— Не желая да ви притискам, сър, но искам да се уверя, че съм ви изяснил добре ситуацията — каза Плъмър. — От жизненоважно значение е правителството ви да не предприема каквито и да било мерки, докато нашите хора са в планините и имат шанс да измъкнат индийката.
— Да, достатъчно ясно го казахте — отвърна посланикът.
— Съществува реалната опасност дори и една изпусната дума да превърне всичко това в кошмар — добави Плъмър.
— Съгласен съм — увери го Симатна. Високият пакистанец се усмихна едва забележимо и се запъти към вратата.
— Господин посланик, моля да ми кажете какво възнамерявате да направите — помоли го Плъмър. Американецът щеше да се почувства доста глупаво, ако Симатна отиваше да изпие два аспирина или да посети тоалетната. Но Плъмър трябваше да знае.
— Възнамерявам да направя нещо, което ще изисква и вашата помощ — отвърна Симатна.
— Разбира се — каза Плъмър. — Какво мога да направя?
Посланикът отвори вратата и погледна назад.
— Трябва да ми дадете онова, което току-що поискахте от мен.
— С удоволствие — увери го Плъмър. — Само кажете какво е?
Докато чакаше, политическият съветник превърташе в главата си разговора на бързи обороти, опитвайки се да си спомни какво, по дяволите, беше поискал от посланика.
— Нуждая се от доверието ви — каза Симатна.
— Имате го, сър. Затова и дойдох тук — заяви Плъмър. — Онова, което исках да разбера, е дали сме отгърнали на една и съща тактическа страница.
— Така е — отвърна Симатна. — Аз обаче имам достъп до бележки под линията, за които вие не подозирате.
С тези думи пакистанският посланик излезе от кабинета си и безшумно затвори вратата след себе си.
47.
Глетчерът Сиячин
Четвъртък, 22:57
Гневът на Рон Фрайдей му пречеше да замръзне.
Когато започна тази част от мисията, агентът на АНС не беше ядосан. Беше настроен оптимистично. Ефективно беше иззел командването на мисията от Шараб. Дори и жената да преживееше срещата си с индийската армия, Фрайдей щеше да е онзи, който щеше да въведе групата в Пакистан. Триумфът щеше да бъде негов. А и пътешествието изглеждаше напълно постижимо, поне според индийските военни карти, които беше взел от хеликоптера. Буферната зона не беше силно охранявана покрай прохода Белпора. Районът беше изключително широк и равен — лесен за наблюдение от въздуха. Капитан Назир беше казал на Фрайдей, че всеки, който минава през ледената площ, рискува да бъде забелязан и заловен. Значи Фрайдей и групата му трябваше да бъдат бдителни. Ако се намираха в прохода по време на обходен полет, щяха да намерят къде да се скрият, докато летателната машина отминеше.
С всеки изминал час обаче ентусиазмът на Фрайдей намаляваше. Той беше свикнал да работи сам. Това винаги му беше давало психологическо предимство. Не трябваше да се грижи за никой друг, нито пък да разчита на него и това му даваше възможност да предприема бързи тактически обрати. Така беше и с романтичните му връзки. Плащаше на час. Това ги правеше лесни, директни и най-вече приключили.
Самуел се държеше. Той водеше групата. Пакистанецът ловко мушкаше земята пред себе си с дълъг прът, за да се увери, че няма да стъпят върху яма, покрита с тънък лед. Фрайдей вървеше точно зад него. Под дясната си мишница беше затъкнал две факли. Бяха ги направили от твърди клонки, които бяха събрали в по-долните участъци. Върховете им бяха здраво овързани с увивни диви лози. Дебелите лозови филизи не горяха, а по-скоро тлееха. Между тях Фрайдей беше натъпкал суха трева, която да служи за запалител. Факлите щяха да бъдат използвани само при спешен случай. Фрайдей имаше пет кибритени клечки в джоба си и не искаше да ги похабява.
Нанда и дядо й вървяха най-отзад. Нанда се справяше добре. Тя беше слаба жена и бързо губеше телесна температура. Но пък имаше борбен дух и нямаше да изостава, ако не беше Апу. Възрастният фермер беше напълно изтощен. Ако не беше внучката му, индиецът вероятно щеше да легне на земята и да умре.
Със спускането на тъмата над леда и падането на температурите Фрайдей все повече се отвращаваше от семейство Кумар. Не можеше да понася немощта на Апу. А предаността на Нанда го разстройваше. Тя носеше отговорността да прекрати кризата, чието възникване беше подпомогнала. Всяка минута, която прекарваха, помагайки на Апу да се движи през глетчера, забавяше напредването им и изсмукваше силите на Нанда, Фрайдей и другия мъж.
Животът на фермера просто нямаше чак такова значение.
Фрайдей беше успял да огледа околността, преди нощта окончателно да ги погълне. Групата се намираше в равна, гола местност. От дясната им страна, на около половин миля разстояние, се извисяваше почти отвесният, висок хиляди футове, синкавобял глетчер. Повърхността му беше неравна и нащърбена, сякаш огромно парче от планината беше просто отхапано. Отляво теренът беше много по-гладък, вероятно полиран от векове на дъждове и оттичащи се води от планината. Спускаше се надолу към място, което приличаше на далечна долина. Фрайдей не беше сигурен, защото от по-ниските и по-топли части на глетчера се издигаше лека мъгла.
Но това нямаше значение. Пакистан беше напред, право на север. И ако Рон Фрайдей не направеше нещо, за да ускори хода на групата, нямаше да стигнат навреме, ако изобщо стигнеха.
Фрайдей извади малкото си фенерче и го подаде на Самуел. Батериите едва ли щяха да изкарат до изгрева. Фрайдей каза на пакистанеца да огледа добре терена, после да загаси светлината и да я включва само в краен случай. След това американецът се спусна по лявата страна на огромния масив. Въздухът беше неподвижен, а нощта тиха. Глетчерът ги предпазваше от свирепите планински ветрове. Фрайдей изчака Нанда и дядо й да го настигнат. Жената държеше ръката на Апу и вървеше малко пред него. При всяка стъпка тя се спираше и буквално влачеше дядо си по леда. Нанда дишаше тежко, а Апу се беше превил на две.
— Няма да успеем с тази скорост — каза Фрайдей.
— Ще успеем — отвърна тя.
— Не и навреме — настоя Фрайдей. Не знаеше това със сигурност. Но категоричният му тон щеше да я убеди, че е истина.
Нанда не отвърна.
— Ако някоя от страните удари с ядрени ракети в планините, глетчерът ще се превърне в сладководно езеро — изтъкна Фрайдей. — Нека да оставим Самуел с дядо ти. Ти ще дойдеш с мен. Когато стигнем Пакистан, ще им изпратим помощ.
— Да оставя дядо ми с един от онези, които ни държаха затворници? — възкликна тя. — Не мога да се доверя на такъв човек.
— Обстоятелствата се промениха — опита се да я убеди Фрайдей. — Самуел иска да спаси народа си. А това означава, че трябва да пази дядо ти.
Младата жена продължи да помага на дядо си да се придвижва. Фрайдей не виждаше изражението й в тъмното. Но чуваше как краката на фермера се влачат по леда. Звукът направо го вбесяваше.
— Нанда, необходимо ми е твоето съдействие — наблегна Фрайдей.
— Аз ти съдействам — безизразно отговори тя.
— Ти не разбираш — каза Фрайдей. — Нямаме и представа какво се случва по света. Трябва да те преведем през контролираната зона възможно най-бързо.
Нанда спря. Каза на дядо си да си почине за минутка. Фермерът с благодарност се свлече на колене, а жената дръпна Фрайдей настрани. Американецът каза на Самуел да продължи напред. Фрайдей щеше да го открие по светлината от фенерчето.
— Ако оставим терориста и дядо ми тук, никой няма да се върне за тях — каза Нанда. — Познавам този граничен район. Ще има огромно напрежение и от двете страни на глетчера. Никой няма да пожелае да направи излишни, провокативни военни ходове. Самуел ще го изостави.
