точно до храма в отчаян опит да защити вековната постройка от терористи. Фрайдей беше посещавал храма веднъж. На местния език се наричаше двибхеда — двуделен храм за преклонение, в който се почитаха двама богове — Шива Разрушителя и Вишну Пазителя. Срещу главния храм се извисяваше пететажна Раджа гопурам или Кралска кула. От двете страни имаше допълнителни входове, над които се издигаха по-малки кули. Белите тухлени постройки бяха облицовани със зелени и златисти плочи и изразяваха почитание към двамата различни богове. Стените бяха декорирани с балдахини, статуи на ревящи лъвове, човекоподобни пазители на портите, които сякаш танцуваха, и други фигури. Фрайдей нямаше особени познания по иконопис. Но пък си спомняше, че вътрешността на храма е проектирана така, че да символизира богиня, която си почива. Първото помещение беше косата; следваха лицето, коремът, коляното, кракът и стъпалото. Цялото тяло беше изключително важно за индусите, не само душата и сърцето. Всяка част от човешкото същество беше непълна без останалите части. А един непълен човек не би могъл да демонстрира пълното съвършенство, изисквано от вярата.
Колкото и да бързаха, поклонниците отделяха по няколко мига, за да се обърнат към храма и да сведат глави. Независимо от важността на индивидуалните им цели, индийците осъзнаваха, че съществува нещо много по-велико от самите тях. От храма излизаха и други поклонници, които също бързаха към автобуса. Още индуси — местни жители и туристи, влизаха и излизаха през извития портал.
На една пресечка от храма се намираше киносалон, който се помещаваше в старомодна палатка. Индия произвеждаше повече игрални филми от всяка друга нация. Фрайдей беше гледал няколко на видео, включително и „Достоен да бъде крал“ и „Алени цветя“. Фрайдей вярваше, че мечтите на един народ, а оттам и слабостите му, се криеха в историите, темите и героите на неговите най-популярни филми. На индийците особено много допадаха тричасовите съвременни игрални мюзикъли. В тези продукции участваха привлекателни главни актьори, които нямаха имена. Наричаха ги просто „Героят“ и „Героинята“. Те олицетворяваха всеки мъж и всяка жена в епическите драми, с които се сблъскваха, но музиката не напускаше сърцата им. Ето по този начин индийците гледаха на самите себе си. Реалността представляваше обезпокоително неудобство и те се стараеха да я избягват. Подобно на често жестоката кастова система. Фрайдей имаше теория за това. Винаги беше вярвал, че кастите са въплъщение на индийската вяра. В едно общество, както при всеки индивидуален човек, имаше глава, крака и всички други части между тях. Всяка една от тях беше жизнено необходима, за да се получи завършеност.
Фрайдей отново огледа пазара. Движението продължаваше с нестихваща сила. Тълпите бяха дори по- гъсти от преди — все повече хора се отбиваха край сергиите малко преди вечеря или на път от работа към къщи. Край щандовете се разминаваха разни купувачи — някои пеша, други на велосипеди. Стоките продължаваха да прииждат в кошници, ръчни колички и понякога с камиони. Пазарът обикновено работеше до след залез слънце. В Шринагар и околностите работниците трябваше да стават рано. Трябваше да са във фабриките, в магазините или на полето не по-късно от седем сутринта.
Фрайдей довърши вечерята си и отправи поглед към автобуса. Шофьорът се беше върнал и помагаше на хората да се качат. Служителят на спирката отново се беше покачил на стълбата и товареше багажа на покрива. Фрайдей намираше за странно как сред уж очевидния хаос цари някакъв вътрешен ред. Всяка отделна система функционираше идеално — от сергиите до купувачите, от полицаите до автобуса. Дори и предполагаемо враждебните религиозни фракции се спогаждаха чудесно.
Отново започна да ръми. Фрайдей реши да се разходи до автобусната спирка. Конструкцията изглеждаше нова и той беше любопитен да я разгледа. Докато вървеше след група позакъснели поклонници, Фрайдей видя, че шофьорът вече къса билетите на пътниците.
Имаше нещо различно.
Шофьорът. Не беше предишният як и набит мъж, а доста строен. Може би беше нов шофьор. Нищо чудно — всички носеха еднакви униформи. После забеляза и нещо друго. Служителят, който товареше багажа на покрива, подреждаше чантите твърде внимателно. Фрайдей не бе успял да го разгледа добре. Не можеше да каже дали е същият човек.
Автобусът все още се намираше на двеста ярда от него. Американецът ускори крачка.
Изведнъж светът от лявата страна на Фрайдей изчезна, погълнат от светкавица ярка бяла светлина, адска бяла горещина и оглушителен бял шум.
7.
Вашингтон
Сряда, 07:10
Пол Худ беше сам в офиса си. Майк Роджърс и Ударният отряд бяха поели към мисията, а други неотложни задачи нямаше. Вратата на кабинета му беше затворена, а на екрана на компютъра му беше отворен файл с име „Работен ОЦИС“. Думата „работен“ в заглавието означаваше, че това не е оригиналният документ, а само копие. ОЦИС представляваше таблица на вътрешната структура на Оперативния център. Под всеки раздел имаше списък на отделите и съответния персонал. Към всяко име беше прикрепен допълнителен файл. Той съдържаше данни, вписвани ежедневно от всеки служител, и съдържаше индивидуално извършените от всеки задачи. Достъп до тези файлове имаха само Худ, Роджърс и Хърбърт. Поддържаха тази система, защото им позволяваше да проследяват и засичат дейностите на персонала с телефонните разпечатки, списъците с имейли и други документи. Това беше първото ниво на сигурност срещу членове на екипа, които евентуално съдействаха на друга агенция или дори на друго правителство. Компютърът автоматично засичаше всяка дейност, която не съответстваше на спуснатите заповеди и нареждания.
Но в момента Худ не търсеше къртици сред служителите си. Търсеше жертвени агнета. Ако сенатор Фокс и конгресният Комитет по разузнаването и контрола пожелаеха съкращения, той трябваше да е готов да ги направи. Въпросът беше къде да отреже?
Худ кликна с мишката върху разузнавателния отдел на Боб Хърбърт. Разгледа внимателно имената. Дали на Хърбърт не му стигаше само дневна служба за наблюдение на електронната комуникация в Европа? Не беше много вероятно. Шпионите нямаха работно време. А една свръзка с ЦРУ и ФБР вместо отделни за всяка агенция? Може би щеше да проработи. Трябваше да пита Хърбърт коя от двете свръзки предпочита. Худ премести курсора към техническото подразделение. А Мат Стол? Щеше ли да оцелее без служител по сателитния интерфейс или без мениджър по компютърен ъпгрейд? Мат можеше да преразпределя необходимата работа, когато се наложеше да подслушват чуждестранни комуникационни сателити или да подменят хардуера или софтуера на някой компютър. Щеше да предизвика известни неудобства, но нямаше да е фатално. Той кликна два пъти върху мениджъра по ъпгрейда и позицията изчезна.
Худ премина към следващия отдел, а сърцето му ускори ритъма си. Пресцентърът. Нима Оперативният център наистина се нуждаеше от човек, който да пише съобщения за медиите и да организира пресконференции? Ако сенатор Фокс се страхуваше, че Националният център за разрешаване на кризисни ситуации е станал твърде видим, то прессекретарят и единственият й асистент щяха да са първите освободени.
Худ втренчено гледаше в монитора. Нямаше значение какво мисли сенатор Фокс. Важното беше какво мисли самият той.
Худ не виждаше списък със служители. Вместо това виждаше лицето на Ан Ферис. След години на флиртуване двамата най-после бяха прекарали една нощ заедно. Това беше едновременно най-прекрасното и най-опустошително преживяване в живота на Худ. Чудесно, защото двамата с Ан наистина държаха един на друг. Опустошително, защото Худ трябваше да признае пред себе си за тази връзка. Чувството, което изпитваше, беше по-силно и от онова при срещата с бившата му любовница Нанси Джо Босуърт в Германия. Но все още беше женен за Шарън. Трябваше да мисли за доброто на децата си, а също и за своето положение. Трябваше да внимава и за чувствата на Шарън, ако тя евентуално откриеше истината. Въпреки че обичаше близостта на Ан, Худ осъзнаваше, че моментът не е подходящ за нова връзка.
А какво мислеше Ан? След неприятния си развод самата Ан не беше особено уверена в себе си. Държеше се на ниво при срещи с пресата и беше чудесна самотна майка. Но по време на един от семинарите за служители, наречен „Кариера срещу отглеждане на деца“, психоложката Лиз Гордън окачестви подобно поведение като „резултат на реакционни качества“. Ан отговаряше на външните стимули с овладени, естествени инстинкти. Но вътре в душата й, където беше позволила на Пол да надникне, се криеше едно уплашено, малко момиченце. Ако Худ я освободеше от работа, тя щеше да си помисли, че го прави, за да я отдалечи от себе си. Ако запазеше позицията й, тя щеше да си помисли, че я фаворизира и
