— Каква е вероятността да е станало така? — попита Уилямсън.
— Твърде малка — отвърна Томас. — Знаем, че Харпунджията е в района. Служител на Бюрото за разузнаване и разследвания на Държавния департамент е бил в самолет на турските авиолинии, който летял от Лондон за Москва, и му се сторило, че видял Харпунджията. Опитал се да го проследи, но го изгубил.
— Искате да кажете, че човек от бюрото и най-търсеният терорист в света просто са пътували в един самолет? — обади се Моор.
— Не мога да говоря от името на Харпунджията, а само това, което е казал служителят на Държавния департамент — отвърна Томас. — Но напоследък установяваме, че все повече терористи и шпиони използват пътищата на дипломатите. Опитват се да се доберат до информация от лаптопи и телефонни разговори. От Държавния департамент на няколко пъти вече бият тревога за това. Може да е било съвпадение, може Харпунджията да се е опитал да открадне дискета или телефонен номер, когато служителят е отишъл до тоалетната, не знам.
— И на какво основание този служител твърди, че е успял да разпознае Харпунджията? — попита Уилямсън.
— На единствената известна негова снимка — отвърна Томас.
— Снимката е добра и напълно автентична — увери я Моор.
— Бяхме известени за случката и направихме някои справки — продължи Томас. — Те съвпадат със сведения, които получихме от други източници. Пътникът е пътувал под друго име с фалшив английски паспорт. Проверихме пътните дневници на такситата и установихме, че той е взел такси от хотел „Кенсингтън“ в Лондон. Прекарал е там само една нощ и се е срещал с няколко души, които според портиера приличали и говорели като хора от близкоизточни страни. Опитахме се да проследим въпросното лице в Москва, но никой не го е виждал да излиза от летището. Затова проверихме полетите за други дестинации. Човек, отговарящ на описанието, който показал руски паспорт на името Гарднър, се качил на самолета за Баку.
— Това е корабът на Харпунджията — каза внезапно заместник-посланичката Уилямсън. — Така ще да е.
Другите я погледнаха.
— Познато ли ви е? — попита Томас.
— Да. Учила съм в колеж — обясни Уилямсън. — Гарднър е капитанът на „Рахел“ от романа „Моби Дик“. Това е един от корабите, които преследват неуловимия бял кит. Мога да добавя, че той не успява да го залови.
Томас погледна тъжно към Батат.
— Харпунджията — рече той. — По дяволите. Ама, разбира се. Той сам ни е пробутал тази информация.
— Този терорист си го бива — обади се Моор. — Ако сте усетили намека, може да си помислите, че е някаква шега, и няма да й обърнете внимание. Но ако сте я приели сериозно, Харпунджията е знаел къде ще го търсите и ви е очаквал, за да ви попречи да го преследвате по-нататък.
— Обаче яхтата беше истинска — обади се Батат. — Видях името…
— Видял сте името, което е било поставено нарочно, за да привлече вниманието ви за известно време — рече Томас. — Мамка му! Този път здравата се хванахме на въдицата.
— Което ни довежда до втория И много вероятен сценарий — каза Уилямсън. — Ако Харпунджията е пристигнал в Баку, трябва много бързо да разберем две неща. Първо, какво е искал и, второ, къде се намира сега. Така ли е?
Томас кимна.
Моор се изправи.
— Обзалагам се, че той вече не използва руския паспорт. Ще вляза в компютрите на хотелите и ще сравня имената на гостите с нашата база данни за паспортните регистрации. Ще видим дали няма да изскочат някои нови имена.
— Той може да има свои хора и тук, а в такъв случай може и да не отседне в хотел — обади се Томас.
— Ще ви дам списък на хората, за които ни е известно или подозираме, че работят с чужденци — каза му Моор. — С господин Батат може да ги сравните с данните за хората, с които Харпунджията може да е работил и преди.
Батат обеща да го направи.
— Трябва да опитаме още нещо — каза Томас. — Събрахме всичко по въпроса, което можахме да извлечем от нашите източници в Москва още преди пристигането на Батат. Не беше много, но за времето, с което разполагахме, успяхме да направим само това. Какво ще кажете за другите държави в района?
— Не успяхме да отбележим някакъв съществен напредък в установяването на връзки с разузнаването на никоя от тях — призна заместник-посланичката. — Не разполагаме с достатъчно хора за поддържане на подобни отношения, а и много от републиките, в това число и Азербайджан, са затрупали специалните си служби с решаването на вътрешни проблеми. Всички непрекъснато се шпионират помежду си. Това в особена степен се отнася за Чечения.
— Защо пък там? — попита Батат.
— Защото въпреки че на книга там има коалиционно правителство, Чечения всъщност се управлява от ислямските милиции, които искат да дестабилизират останалите републики, включително и Русия — каза тя. — Надявам се инициативата, която снощи президентът обяви във Вашингтон, да оправи нещата.
— Каква инициатива? — попита Батат.
— Сътрудничество в рамките на ООН в областта на разузнаването — обясни му Моор. — Той го оповести снощи във Вашингтон.
Батат го изгледа с недоумение.
— Има едно място, което можем да опитаме — каза Томас. — Спомням си, че преди две години чух за връзките на Националния център за управление на кризи с една руска група, действаща в Санкт Петербург.
— Руска група за управление на кризи — рече Моор. — Да, спомням си, че и аз съм чувал за нея. Мога да се обадя във Вашингтон и да ги помоля да се свържат с Оперативния център — рече Моор. — Да видят дали те все още поддържат връзки с руснаците.
— Когато им се обадите, накарайте ги да се свържат там с Боб Хърбърт — предложи Томас. — Той е шеф на разузнаването. Чувал съм, че е много способен мъж. Разбрах, че новият ръководител на центъра генерал Роджърс бил доста труден човек.
— Той не ръководи Оперативния център — намеси се заместник-посланичката…
— А кой е шефът? — попита Томас.
— Пол Худ — отвърна тя. — Тази сутрин ни уведомиха. Той си е оттеглил оставката.
На лицето на Моор се появи ехидна усмивка.
— Обзалагам се, че той няма да участва в програмата за сътрудничество с ООН в областта на разузнаването.
— Независимо от това, по-добре ще е да ги накарате да се свържат с Хърбърт — рече Томас. — Харпунджията може да се опита да се измъкне от района, като се отправи на север към Скандинавия. Ако постъпи така, руснаците могат да ни помогнат там.
Моор се съгласи. Всички станаха и Томас подаде ръка на заместник-посланичката. — Благодаря за всичко. Наистина съжалявам за станалото.
— Засега още няма някакви тежки последствия.
— Ще се погрижим нещата да си останат такива — рече Томас.
— Ще наредя да приготвят една стая за двамата — каза Уилямсън. — Не е нещо кой знае какво, но все пак става за спане.
— Благодаря — каза Томас. — Но докато не намерим нашия човек, чувствам, че няма да мога да спя спокойно.
— Това ще се отнася за всички ни, господин Томас — увери го Уилямсън. — Извинете ме, но в двадесет и два часа посланик Смол се връща от Вашингтон. Той ще иска да му се докладва за това колкото е
