беше свързана с миниатюрен усилващ микрофон, който позволяваше на Хонда да комуникира почти невербално. Той шепнеше, а гласът му се трансферираше съвсем ясно до човека от другата страна на линията.
Но Ударният отряд беше нещо много повече от група елитни военни, специализирани в различни области. Подполковник Скуайърс ги беше превърнал в изключително интелигентна и високо дисциплинирана бойна единица. Това беше най-впечатляващият екип, в който Огъст беше служил някога.
Самолетът зави на юг и старата кожена чанта на Огъст се плъзна изпод седалката. Той я изрита обратно. В нея държеше географски карти На Кашмир, както и информационни бюлетини от района. Полковникът вече ги беше прегледал с екипа си. След минутка отново щеше да ги извади. Но точно сега Огъст искаше да направи нещо друго, нещо, което винаги правеше преди мисия. Искаше да обмисли защо се намира тук, защо е тръгнал. Това се беше превърнало в част от ежедневието му — да преценява мотивацията си, да се замисля защо върши онова, което вършеше. Правеше го независимо дали се намираше във виетконгски лагер, дали поемаше сутрин към базата на Ударния отряд или тръгваше на мисия. Не му беше достатъчно да си каже, че служи на страната си или че преследва избраната кариера. Нуждаеше се от нещо, което да го накара да постигне повече от вчерашния ден. В противен случай качеството на работата му, на живота му щеше неминуемо да се влоши.
Но беше осъзнал, че трудно успява да открие друга причина. Когато настроението му беше оптимистично, гордостта и патриотизмът се превръщаха в основния му двигател. В по-мрачните дни той решаваше, че всички хора са териториални хищници, затворници на собствената си природа. В такива моменти битките и инстинктът за оцеляване съставяха генетичния му императив. Но все пак тези неща не можеха да бъдат единствената движеща сила на всеки човек. Всеки индивид изпитваше нещо уникално, нещо, което се намираше отвъд политическите и професионалните граници.
Затова той непрекъснато търсеше онази, липсващата мотивация. Ключа, който щеше да го направи по- добър войник, по-добър лидер, по-силен и по-мъдър човек.
Разбира се, с течение на годините той откриваше много други неща, през главата му минаваха много интересни мисли. И беше започнал да се пита дали самото пътешествие не съдържа отговора. А сега се беше запътил към една от люлките на източната религия. Това изглеждаше като подходящо разкриване. Може би това беше всичко, което щеше да открие. За разлика от мисията, тук не разполагаше с карти, които да му покажат терена, нито с транспортни машини, които да го отведат там.
Но засега щеше да продължи да търси.
6.
Шринагар, Индия
Сряда, 16:22
Часовата разлика между Баку и Кашмир беше два часа и половина. Рон Фрайдей все още се движеше по азербайджанското време, затова си купи няколко агнешки шишчета от близката сергия. После седна на открито в едно претъпкано кафене и си поръча чай с вечерята. Трябваше да се нахрани бързо. Скоро щеше да започне вечерният полицейски час за чужденците. За спазването му строго следяха патрулиращи по улиците войници, които носеха бронирани жилетки и автоматични пистолети.
Въпреки че дъждът беше спрял, над масите все още бяха опънати огромни чадъри. Фрайдей трябваше да се наведе, за да си проправи път. Седна на една маса с двама индуски поклонници, които четяха, докато пиеха чай. И двамата бяха облечени в дълги до земята бели памучни роби, привързани в кръста с кафяви колани. Това беше типичното облекло на светите мъже от Обединените провинции близо до Непал, в подножието на Хималаите. В краката им лежаха платнени чанти, които изглеждаха доста тежки. Очевидно мъжете се бяха запътили към религиозното светилище в Пахалам, разположено на петдесет и пет мили южно от Шринагар. Големината на чантите им предполагаше, че възнамеряват да прекарат известно време по светите места. Мъжете не поздравиха Фрайдей, въпреки че поведението им не беше грубо. Може би не искаха да прекъсват неговата вглъбеност. Единият от мъжете четеше международното издание на „Хералд Трибюн“. Това се стори странно на Фрайдей, макар че нямаше отговор защо е така. Дори и свещенопоклонниците трябваше да следят световните събития. Другият мъж, който седеше точно до Фрайдей, прелистваше томче поезия на санскрит и английски. Фрайдей надникна над рамото му.
„Вишаяириндрияграамо на труптхамадхигачати ажасрам пурямаанупи самудраха салилаирива“, казваше текстът на санскрит. Английският превод хвърляше малко повече яснота: „Сетивата никога няма да се заситят, дори и след непрестанно захранване със сетивни неща, така както океанът никога няма да се запълни, дори и след непрестанния приток на вода.“
Фрайдей не го оспорваше. Живите хора трябваше да попиват всичко около себе си. Те консумираха жизнен опит и събития и превръщаха това гориво в нещо различно. В нещо, което носеше техните отпечатъци. Ако не правеше това, човек живееше, но не беше жив.
Към седналите край масата поклонници се приближи един мюсюлманин. Мъжът им предложи евтин подслон в къщата си, ако желаят да останат през нощта. Често поклонниците нямаха нито време, нито пари да отседнат в странноприемница. Мъжете учтиво му отказаха, като заявиха, че ще се опитат да хванат следващия автобус и ще почиват, когато стигнат в светилището. Мюсюлманинът каза, че ако изпуснат този или някой от по-късните автобуси, зет му ще ги закара в светилището на следващия ден. Даде им картичка с адреса си. Те му благодариха за предложението. Мъжът се поклони и се извини. Държанието му беше много любезно. Мюсюлманите и индусите обикновено контактуваха помежду си сърдечно и доброжелателно. Онези, които подстрекаваха войните, бяха генералите и политиците.
На масата зад Фрайдей седнаха други двама мъже за по чаша чай. От разговора им разбра, че са се запътили към близката тухларна фабрика, където работят нощна смяна. От лявата страна на Фрайдей се бяха изправили трима войници в зеленикавите униформи на кашмирската полиция и оглеждаха тълпата. За разлика от Близкия изток, в Кашмир пазарите не бяха обичайна сцена на терористични атаки. Причината беше, че на такива места мюсюлманите често се смесваха с индусите. Затова терористите се целеха в типични за индуските врагове места — домовете на местните висши служители, бизнес сгради, полицейски станции, финансови институции, военни бази. Дори милитаристичните, агресивни групировки като партизаните муджахидини на „Хизбула“ не нападаха цивилните места, особено в натоварените часове на деня. Не искаха да настроят хората срещу себе си. Те водеха войната си с индуските предводители и онези, които ги подкрепяха.
Двамата поклонници бързо допиха чая си. Автобусът им тъкмо спираше на около триста ярда вдясно. Шофьорът шумно паркира край малката спирка в далечния западен край на пазара. Боядисаното в зелено превозно средство беше доста раздрънкано. На покрива му имаше железни скари за багаж. Униформеният шофьор излезе навън, за да помогне на слизащите пътници, а служителят в будката на спирката извади малка стълба. Започна да разтоварва багажа на пристигащите, а в това време зад него се оформи голяма опашка от чакащи да се качат. Всички се държаха учтиво и никой не се блъскаше. Когато приключиха със слизащите, двамата служители влязоха в дървената будка.
Двамата поклонници на масата на Фрайдей вече бяха прибрали четивата си и вдигнаха големите си издути чанти. С усилие нарамиха багажа и си проправиха път през тълпата на улицата. Докато наблюдаваше отдалечаващите им се гърбове, Фрайдей се запита какво ли е наказанието за кражба. Претъпканият пазар беше райско място за всеки джебчия. Особено ако можеше да се качи на автобуса и да напусне околността достатъчно бързо.
Фрайдей продължи да отпива от чая си, докато отхапваше парченцата агнешко от дървените шишчета. Към автобуса се стичаха и други поклонници. Някои носеха бели или черни роби, други бяха облечени в европейски дрехи. На мъжете и жените, които не носеха традиционните роби, беше позволено да се молят в светилището, но нямаше да бъдат допуснати в самата пещера. Някои хора дърпаха след себе си малки деца. Фрайдей се зачуди дали жадното изражение, изписано на лицата им, се дължи на нетърпението да се качат на автобуса, или беше физическа проява на обзелата ги религиозна треска. Може би по малко от двете.
Единият от полицаите тръгна към спирката, за да се увери, че няма да възникнат проблеми при качването на пътниците. Пътят му минаваше покрай полицейския участък, който му се падаше от лявата страна. Участъкът се помещаваше в двуетажна дървена сграда с бели стени и зелени стрехи. Двата прозореца на предната фасада бяха преградени с решетки. Непосредствено зад полицейския участък се намираше древен индуски храм. Фрайдей се запита дали местното правителство не е построило участъка
