на моторизираната му инвалидна количка.
— Добро утро — поздрави Хърбърт.
— Добро утро, Боб — отвърна Роджърс.
— Имаш ли нещо против да вляза?
— Разбира се, че не — каза му Роджърс.
Хърбърт завъртя количката си и влезе в офиса. Оплешивяващият, тридесет и девет годишен гений на разузнаването беше изгубил способността да използва краката си при бомбардирането на посолството в Бейрут през 1983. Освен това терористичната атака бе отнела живота на обичната му съпруга. Мат Стол, компютърният вълшебник на Оперативния център, му беше изобретил инвалидна количка по най-новите технологии. Тя разполагаше с вграден компютър, който се сгъваше в единия подлакътник, а от кутия, прикрепена към гърба на облегалката, се разтваряше малка сателитна чиния.
— Само исках да ти пожелая късмет — каза Хърбърт.
— Благодаря — отвърна Роджърс.
— И Пол помоли да се отбиеш при него, преди да тръгнеш — продължи Хърбърт. — В момента разговаря по телефона със сенатор Фокс и не иска да те изпусне.
Роджърс погледна часовника си.
— Сенатор Фокс е станала рано. Дали има някаква специална причина за това?
— Поне аз не знам за такава, макар че Пол не изглеждаше особено доволен — каза Хърбърт. — Сигурно му чете конско за атаката в ООН.
„Ако беше вярно, значи си имаше и предимство да си втори номер“, помисли си Роджърс. Поне не му се налагаше да понася тези глупости. Бяха постъпили съвсем правилно в ООН. Спасиха заложниците и убиха лошите.
— Вероятно ще ни трият сол, докато на генералния секретар не му писне — каза Роджърс.
— Сенатор Фокс става все по-добра в тия работи — каза Хърбърт. — Удря те по гърба с всички сили и казва на враговете ти, че те наказва. На приятелите ти каза, че те потупва по гърба. Само ти си знаеш какво е в действителност. Но както и да е. Пол ще се оправи с това. — Хърбърт протегна ръка. — Аз само исках да ти пожелая на добър час. Запътил си се към далечен, враждебен район.
Роджърс плесна протегнатата длан на приятеля си и се ухили.
— Знам. Аз пък съм далечен, враждебен тип. С Кашмир ще се разбираме чудесно.
Роджърс понечи да отдръпне ръката си. Хърбърт обаче я задържа.
— Има и още нещо — каза той.
— Какво? — попита Роджърс.
— Не мога да открия кой ще бъде свръзката ти там — отвърна Хърбърт.
— Ще ни посрещне един офицер от Националната гвардия по сигурността, капитан Прем Назир — каза Роджърс. — Това не е необичайно.
— За мен е — настоя Хърбърт. — Няколко обаждания, две-три обещания, малка обмяна на информация и обикновено получавам каквото искам. Проверявам хората, уверявам се, че не играят двойна игра. Но не и този път. Не мога да открия нищо дори за капитан Назир.
— Ако трябва да съм честен, дори се чувствам облекчен, че най-после имаме истинска сигурност — засмя се Роджърс.
— Истинска сигурност означава враговете да не знаят какво става — каза Хърбърт. — Тревожа се, когато нашите собствени хора не могат да ми кажат какво става.
— Не могат или не искат? — попита Роджърс.
— Не могат — каза Хърбърт.
— Защо не се обадиш на Мала Чатърджи? — предложи Роджърс. — Обзалагам се, че с удоволствие ще ти помогне.
— Не е смешно — отвърна Хърбърт.
Чатърджи беше младата индийка — генерален секретар на Обединените нации. Беше запалена пацифистка и най-гръмогласният критик на Оперативния център, особено на начина, по който бяха разрешили кризата.
— Вече говорих с моите хора в ЦРУ и в посолствата ни в Исламабад и Делхи — продължи Хърбърт. — Не знаят нищичко за операцията. Това е необичайно. А Агенцията за национална сигурност изобщо не държи нещата под контрол. Планът не е преминал обичайната ком-сим. Люис е твърде зает да разчиства собствения си двор и няма време за това.
— Знам — каза Роджърс.
„Обичайната ком-сим“ беше компютърна симулация, която пресъздаваше всеки разработен и одобрен план за полеви действия. Агенцията поръчител обикновено разиграваше симулации в продължение на дни, опитвайки се да открие пукнатини в плана, както и да подсигури поне няколко резервни варианта за агентите, които щяха да го изпълнят. Напоследък обаче Агенцията за национална сигурност беше разтърсена от оставката на директора Джак Фенуик. Това се случи след като Худ посочи Фенуик като един от конспираторите, целящи да свалят президента от поста му. Заместникът му, Ханк Люис, бивш сътрудник на президента и координатор на стратегическото планиране, беше зает да прочиства службата от привържениците на Фенуик.
— Всичко ще бъде наред — увери го Роджърс. — Във Виетнам всичките ми операции се крепяха на едното нищо.
— Да, но там поне знаеше кой е врагът — изтъкна Хърбърт. — Само те моля да поддържаш връзка с мен. Ако нещо ми се стори подозрително, искам да ти съобщя навреме.
— Добре — обеща Роджърс. Щяха да носят със себе си сателитен телефон. Този сигурен канал щеше да позволи на ударния отряд да се свързва с Оперативния център от всяка точка на земята.
Хърбърт си тръгна и генерал Роджърс прибра в багажа си необходимите му документи и дискети. Шумът в коридора нарастваше — служителите на Оперативния център вече пристигаха. Дневната смяна беше три пъти по-голяма от оскъдния нощен екип. Въпреки това Роджърс се почувства някак странно изолиран от цялата кипяща дейност. Не се дължеше само на концентрацията, която го обземаше преди мисия. Имаше нещо друго. Някаква предпазливост, сякаш вече се намираше на бойното поле. Във Вашингтон и околностите му това усещане не беше далече от истината.
Въпреки самоувереността си Роджърс не пренебрегна думите на Хърбърт. Колегата му не се безпокоеше без причина и опасенията му разтревожиха Роджърс. Не се притесняваше за себе си, нито пък за стария си приятел полковник Брет Огъст. Огъст щеше да командва елитния ударен отряд на Оперативния център. Роджърс по-скоро се безпокоеше за младите, добре обучени членове на отряда, които щяха да се присъединят към него в Кашмир. Особено за онези, които имаха семейства. Тази мисъл никога не напускаше съзнанието на един командир. А казаното от Хърбърт й даде допълнителна сила.
Но рискът вървеше ръка за ръка с униформата и щедрата военна пенсия. Роджърс щеше да направи всичко по силите си, за да осигури безопасност за персонала и мисията. Защото в края на краищата в акциите, ръководени от мъже като Майк Роджърс и Брет Огъст, се криеше една неизбежна истина.
Целта си заслужаваше риска.
2.
Шринагар, Индия
Сряда, 15:51
Пет часа след като съобщи фалшиво име на служителите към Регионалното бюро за регистриране на чужденците на летище Шринагар, Рон Фрайдей вече се разхождаше по улиците на града, като се надяваше, че мястото ще се превърне в негов дом за следващите година или две. Беше се настанил в малка, евтина странноприемница близо до „Шервани Роуд“. Научи за „Палата на Биноу“ последния път, когато беше тук. В задната част се помещаваше игрална зала, което означаваше, че на местната полиция се плаща, за да страни от мястото. Там Фрайдей щеше да бъде анонимен и в безопасност.
Офицерът от Службата за национална сигурност беше доволен, че се измъкна невредим от Баку, Азербайджан. Радваше се не само да е извън бившата съветска република, но и защото се намираше на по-малко от двадесет и пет мили от контролираната зона. Бе идвал в столицата на северната държава и преди и бе открил, че атмосферата го кара да се чувства особено ободрен. В далечината непрекъснато се Чуваше артилерийска стрелба. Пехотните мини по хълмовете избухваха в неми вулкани от пръст. Ранните
