опознаят по-добре. Въпреки че нетрадиционните й религиозни възгледи го безпокояха, той се радваше, че поне знае какви са. Човек не би могъл да се бори с врага, ако не познава лицето му.
В малката каменна къща имаше още две стаи. Вратата към дневната стоеше отворена. Там пакистанците прекарваха деня. През нощта използваха неговата стая. Всички спяха там, с изключение на онзи, който оставаше на пост. Един от тях винаги оставаше буден. Беше наложително. Не само за да попречи на Апу и Нанда да избягат, но и да наблюдава дали някой не се приближава към фермата. Въпреки че никой не живееше наблизо, патрулите на индийската армия понякога прекосяваха ниските околни хълмове. Когато пристигнаха, групата пакистанци обещаха на негостоприемните си домакини, че ще останат не повече от шест месеца. И че Апу и Нанда няма да пострадат, ако вършат онова, което им се заповядва. Апу не беше сигурен, че вярва на четиримата мъже и жената, но смяташе да им предостави времето, от което се нуждаеха. В крайна сметка нима имаше друг избор?
И все пак нямаше да има нищо против властите да се появят и да застрелят гостите му. Знаеше, че стига той самият да не им причини никаква вреда, бъдещето му в този живот и следващия нямаше да бъде засегнато. Срамното в цялата работа беше, че като хора всички те биха могли да се разбират чудесно. Но политиката и религията объркваха нещата. И това се случваше в целия район още от времето, когато Апу беше младеж. Преди това съседите си бяха просто съседи, докато външните сили не ги превърнаха във врагове.
В стаята имаше един малък прозорец, но капаците му бяха заковани. Единствената светлина се процеждаше от малката лампа на нощното шкафче. Бледото сияние озаряваше малко, опърпано томче с кожени корици. Това бяха Упанишадите — мистичните писания на индуската вярата. Упанишадите съставяха последната част на Ведите — свещената индуска книга от древността.
Апу отново се върна към текста. Четеше най-ранната от Упанишадите и по-точно онези строфи, които описваха ученията на Брама за всемирната душа. Висшата цел на индуизма, както и на редица други източни религии, беше нирвана, евентуалното освобождение от цикъла на прераждането и страданието, породено от собствените действия или кармата. Това можеше да бъде постигнато единствено чрез духовна йога, която водеше към сливане с Бог. Апу беше решен да преследва тази цел, въпреки че постигането й беше само една мечта. Освен това беше отдаден и на учението на следведическите Пурани, които разглеждаха структурата на живота в индивидуален и социален контекст и превеждаха читателя през повтарящия се цикъл на сътворението и края на вселената, олицетворяващ божественото триединство на Брама Създателя, Вишну Пазителя и Шива Разрушителя. Животът на Апу беше труден, така както се полагаше на неговата фермерска каста. Но той трябваше да вярва, че това е само миг във всеобхватния космически цикъл. В противен случай нямаше за какво да се бори, нямаше го върховния край.
Нанда беше различна. Тя вярваше повече на светците поети, които пишеха религиозни песни и епос. Тази литература също бе основна в индуизма, но тя откликваше по-скоро на излиянията на поетите, отколкото на описваните учения. Нанда харесваше героите, които смело изказваха своите мисли. Такава беше и природата на майка й. Да изказва онова, в което вярва. Да се бори. Да отстоява.
Това беше спомогнало за смъртта на дъщеря му и нейния съпруг. Когато пакистанците окупираха района, двамата овчари започнаха да правят коктейли „Молотов“ за набързо сформиралата се съпротива. Две седмици по-късно Савитри и мъжът й, Манжай, бяха заловени да пренасят бомбите в чували с вълна. Чувалите бяха възпламенени заедно с двамата съпрузи, завързани в кабината на малкия им камион. На следващия ден Апу и Нанда откриха телата им сред овъглените останки. За Нанда те бяха мъченици. За Апу бяха безразсъдни. За болнавата съпруга на Апу, Пад, те бяха последният удар за немощното й тяло. Тя почина осем дни по-късно.
„Всички човешки грешки се дължат на нетърпеливостта“, казваха книгите. Ако Савитри и Манжай го бяха попитали, Апу щеше да ги посъветва да изчакат. Времето носеше равновесие.
В крайна сметка индийската армия успя да изтика пакистанците от района. Нямаше причина децата му да участват в това насилие. Нараняваха други хора и прибавяха този товар към духовния си инвентар.
Очите му се изпълниха със сълзи. Всичко беше напразно. Но колкото и странно да беше, то го караше да цени и обича Нанда още повече. Тя беше единственото, което му бе останало от съпругата и дъщеря му.
В съседната стая настъпи изненадващо вълнение. Апу затвори книгата и я постави на бамбуковото си нощно шкафче. Нахлузи чехлите си и тихичко се промъкна по дървения под. Надникна през вратата. Четирима от пакистанците бяха там. Правеха нещо — ръцете и главите им се движеха над нещо между тях. Трима от мъжете стояха с гръб към него и му пречеха да види какво става. Само жената беше с лице към него. Тя беше източена и смугла, с къса черна коса и намръщено, напрегнато лице. Останалите я наричаха Шараб, но Апу не знаеше дали това е истинското й име.
Шараб размаха пушката си към него.
— Връщай се в стаята си — нареди му тя.
Апу се поколеба. Гостите му за пръв път правеха нещо подобно. Само влизаха, излизаха и си говореха. Понякога разглеждаха географски карти. Нещо се беше случило. Той се приближи още мъничко. На пода между мъжете имаше платнена пътна чанта. Един от пакистанците беше клекнал до нея. Явно работеше върху нещо в чантата.
— Връщай се в стаята си — изкрещя отново жената.
В гласа й имаше напрежение, каквото Апу не беше долавял преди. Той се подчини.
Апу изрита чехлите си на пода и легна на леглото. В това време чу входната врата да се отваря. Беше Нанда, най-вероятно придружена от петия пакистанец. Апу я разпознаваше по силното скърцане на вратата. Младата жена винаги я отваряше смело и решително, сякаш се надяваше да удари някой, имал неблагоразумието да застане зад нея.
Апу се усмихна. Радваше се, че ще види внучката си. Нищо, че я нямаше само от час.
Този път обаче нещата стояха различно. Той не чу стъпките й. Вместо това долови шепот. Апу сдържа дъха си и се опита да чуе какво си говорят. Но сърцето му биеше по-силно от обикновено и заглушаваше тихия шепот. Той безшумно се надигна от леглото и се промъкна към вратата. Приведе се, внимаваше да не се издаде. Заслуша.
Не се чуваше нищичко.
Той бавно отвори вратата. Един от мъжете стоеше в другата стая и гледаше през прозореца. Държеше в ръка сребристия си пистолет и пушеше цигара. Пакистанецът се извърна към Апу.
— Връщай се в стаята си — тихо каза той.
— Къде е внучката ми? — попита Апу. Това не му харесваше. Нещо не беше както трябва.
— Тръгна с останалите — отвърна мъжът.
— Тръгна с останалите? Но къде отидоха?
Мъжът отново погледна през прозореца и дръпна от цигарата си.
— Отидоха на пазара — каза той.
5.
Вашингтон
Сряда, 07:00
Полковник Брет Огъст вече не помнеше колко пъти се беше возил в тресящите се търбуси на самолетите С-130. Но не беше забравил едно. Мразеше от сърце всеки един от тези проклети полети.
Моделът „Херкулес“, който ги транспортираше този път, беше една от най-новите вариации на SAR НС- 130Н, проектиран за далечни полети с максимална икономичност на горивото. Полковник Огъст се беше возил във всевъзможни, приспособени към различни функции самолети С-130: в модела C-130D, оборудван със ски вместо колесник при една арктическа тренировъчна мисия, в танкера KC-130R, в бойния изтребител C-130F и много други. Учудващото беше, че нито един от тези модели не предлагаше удобно пътуване. Корпусите им бяха възможно най-тънки, за да олекотят машината и да й позволят максимален обсег. Това означаваше, че те нямаха почти никаква изолация срещу студа и шума. А четирите мощни турбовитлови двигателя ревяха оглушително, докато издигаха масивния самолет към небето. Вибрациите бяха толкова силни, че верижката с идентификационната плочка на полковник Огъст танцуваше бурен танц около врата му.
Удобството не беше залегнало и в първоначалния проект на вътрешността на машината. Тапицираните пластмасови седалки в този самолет бяха подредени една до друга край стените на корпуса. Облегалките им
