Роджърс се надяваше, че Огъст ще се откаже от плановете си. Спускането надолу по планината не беше най-добрият вариант за него и останалите. Щяха да съхранят енергията си много по-пълноценно, ако откриеха някаква пещера и запалеха огън в нея, отколкото ако се спуснеха по хълмовете, опитвайки се да привлекат индийската армия. За съжаление Роджърс познаваше полковника твърде добре. Огъст най- вероятно щеше да сметне отстъплението като изоставянето на приятел и на стратегическа позиция. И нито едно от двете нямаше да му се стори приемливо.
Освен това платото беше лобното място на войниците от Ударния отряд. Това го превръщаше в свещена земя за Огъст. Нямаше начин просто да се обърне и да го напусне. Роджърс разбираше чувствата му, защото и самият той изпитваше същото. Нямаше никакъв смисъл да се води битка за земя без стратегическо значение. Но веднъж щом на нея се пролееше кръв, човек се биеше в паметта на загиналите си другари. Тази постъпка потвърждаваше първоначалната саможертва по начин, разбираем единствено за истинския боец.
Роджърс направи няколко крачки в основата на глетчера. Изглежда, нямаше значение откъде ще тръгне. Просто трябваше да се издърпа на една от скалните издатини и да поеме на път.
В джобовете на жилетката му имаше разглобяеми стоманени алпинистки котки. Роджърс ги извади и ги нахлузи върху вкоравените си ботуши. Двата издължени шипа отдолу щяха да му гарантират изключителна стабилност върху леда.
Закопча каишките и от друг джоб извади скалните клинове. Щеше да ги държи в юмруците си, за да си помага с тях при катеренето. Нямаше да губи време да ги зачуква в скалите, освен ако не се наложеше.
Преди да тръгне, Роджърс закрепи стабилно фенерчето си в специалния ремък на лявото си рамо. Специалното устройство разполагаше с мощни кадмиеви батерии. Самата крушка излъчваше широк лъч с нисък интензитет, а зад нея беше поставено полирано огледало. Със сигурност щеше да издържи през цялата нощ. Докато поставяше левия си крак върху издатината на глетчера, той хвърли последен поглед към планината от лед над себе си.
— Ще те победя — измърмори той. — Ще се кача там горе и ще довърша започнатото от моя екип.
Роджърс вдигна поглед още по-нагоре. Видя звездите, които едва прозираха през пелената от облаци. Времето сякаш изчезна и Роджърс внезапно се почувства като всеки един воин, който някога е предприемал пътешествие от епохата на викингите до настоящето. И докато забиваше шиповете на алпинистките котки в леда и посягаше с клиновете, Майк Роджърс вече не виждаше звездите. Вместо тях той виждаше очите на същите онези воини, отправили взор към него.
А сред тях бяха и очите на неговите другари, на войниците от Ударния отряд, и те също го гледаха.
46.
Вашингтон
Четвъртък, 12:00
Посолството на Ислямска република Пакистан беше разположено в малко имение с високи порти на „Масачузетс Авеню“ в северозападен Вашингтон.
Рон Плъмър спря своя сааб до портата, където изчака жуженето на интеркома да го пусне вътре. Насочи се нагоре по извитата бетонна пътека към втория охранителен пост в задната част на къщата.
Плъмър спря пред бялата двойна врата, където го посрещна един от членовете на охраната. Мъжът беше облечен в официален черен костюм. Носеше слънчеви очила, зад едното му ухо беше закачена слушалка с микрофон, а под бялата му риза личеше противокуршумна жилетка. В кобура под мишницата му се криеше пистолет. Мъжът провери документите на Плъмър и му посочи малкия паркинг за посетители. После го изчака да остави колата си.
Докато вървеше обратно към къщата, Рон Плъмър прокара ръка по разчорлената си, изтъняваща кафява коса и нагласи плътните си очила с черни рамки. Тридесет и девет годишният бивш агент на ЦРУ, анализатор на разузнавателните сведения от Западна Европа, изпитваше не само напрежението на собственото си участие в цялата тази драма. Политическият и икономически специалист напълно осъзнаваше колко неща още трябваше да бъдат свършени, за да се предотврати избухването на индийския субконтинент.
Националният център за разрешаване на кризисни ситуации нямаше особено много контакти с пакистанското посолство. Единствената причина, поради която посланикът, д-р Исмаил Симатна, ги познаваше лично, бяха Пол Худ и Майк Роджърс. След като мъжете се справиха с тежката ситуация със заложниците в сградата на Обединените нации, Симатна ги покани да посетят посолството. Плъмър също беше поканен. Посланикът заяви, че желае да засвидетелства уважението си към смелия и възхитителен американски разузнавателен отряд. Сред многото спасени от тях животи, бяха и тези на пакистанския посланик в Обединените нации и съпругата му. Но Худ и Плъмър подозираха, че Симатна просто искаше да види хората, които бяха притеснили индийския генерален секретар. Това чувство се засили, когато посещението им беше широко отразено от медиите в Исламабад. Худ беше доволен, че и Плъмър беше отишъл с тях. Политическият съветник на Оперативния център придаде малко по-различно съдържание на срещата, очевидно замислена като изявление пред света относно непълноценния принос на Индия към световния мир.
Офицерът по охраната прехвърли Плъмър на изпълнителния секретар на посланика. Младият мъж любезно се усмихна и поведе Плъмър към офиса на Симатна. Беловласият посланик стана от бюрото си, за да посрещне новодошлия. Носеше кафяв костюм и бледожълта вратовръзка. Шестдесет и три годишният посланик беше бивш фронтовак. И двете му бузи носеха белега от куршум, който беше минал през цялата му челюст. Освен това беше разузнавателен експерт и преподавател по политика и политическа социология в университета „Куейд-Е-Азам“ в Исламабад, преди да поеме функцията на представител на своята нация във Вашингтон, столицата на Америка. Той топло поздрави политическия съветник на Оперативния център.
Плъмър не беше казал на Симатна защо иска да се срещне с него, само му беше съобщил, че е спешно.
Мъжете се настаниха в модерните фотьойли, подредени край прозорците на кабинета. Дебелото бронирано стъкло заглушаваше гласовете им. Плъмър започна разказа си с усещането, че звучи заговорнически.
Докато Плъмър говореше, слабото лице на посланика остана сериозно, но безизразно. Той се наведе напред, като слушаше госта си, без да го прекъсва. Плъмър му разказа за операцията на Ударния отряд от самото й започване до настоящото развитие и за опасенията на Худ по отношение действията на индийските Специални гранични сили. Когато Плъмър приключи, посланикът се облегна назад.
— Разочарован съм, че не сте се обърнали към нас за информация относно ядреното положение в Кашмир — каза посланикът.
— Не искахме да се възползваме от приятелството ви — отвърна Плъмър. — То означава много за нас.
— Разбирам съображенията ви — леко се усмихна посланикът. — Но дойдохте при мен сега.
— Така е — кимна Плъмър. — Дойдох за вашия съвет, вашата увереност, вашето търпение и най-вече за вашето доверие. Вярваме, че имаме добри шансове да установим контрол над ситуацията, но следващите часове ще бъдат изключително тежки.
— Да, човек би могъл да опише възможността за ядрена война с тези думи — тихо каза посланикът. — Вашите войници са били изключително смели, за да скочат по този начин над планините. А оцелелите членове ми вдъхват надежда. Нациите не са монолитни и това важи дори за Индия и Пакистан. Когато хората се грижат един за друг, могат да бъдат постигнати велики неща.
— Двамата с Пол Худ споделяме вашия оптимизъм — каза Плъмър.
— Дори и в този момент?
— Особено в този момент — отвърна Плъмър.
По време на разговора Плъмър наблюдаваше тъмните очи на посланика. Умът на Симатна беше някъде другаде. Плъмър се разтревожи, че посланикът възнамерява да предупреди правителството си.
Посланикът се надигна.
— Господин Плъмър, ще ме извините ли за няколко минутки?
Плъмър също се изправи.
— Господин посланик, има и още нещо.
— Какво?
