посока.
— През глетчера? — попита полковникът.
Шараб кимна.
— Оттам ли ще се върнат в Пакистан? — продължи да я разпитва Огъст.
Жената не отговори веднага. Вместо това погледна лицето му. Той носеше очила и тя не успя да види очите му. Устните му бяха изпънати и безчувствени. Кожата му беше бледа, но загрубяла. Определено беше американец и със сигурност беше преживявал трудни времена.
— Какво ще правиш с информацията? — попита тя.
— Третият оцелял от нашия екип се приземи в долината. Той ще се опита да се свърже с другата част от групата.
— Разбирам. Да, останалите ще се опитат да пресекат глетчера и да се приберат у дома.
— Имаш ли някаква връзка с тях? — попита Огъст.
Тя поклати глава.
— А вие какво се опитвате да направите? — отново попита той. — Да отдалечите индийските войници от другата група?
— Да — каза Шараб. — Носим експлозиви. Смятахме да отвлечем вниманието им, може би да причиним някоя лавина.
— Това няма да е необходимо — информира я Огъст. — Индийските сили са се запътили към нас. Няма да им бъде лесно да се изкачат дотук, а ние ще им създадем доста работа, преди да изпратят хеликоптери от контролираната зона. — Огъст посегна към радиото. — Ти и хората ти имате ли нужда от храна или вода?
— Няма да е зле да хапнем — призна тя.
Огъст остави радиото. Отвори един от джобовете на жилетката си и извади няколко пакетчета сушено месо. — Дай ги на хората си и им кажи да се присъединят към нас — подаде й плоските пакетирани порции. — Трябва да установим защитен периметър на това плато. Индийците видяха, че се приземихме тук. Сигурен съм, че ако почакаме, те сами ще дойдат да ни търсят. Това ни дава възможност да си починем, особено ако те решат да дойдат на сутринта.
— Добре — отвърна Шараб.
Тя понечи да се изправи. Огъст й помогна. В този миг тя вдигна поглед към него.
— Много съжалявам за екипа ти.
— Благодаря — отвърна той.
— Но недей да тъжиш — продължи тя. — Смъртта ги застигна в служба на нашия народ и това ще им спечели място в рая. „Непоколебимите, що вършат добрини, ги очакват опрощение и блаженство“ — увери го Шараб.
Американецът едва забележимо се усмихна. Остави жената облегната на скалата и извади радиото си.
Шараб примигна от болка, когато отново стъпи на подутите си крака. Започна да куцука обратно към скалната тераса. Но сега поне беше сигурна в нещо, което не знаеше допреди няколко минути.
Болката щеше да свърши съвсем скоро.
44.
Вашингтон
Четвъртък, 10:30
Изминаха деветдесет мъчителни за Пол Худ минути. Но пък страданието беше относително, каза си той. Не го заплашваше физическа опасност. Децата му бяха в безопасност. Това му помогна да погледне на ситуацията в перспектива.
След спора си с Боб Хърбърт Пол Худ помоли Лиз Гордън, Лоуъл Кофи, Ан Ферис и политическия съветник Рон Плъмър да се явят в кабинета му. Искаше да им съобщи за случилото се с Ударния отряд. Освен това имаше нужда да ги мобилизира веднага. Лиз трябваше да организира съветници, които да помогнат на служителите на Оперативния център да преодолеят скръбта, както и да подкрепят семействата на загиналите войници. Кофи трябваше да е готов да се справи с всякакви усложнения, които можеха да възникнат при прибирането на телата. А за пръв път от години насам Ан не трябваше да прави нищо. Що се отнасяше до местните официални лица и засегнатите чужди правителства, Оперативният център щеше да се придържа към официалната версия на мисията. Екипът беше изпратен в Кашмир по молба на индийското правителство, за да издирва скрити ядрени ракети. Ударният отряд беше елиминиран по погрешка от индийски войници, преследващи пакистански терористи. Ако Ан дължеше услуга на някоя от големите новинарски компании, можеше да им предостави тази официална версия. Но нищо повече. Ан се държеше изключително професионално. Ако подозираше, че между нея и Худ нещата не вървяха, не го показваше.
Истината беше съобщена единствено на президента. Худ беше поговорил накратко с Лорънс, преди останалите да се появят в кабинета му. Президентът не изглеждаше нито шокиран, нито доволен от онова, което Худ му каза. Лорънс единствено заяви, че подкрепя плана от тук нататък. Липсата на коментар от страна на президента не изненада Худ. Това му даваше възможност да похвали или да нахока НЦРКС в края на деня в зависимост от развоя на събитията.
Президентът Лорънс все пак предложи истината да бъде незабавно съобщена на пакистанския посланик във Вашингтон. Не искаше Исламабад или посланик Симатна да дават изявления относно антимюсюлманските действие на Америка или нейните проиндийски пристрастия. Евентуалната поява на Майк с пакистанската група след това щеше да опетни валидността на операцията. Щеше да изглежда, че Америка е принудила Нанда да излъже, за да поправи мостовете между Пакистан и мюсюлманския свят.
Худ възложи тази задача на Рон Плъмър. Освен това искаше Плъмър да остане при посланика, уж за да го информира за развитието на нещата. Всъщност Худ желаеше да се увери, че истината няма да изтече преждевременно. Страхуваше се, че Индия би могла да отговори с масиран удар в региона. След като терористите не бяха заловени и все още носеха вината за експлозиите, Делхи щеше да разполага с моралното основание да извърши нападението, а световното мнение щеше да го подкрепи.
Срещата в кабинета на Худ тъкмо приключваше, когато Боб Хърбърт му се обади по вътрешната линия.
— Току-що говорих с Брет Огъст и имам добри новини — съобщи Хърбърт. — Успял е да се свърже с групата.
Худ направи знак на Рон Плъмър да остане и да затвори вратата. Дребният, слаб политически съветник затвори вратата зад Лоуъл Кофи. Плъмър остана прав.
— Благодаря на Бога за това — каза Худ. — Боб, Рон е при мен. Ще включа спикера.
— Добре — каза Хърбърт. — Както и да е, бяхме прави — продължи той. — Пакистанците са се разделили на две групи. Нанда Кумар и дядо й са тръгнали заедно с Рон Фрайдей и един от пакистанците. И ти позна, Пол. Насочили са се към глетчера Сиячин.
— Брет говорил ли е с Майк? — попита Худ.
— Още не — отвърна Хърбърт. — Имат електростатични радиосмущения, причинени от ледена буря над платото. Брет казва, че ледът се носел на вълни. Продължава да опитва да осъществи връзка с Майк.
Худ изведнъж изпита прилив на вина заради топлия си офис и идеално работещия телефон.
— Пол, имам едно предложение — каза Хърбърт. — Мисля, че трябва да помолим пакистанците за помощ при измъкването на екипите от планината. В крайна сметка именно техния задник се опитваме да спасим от огъня.
— Не можем да го направим — намеси се Плъмър.
— Защо? — попита Хърбърт.
— Ако ситуацията е толкова напрегната, колкото Пол я описва, едно навлизане на пакистанските военновъздушни сили на територията на Индия само ще влоши положението. Ще подтикне индийската армия към атака.
— Може да мине за стандартен полет — каза Хърбърт.
— Не и ако в планините има пакистански силози — отвърна Плъмър. — Освен това ще предоставим на Пакистан предварително известие за възможен ядрен удар. Това може да насърчи Исламабад да удари пръв.
