Но в момента, в който тази мисъл пропълзя в съзнанието му, други две веднага я изхвърлиха оттам. Първо, той нямаше право да мисли за себе си. Не и след саможертвата на Ударния отряд, не и при рисковете, които Майк Роджърс, Брет Огъст и останалите поемаха.
Второ, той беше длъжен да завърши операцията. И имаше само един начин да го направи.
С по-голяма решителност от тази на хората, които я бяха започнали.
42.
Великата хималайска верига
Четвъртък, 18:42
Брет Огъст беше станал войник по две напълно различни причини.
Едната беше желанието му да пази стабилността на страната си. Когато беше в шести клас, Огъст четеше за държави като Англия и Италия, които бяха губили войни. Младият американец не можеше да си представи как би могъл да произнася Клетвата за вярност всяка сутрин, знаейки, че Съединените щати са били побеждавани или тъпкани от вражески ботуш.
Другата причина Брет Огъст да стане войник беше страстта му към приключенията. Като дете беше израснал с всички каубойски филми и военни предавания по телевизията, както и с купища комикси. Любимите му игри бяха да строи снежни крепости през зимата и къщички сред дърветата през лятото. Последните внимателно сглобяваше от клоните на тополите, които растяха в задния им двор. Двамата с Майк Роджърс се сменяха кой да бъде полковник Тадеуш Герхарт във Форт Ръсел и Уилям Барет Травис край францисканската мисия в Тексас. На Роджърс му допадаше ролята на млад офицер, който пада в драматична битка с далеч по-многочислен неприятел.
Реалността на всичко, което Огъст беше очаквал, беше различна от начина, по който си го беше представял.
Най-голямата заплаха за Съединените щати не идваше отвъд границите, а се зараждаше в техните рамки. Видя това, когато се завърна от пленничеството във Виетнам. Не го чакаха никакви почести. Вместо това повечето му стари познати заклеймиха участието му в една неморална война. Получи укори и от някои военни среди заради намерението си да се върне и да довърши започнатата работа. Те искаха да бомбардират Конг, докато се предаде. Разнородното общество в Щатите беше достигнало своята точка на топене. Хората се биеха, вместо да се поучат от различията си.
Колкото до приключенията, в касапниците и пленничеството имаше храброст, но за сметка на това твърде малко драматизъм. Смъртта не беше значима и пищна, а грозна и самотна. Умиращите не отдаваха гордо чест пред знамената на Колорадо или Тексас, а крещяха от болка и оплакваха любимите си същества, останали далеч по родните места. Непрестанният страх за него самия и за приятелите му караше Огъст да изпитва единствено удовлетворение от всяко завръщане на патрула в базата.
В настоящия момент Огъст беше задвижван от една-единствена сила: калената в битки решителност на професионалния войник. Дори и инстинктът му за оцеляване не беше толкова силен. Повечето от екипа му бяха мъртви. Осъзнаването на тази загуба нямаше да бъде лесно. Той с горчива усмивка се запита дали Уилям Барет Травис не се беше изправил сам срещу мексиканската армия в битката при Аламо поради тази причина. Не окрилян от куража си, а за да се освободи от болката по падналите си другари.
Огъст реши, че сега не е подходящото време да обмисля безнадеждни нападения. Беше необходимо да се придържа към реалността и да победи.
Огъст наблюдаваше тясната скална тераса, заел позиции зад назъбен каменен блок, три пъти по-голям от собствения му ръст. Видимостта му се простираше едва петдесет ярда заради острата чупка на терасата. Скоро и тъмнината щеше да се превърне в проблем. Слънцето почти беше залязло и скоро трябваше да си сложи очилата за нощно виждане. Искаше да отложи този момент максимално дълго, за да пести батериите. Можеше да се наложи да влязат в престрелка с индийците преди изтичането на нощта.
Мюзикънт се криеше зад още по-голям камък. Намираше се на двадесетина ярда отляво на Огъст. Помежду им се образуваше идеално поле за кръстосан обстрел, което обхващаше цялото плато. Никой нямаше да мине покрай тях, без да се идентифицира и без да бъде обезоръжен при необходимост.
От дясната страна на Огъст лежеше сателитният телефон. Беше го превключил от аудиовръзка на визуален сигнал, за да е сигурен, че звуците не биха издали позицията му. Самият визуален сигнал също беше намален. Ако лампичката светнеше, светлината трудно щеше да бъде видяна от другата страна на каменния блок.
Вятърът ставаше все по-силен. Издигаше във въздуха парченца лед от платото и ги понасяше към върховете. Ледената мъгла се издигаше в хапливи арки и широки кръгове, политайки достатъчно високо, за да улови блясъка на последните слънчеви лъчи, преди да се спусне отново върху тъмните скали. Огъст с радост посрещна тези въздушни спирали. Щяха да влошат видимостта на всеки, който се приближаваше откъм скалната тераса.
Огъст седеше приведен зад студения камък, когато сателитният телефон светна. Той сграбчи слушалката, без да отмества поглед от платото.
— Да! — кресна той. Трябваше да затисне с длан другото си ухо, за да успее да чуе нещо.
— Брет, обажда се Боб. Нещо ново?
— Още не — отвърна Огъст. — А при вас?
— Трябва да се свържеш с Майк по радиото — каза Хърбърт. — Смятаме, че част от групата се е запътила към глетчера Сиячин. В момента Вийнс ги издирва. Междувременно Пол иска Майк да отиде там.
— Но там е истински ад — възкликна Огъст.
— На мен ли го казваш — отвърна Хърбърт. — В случай, че наистина има отделна група, Пол се притеснява, че Майк може да ги изтърве, освен ако не тръгне веднага. Кажи на Майк, че ако Вийнс ги забележи, ще му съобщим тяхното местонахождение своевременно.
— Много добре — отвърна Огъст. — А ако групата, която аз очаквам, знае нещо, ще съобщя и на теб, и на Майк.
— Отлично — каза Хърбърт. — Опитах се да се свържа с тях по радиото, но не отговарят. Слушай, Брет. Ако Майк смята, че не би могъл да го направи, искам да го знам.
— Наистина ли мислиш, че Майк Роджърс ще откаже възложена задача?
— Не. Затова искам да слушаш между думите. Ако предусетиш някакъв проблем, кажи ми.
— Разбира се — отвърна Огъст.
Той затвори слушалката и извади радиото си от калъфа. Майк имаше най-безизразния глас във въоръжените сили на Съединените щати. Единственият начин Огъст да открие, че имаше проблем с мисията, беше да го попита без заобикалки. Но дори и тогава Роджърс можеше да не му отговори.
Роджърс се обади и Огъст му предаде инструкциите на Худ.
— Благодаря — каза Роджърс. — Тръгвам.
— Майк, възможно ли е да го направиш без допълнителна екипировка? Хърбърт иска да го знае.
— Ако не се обадя по радиото отново, значи не е било възможно — отвърна генералът.
— Не бъди такъв трън в задника — предупреди го Огъст.
— Ако ти си усещаш задника, значи си много по-добре от мен — каза Роджърс.
— Едно на нула за тебе. Обаждай се.
— Ти също.
Огъст изключи звуковия сигнал на радиото и го превключи на вибрация. После отново го върна в калъфа на колана си. Продължаваше да наблюдава скалната тераса. През последните няколко минути вятърът се беше усилил. Ледените кристали във въздуха вече не се подреждаха в изящни спирали, а връхлитаха скалите на остри диагонални слоеве. Нежните частици се удряха в камъка и отскачаха назад. Създаваха илюзията за сребриста театрална завеса, спуснала се над платото.
Изведнъж сред ледения дъжд се появи тъмна фигура. Беше по-тъмна от околността, обляна в кехлибарените лъчи на залязващото слънце. Изглежда, не носеше оръжие, макар че падащата тъмнина не позволяваше да се види със сигурност.
Огъст направи знак на Мюзикънт, който кимна утвърдително.
За полковника останалият свят, бъдещето и философията изчезнаха. Сега имаше само една мисъл в съзнанието си.
Да оцелее.
