— Съществува ли друг начин за разрешаване на кризата? — попита тя.
— Поне ние не можем да предложим такъв — отвърна Худ.
— Значи сме вързани с вашия измислен сценарий — каза сенаторът.
Естествено, помисли си Худ. Сега вече сенаторът се намираше в изгодна позиция. Ако планът проработеше, тя щеше да обере лаврите за включването на Конгресния комитет в мисията и за спасяването на останалите бойци от Ударния отряд, както и на милиони пакистанци и индийци. Ако мисията не успееше, Худ щеше да поеме големия удар. Това не беше първата криза, през която минаваха двамата заедно. Но беше първата от подобна величина и с толкова висок залог. Худ беше разочарован, че вместо решение тя търсеше жертвено агне.
Или може би самият той търсеше кого да обвини, помисли си Худ. Ами ако сенаторът беше права? Ами ако той беше предприел тази операция само защото Ударният отряд така или иначе се беше запътил натам и защото в началото нещата изглеждаха сравнително безопасни? Може би трябваше да прекрати мисията още щом разбра колко рискован ще бъде самият парашутен скок. Може би се беше превърнал в затворник на тиктакащия часовник, вместо на нещата, които знаеше със сигурност.
Вътрешната линия иззвъня за трети път.
Преди години Чад Малкълм, излизащият в пенсия кмет на Лос Анджелис, беше дал на Худ един от най- добрите съвети. Малкълм му беше казал, че един добър лидер приема информацията, смила я и реагира според усещането в стомаха си. „Точно като човешкото тяло“, беше казал кметът. „Влиза от горе и излиза от долу. Това е единственият естествен начин.“
Сенатор Фокс съобщи на Худ, че Конгресният комитет ще обсъди „фиаското“ на спешно свикана среща. Худ нямаше какво да добави. Той затвори телефона и пое обаждането по вътрешната линия.
— Да?
— Пол, открихме го — каза Хърбърт. — Брет се свърза и говори с Майк.
— Той добре ли е? — попита Худ.
— Напълно. Приземил се е в долината в подножието на платото.
— Благодаря ти, Боб. — Худ имаше желание да изкрещи или да заплаче, или най-вероятно и двете едновременно. Позволи си дълбока въздишка и усмивка на облекчение.
— Докато те чаках да вдигнеш телефона, се обадих на Вийнс — продължи Хърбърт. — Поръчах му вместо да търси Майк, да разбере дали групата наистина се е разцепила. Разгледах внимателно моята карта и открих една точка, която би била идеална за разделянето на пакистанците. Намира се между мястото, на което Фрайдей се присъедини към групата, и настоящото местонахождение на полковник Огъст. Ако едната част се е запътила право към Пакистан, разстоянието до там е съвсем късо — не повече от девет-десет мили. Разбира се, ще се изправят срещу две бариери — контролираната зона и глетчера Сиячин. Но ако индийските войници от буферната зона са били изпратени за издирване на терористите, границата би трябвало да е сравнително чиста.
— Което прави глетчера единствената голяма спънка — отбеляза Худ.
— Именно. Но за преодоляването на това препятствие се иска само издръжливост и сила — изтъкна Хърбърт. — При дадените обстоятелства самият аз бих предпочел такова предизвикателство.
— Съгласен съм.
— Добрата новина е, че Майк се намира в подножието на глетчера — продължи Хърбърт. — Ако има втора група пакистанци, той най-вероятно ще ги засече.
Худ извика електронната карта на монитора си. Изучава я в продължение на няколко секунди.
— Кой поддържа връзка с Майк?
— Брет — отвърна Хърбърт.
— Боб, ще трябва да придвижим Майк извън долината още сега — каза Худ.
— Хей! — възкликна Хърбърт. — Искаш да се качи на глетчера, преди да сме сигурни, че пакистанците ще минат оттам?
— Нямаме друг избор — отвърна Худ.
— Напротив, имаме — запротестира Хърбърт. — Първо, ще открием групата. Второ, ще разберем накъде са се запътили. Ако са тръгнали към долината, а ние изпратим Майк на глетчера, ще го обречем на мъчително изживяване, и то за нищо.
— В момента разглеждам релефна карта на района — каза Худ. — Със сигурност ще прекосят глетчера. Маршрутът през долината би прибавил още дванадесет мили към пътя им.
— Дванадесет лесни мили, извървени по равен терен — добави Хърбърт. — Слушай, Пол. Глетчерът се намира на осемнадесет хиляди фута надморска височина.
— Знам.
— Групата беше на седем хиляди и триста фута височина, когато Фрайдей се присъедини към тях — продължи Хърбърт. — Би трябвало да са напълно полудели, ако изберат стръмния маршрут вместо този през долината, която се намира на едва две хиляди фута надморска височина.
— Но със сигурност и индийската армия ще реши така — каза Худ.
— Може би — каза Хърбърт.
— Не, трябва да го реши — настоя Худ. — Само помисли. Ако военната ти сила беше на изчерпване, къде щеше да изпратиш подкрепления? При изхода от долината или на глетчера? Особено ако смяташе, че групата се движи в съвсем друга посока?
— Мисля, че е прибързано да изпращаме Майк там. Особено ако след това ще трябва да се върне с празни ръце. Смятам, че е необходимо да накараме Вийнс да открие групата и посоката, в която са се запътили. Едва тогава ще решим.
— Ако Вийнс изобщо ги открие и ако Майк разполага с достатъчно време да се качи там — каза Худ. — Сателитът трябва да покрие доста голяма площ.
— Тогава ето ти алтернативен план — сопна се Хърбърт. — Защо не накараме Огъст да насочи автомата си към пакистанците, които са се запътили към него, и не ги принуди да му съобщят плановете си?
— Ще повярваш ли на онова, което ти кажат? — попита Худ.
Този отговор очевидно изненада Хърбърт. Той замълча.
— Помисли логически за това, Боб — продължи Худ. — Ако групата наистина се е разделила, частите й едва ли желаят да попаднат на индийски военен отряд. Това означава, че ще поемат през глетчера и именно там ще имат най-голяма нужда от помощта на Майк. Ако не тръгне натам още сега, вероятността да ги настигне е твърде нищожна.
— „Ако“ — каза Хърбърт. — „Ще“. „Може би“. Твърде много предположения и догадки, Пол. Ужасно много.
— Така е — съгласи се Худ. — А Барбара Фокс току-що отново ме нахока, задето съм дал зелена светлина на мисията без достатъчно информация. Може и да е права. Ядрената война е доста сериозно нещо. Но точно сега целта ни е пределно ясна. Ключовият човек не е Майк, а онова момиче от Каргил. А мисията е да бъде закарана в безопасност до Пакистан. Ако на глетчера има втора група пакистанци, не можем да си позволим Майк да бъде в долината или да се опитва да ги догони. Той е най-силното ни, може би единственото ни предимство. Нуждаем се от него в центъра на играта.
— Добре, Пол — примири се Хърбърт. — Ти решаваш. Ще помоля Брет да предаде заповедите ти на Майк.
— Благодаря — отвърна Худ.
— Но категорично не съм съгласен с теб — остро добави Хърбърт. — Стомахът ми не ми казва нищо, защото не може. Вързал се е на огромен, проклет възел. Но мозъкът ми подшушва, че се нуждаем от повече време и информация, за да оценим правилно ситуацията, преди да изпратим Майк на глетчера.
След тези думи Хърбърт затвори.
Пол Худ бавно върна слушалката на мястото й. После се обърна към компютъра си и затвори картата на Хималаите. Пусна програмата, която получаваше директни данни от НРС.
Сателитът „Омником“ тъкмо приключваше с рефокусирането и екранът започна да се изпълва с изображението на голи кафеникаво-бели скали. Худ напрегна уморените си очи, докато пикселите изпълваха картината. Точно сега искаше да е там, с Майк Роджърс. Цялата организация стоеше плътно зад гърба на генерала, хората се молеха за него, а в зависимост от развоя на събитията в края на деня щяха да изпитат или прилив на гордост, или смъртен ужас.
