— Джихад — каза Худ.
— Духовниците ще го нарекат така — съгласи се Плъмър. — Но за генералите това ще бъде просто една разумна тактическа маневра. Ситуацията виси на косъм и без да вкарваме още фанатизирани армии в конфликта.
— А ако Съединените щати изпратят допълнителни сили в планините? — предложи Худ.
— Това няма да се случи — мрачно отвърна Хърбърт. — Дори и ако обединеното ръководство на Министерството на отбраната и президентът заповядат изпращането на ударна сила от Турция или Близкия изток, подготовката и пристигането им на място ще отнемат часове.
— Има нещо, което не разбирам — каза Плъмър. — Защо обсъждаме военни операции? Не можем ли да съобщим на Индия какво са замислили Специалните гранични сили? Сигурен съм, че заговорът за натопяване на терористите е известен на твърде ограничен брой правителствени служители.
— И аз смятам, че е ограничена конспирация — съгласи се Худ. — Проблемът е, че нямаме и представа кой може да е замесен.
— Очевидно някой е подслушвал канала между Оперативния център и Делхи — каза Хърбърт. — Откъде иначе биха могли да знаят за мисията на Ударния отряд? Но както и да е. Преди бомбите на пазара умерените индийци сигурно щяха да предприемат нещо. Но Кев Клъстър следи телевизионните станции и радиопредаванията в Индия. Подкрепата на народа към военните нараства с всяка изминала минута.
— Което означава, че умерените фракции ще се страхуват да правят изявления — изтъкна Худ.
— Точно така — потвърди Хърбърт.
— А генералният секретар на Обединените нации? — попита Плъмър. — Пол, ти я познаваш. Забрави враждите помежду ви. Тя е индийка. Това е достатъчно добра причина да изложи пред света фактите около атаката.
— Мала Чатърджи? — възкликна Хърбърт. — Отношението й към тероризма е толкова меко, че речите й превръщат дори и най-състрадателните хора в готова да линчува наред тълпа. Не спря да дрънка безсмислици, докато в сградата на ООН терористите убиваха заложници.
— Самата Чатърджи си има твърде много собствени врагове — съгласи се Худ. — На този етап намесата й само ще влоши нещата.
— Отново ще го кажа, Пол. Може би руснаците ще ни помогнат да усмирим Индия — припомни Хърбърт. — Знам, че искат да се покажат като сериозни умиротворители.
— Възможно е — каза Худ. — Но дори и да се обърнем към тях, времето отново ще бъде проблем.
— Да, времето и скорошната история — отбеляза Плъмър. — Пакистан има тесни връзки с Афганистан. Все още има много руски лидери, които копнеят да видят и двете държави сринати със земята.
— Но продължителното патово положение между Индия и Пакистан означава продължително запасяване с оръжия — каза Хърбърт. — Тук говорят парите. Делхи ще продължи да купува оръжия и муниции от Москва.
— Вярно е, но все пак Пол има право — отвърна Плъмър. — Дебатът, който в момента водим, ще отнеме на Кремъл дни, ако не и повече. Не разполагаме с такова време.
— Е, Рон. Предложенията ми се изчерпаха и започвам да се ядосвам — рязко отсече Хърбърт.
— А на мен работата ми е да се правя на адвокат на дявола, Боб — защити се Рон. — Можем да препратим някои от тези предложения нагоре към Москва и Пентагона, но не смятам, че ще получат подкрепата, от която се нуждаем.
— За съжаление това е проблемът, когато разрешаваш кризи, вместо да ги предотвратяваш — тъжно каза Худ. — Винаги има твърде много възможни варианти.
— Аз пък изброих точно един — каза Хърбърт.
Разбира се, шефът на разузнаването беше прав. Независимо от всички ресурси, с които Съединените щати разполагаха, в момента между Индия, Пакистан и възможната ядрена война стоеше само един актив. Актив, с когото нямаха връзка, който беше зле екипиран и напълно сам.
Генерал Майк Роджърс.
45.
Глетчерът Сиячин
Четвъртък, 21:11
По време на полета от Вашингтон Майк Роджърс беше изчел няколко информационни брошури за глетчера Сиячин. Най-интересната беше написана от офицер от пакистанското разузнаване.
Наречен „най-високото бойно поле на земята“ както от индийската, така и от пакистанската преса, глетчерът Сиячин не представляваше стратегическа ценност. Пакистанците изявяваха претенциите към него от десетилетия, въпреки че глетчерът се издигаше на осемдесет хиляди фута височина, а температурите на повърхността му падаха до минус 35 градуса по Целзий. Непрестанните снежни бури и недостигът на кислород правеха района „нечовешки“, както беше описан в един индийски доклад. Никой не живееше на глетчера и никой не го прекосяваше пеша.
Глетчерът се превърна във военна зона през 1984 г., когато в района започнаха да се мяркат индийски разузнавателни екипи. Очевидно целта им беше да накарат пакистанците да изпратят военни ресурси в региона и да отслабят позициите си в обитаемия Кашмир и край контролираната зона. Пакистанците обаче откриха присъствието на индийските отряди в самото начало на процеса благодарение на една реклама за алпинизъм, появила се в индийско списание. Рекламата беше разположена на цяла страница и показваше скорошни снимки на района, без да описва точното местонахождение. Текстът предлагаше на опитните алпинисти отлично възнаграждение и невероятно изживяване, ако се съгласят да поведат туристически групи през „неотбелязани на картата територии“. Пакистанското контраразузнаване започна да проследява и да залавя индийските разузнавателни екипи. Конфликтът се изостри и регионът скоро започна да привлича ресурси и от двете страни. Почти двадесет години по-късно около глетчера патрулираха хиляди войници и летателни машини.
Ако и сега наоколо обикаляха такива, Роджърс нито ги чуваше, нито ги виждаше. По време на дългата си военна кариера беше попадал на много изолирани места, но никога не беше преживявал нещо подобно. Стоеше в подножието на глетчера и се чувстваше не просто сам. Отвсякъде го заобикаляха каменни масиви и купища лед, а единствената му видимост зависеше от кръга светлина на фенера. По радиото улавяше само пращене. Вдигна фенера си към издигащия се хълм от бял лед. Подножието на глетчера наподобяваше лъвска лапа. От основата стърчаха огромни, издължени буци мръсен лед, високи около десет фута. Помежду им имаше дълбоки пукнатини. Те водеха към полегат склон, който се издигаше все по-високо и по-високо в тъмнината. Цялата тази грамада го накара да се почувства крехък и нищожен. Глетчерът вероятно бе изглеждал по абсолютно същия начин още по времето, когато първите хора се бяха замервали с клонки и дребни плодове от короните на дърветата в долината.
Изведнъж радиото на Роджърс издаде сигнал. Той бързо го сграбчи.
— Да?
— Целта е там горе — каза човекът от другата страна на връзката.
Трансмисията прекъсваше, а гласът беше почти неузнаваем. Но Роджърс не се съмняваше, че принадлежи на Брет Огъст. Полковникът не знаеше колко време ще успее да предава. Затова премина направо на важната информация, без да хаби думите.
— Разбрано — отвърна Роджърс.
— Екип от четирима — каза Огъст. — Момичето, дядото, Фрайдей и един от групата.
— Разбрано — повтори Роджърс. — Намирам се в подножието на зоната. Да започна ли изкачване?
— Ако изчакаш до зазоряване, може да ги изтървеш — продължи Огъст. Гласът му започна да се губи. — Тук има буря. Групата е изтощена. Амунициите са малко.
— Погрижете се за себе си — каза Роджърс. — Аз ще се оправя.
Отговорът на Огъст се загуби в силни радиосмущения.
— Имам добра преднина — продължи Роджърс. Крещеше на всяка сричка с надеждата, че ще бъде чут. — Дори и да влязат в долината сега, пак няма да ме настигнат. Заповядвам ви да се оттеглите. Разбрано ли е? Оттеглете се!
Не последва отговор, а само високо, отчайващо пращене.
Роджърс намали силата на звука и остави канала отворен още няколко секунди. После изключи радиото, за да пести батериите, и го мушна обратно в колана си.
