинета й. По врата на агента имаше сивочерни петна и освен охлузванията изглеждаше доста уморен.
Томас му подаде ръка.
— Добре ли си?
— Малко съм замаян — отвърна Батат. — Съжалявам за станалото, Пат.
Томас се намръщи.
— В тези работи няма гаранции, Дейвид. Нека видим как да оправим нещата.
Томас погледна към Моор, който стоеше до Батат. Двамата се бяха срещали няколко пъти на конференции на представители от американските посолства в Азия и при други поводи. Моор беше съвестен човек, от онези, на които викаха двадесет и четири по седем, т.е. агент, който работи по двадесет и четири часа седем дни в седмицата. В момента той не правеше опити да прикрие мрачното си и не особено дружелюбно настроение.
Подаде му ръка и Моор я пое.
— Как сте? — попита Томас.
— Това не е важно — отвърна Моор. — В момента не се чувствам особено добре. Не беше нужно нещата да се развият по този начин.
— Прав сте, господин Моор — съгласи се Томас и пусна ръката му. — Струва ми се, че в случая трябваше да постъпим по друг начин. Сега въпросът е как да оправим нещата?
Моор злъчно се усмихна.
— Няма да се отървете така лесно — рече той. — Вашият екип извърши тук малка операция, за която не бяхме уведомени. Човекът ви каза, че сте се безпокоял от рисковете, свързани със сигурността, и от някои други фактори. Господин Томас, мислите ли, че азербайджанците са успели така да проникнат в системата, че не можем да извършим дори едно наблюдение, без да ни открият?
Томас седна в един стол срещу Уилямсън.
— Господин Моор, госпожо Уилямсън, разполагахме с много кратко време да вземем бързо решение. То се оказа лошо и погрешно. Въпросът е какво да правим сега? Ако Харпунджията е тук, можем ли да да го открием и да му попречим да се измъкне?
— Всъщност питате как да ви измъкнем от положението, в което сте се оказали, нали? — попита Моор.
— И така може да се каже. Въобще ще приветстваме всичко, което ще помогне, за да преминем от отстъпление в настъпление.
Моор стана по-приветлив.
— Няма да е лесно — рече той. — Не открихме и следа от яхтата, която господин Батат казва, че видял. Имаме човек, който наблюдава летището, но днес оттам не е заминавал никой, отговарящ на описанието на Харпунджията.
— А защо не се върнем назад и се опитаме да си отговорим защо Харпунджията е в Баку?
— Има много обекти, срещу които могат да бъдат предприети терористични действия от един наемник — обясни Моор. — А може просто да е минавал оттук на път за някоя друга република или за Близкия изток. Нали знаете какви са тези хора. Те рядко избират прекия път, за да отидат някъде.
— Ако Баку е само спирка, Харпунджията вероятно вече го няма тук — каза Томас. — Нека се съсредоточим върху възможните обекти в района и евентуалните причини те да бъдат нападнати.
— Най-много ни безпокоят Нагорни Карабах и Иран — обади се Уилямсън. — Нагорни Карабах се обяви за независима република, а Азербайджан и Армения се бият към кого да принадлежи. Целият район вероятно ще пламне, когато Азербайджан намери достатъчно пари, за да купи модерни оръжия за своята армия. Това ще бъде лошо и за двете страни, но като имаме предвид, че Иран се намира само на петнадесет мили по на юг, може да се стигне до по-голям конфликт. Като говорим за Иран, дори и без ситуацията около Нагорни Карабах между Техеран и Баку от години има търкания за какво ли не, като се започне от достъпа до петрол и се стигне до каспийската есетра и хайвера. Когато Съветският съюз държеше под контрол Каспийския район, вземаше оттам каквото си поиска. Сега тук не само има проблеми, но някои от тях пораждат нови. Поради немарливия начин, по който Азербайджан добива петрола, редица части от морето, където иранските рибари ловят есетрата, са покрити с близо половинсантиметров слой петрол. Замърсяването убива рибата.
— А какво точно е положението с петрола? — попита Томас.
— Големите петролни полета са четири — каза Уилямсън. — Азери, Чираг, Гюнешли и Азербайджан. Азербайджан и членовете на Западния консорциум, подписали спогодбата за добив на петрол, са убедени, че международното право защитава техните изключителни права върху обектите. Обаче претенциите им се основават на граници, определени от правата, валидни за риболовните зони, които според Иран и Русия не могат да се прилагат за добива на петрол. Засега споровете се водят само от дипломатите.
— Но ако някой някъде предприеме други действия — рече Томас, — като например да взриви някое посолство или да извърши убийство…
— Това би означавало да последва гибелна верижна реакция, която ще засегне половин дузина страни от района и ще вкара Съединените щати в голяма чужда война — заяви Уилямсън.
— Точно затова искаме да бъдем информирани за тайните операции в нашия малък заден двор — прибави не без известен сарказъм Моор.
Томас поклати глава.
— Mea culpa3. А сега ще се съгласите ли, че трябва да гледаме напред, а не назад?
Моор го погледна за момент, а после кимна.
— Така — рече Уилямсън и погледна бележките пред себе си. — Доколкото можах да разбера, има два възможни сценария. Първият — че човекът, нападнал господин Батат, не е Харпунджията и в такъв случай може би имаме работа само с някакъв наркотрафикант или контрабандист на оръжие. Някой, който е успял да повали господин Батат и след това да изчезне.
— Точно така — рече Томас.
