Когато Майк Роджърс беше на новобрански тренировъчен лагер, инструкторът му каза нещо, което той изобщо не повярва.
Името на инструктора беше Глен „Чука“ Шийни. И Чука каза, че когато противникът бъде ранен по време на атака, съществува твърде голяма вероятност той да не усети физическа болка.
„Тялото игнорира несмъртоносното нараняване“, учеше ги той. „Всички телесни течности се стичат там като резерва, сковават болката от юмручен удар, наръгване с нож или дори куршум и подхранват нуждата да се отвърне подобаващо“.
Роджърс не вярваше на тези думи, докато не попадна за пръв път в ръкопашна схватка във Виетконг. Американски и виетконгски разузнавателни отряди буквално налетяха един на друг по време на патрул северно от Бо Дюк, близо до границата с Камбоджа. Роджърс беше наръган с нож високо в лявата ръка, но не усети болка, докато битката не приключи. Един от приятелите му беше улучен от куршум в хълбока и продължи да се бие. Когато отрядът се върна в лагера и лекарите позакърпиха оцелелите, един от другарите на Роджърс му даде черна превръзка, на която с маслен червен молив беше написано следното: „Боли само когато спра да се бия.“
Вярно беше. Още повече — нямаше време да го заболи. Не и когато от него зависеше животът на други хора.
Реалността от загубата на Ударния отряд не напускаше Роджърс нито за секунда. Но болката още не го беше завладяла. Беше твърде концентриран върху целта, която ги беше довела тук.
Краката на Роджърс изтръпваха от умора, докато групата напредваше през най-непосилния терен, на който генералът беше стъпвал. Ледът беше гладък като огледало и затрудняваше неимоверно всяко движение. Нанда и Самуел все по-често се подхлъзваха. Роджърс беше доволен, че разполага със своите алпинистки котки въпреки тежестта им. Той продължаваше да помага на Апу Кумар. Фермерът беше обгърнал врата му с лявата си ръка и постепенно се свличаше все повече. Краката му по-скоро се влачеха, отколкото да стъпват на земята. Роджърс подозираше, че единственото нещо, което караше стареца все още да се движи, беше желанието му да види внучката си в безопасност. Американският офицер щеше да помогне на фермера въпреки всичко, но тази мисъл силно го трогваше.
Това чувство очевидно не се споделяше от Рон Фрайдей.
Той беше изостанал на няколко крачки зад Роджърс, Апу и Нанда. Самуел продължаваше да върви отпред, като включваше фенерчето на определени интервали. След около час на мъчителен преход Фрайдей се изравни с Роджърс. Дишаше тежко, а дъхът излизаше на тънки бели струйки от устата му.
— Осъзнаваш ли, че рискуваш останалата част от мисията, като го влачиш с нас? — попита Фрайдей.
Въпреки че агентът на АНС говореше тихо, гласът му се понесе в околното безмълвие и ледения въздух. Роджърс беше сигурен, че Нанда го е чула.
— Аз не мисля така — отвърна Роджърс.
— Забавянето е показателно — продължи Фрайдей. — Колкото повече време губим, толкова повече отслабват силите ни и това ни бави допълнително.
— Тогава ти тръгвай напред — предложи Роджърс.
— Ще тръгна — каза той. — С Нанда. През границата.
— Не — категорично заяви Нанда.
— Не знам защо и двамата имате такова доверие на онези копелета във Вашингтон — продължи Фрайдей. — Сега се намираме най-близо до границата. Тя е само на някакви си двадесет или тридесет минути северно от тук. Войските вероятно са били изтеглени, за да захранят мястото на нападението.
— Част от тях да — съгласи се Роджърс. — Но не всички.
— Достатъчно — отвърна Фрайдей. — Много по-разумно би било да се насочим натам, вместо да вървим още час на североизток към Бог знае какво място.
— Не и според хората, на които докладваме — припомни му Роджърс.
— Те не са тук — рязко отвърна Фрайдей. — Не разполагат с достатъчно разузнавателни сведения. Не са на наше място.
— Те не са оперативен персонал — изтъкна Роджърс. — Това е едно от нещата, на които са ни обучавали.
— На сляпа, глупава лоялност? — попита Фрайдей. — Това също ли беше част от обучението ви, генерале?
— Не. На доверие — отвърна Роджърс. — Аз уважавам преценката на хората, с които работя.
— Може би затова накрая се озова в долина, обсипана с телата на мъртви войници — каза Фрайдей.
Майк Роджърс пропусна забележката покрай ушите си. Трябваше да го направи. Нямаше нито време, нито излишна енергия, за да счупи челюстта на Фрайдей.
Фрайдей продължи да крачи до Роджърс. Агентът на АНС поклати глава.
— Точно колко беди и нещастия трябва да сритат един военен по задника, за да го накарат да предприеме независими действия? — попита той. — Дявол да го вземе, Хърбърт дори не е висш офицер. Приемаш заповеди от един цивилен.
— А ти започваш да прекаляваш — каза Роджърс.
— Нека те попитам нещо — продължи Фрайдей. — Ако знаеше, че можеш да прекосиш контролираната зона и да заведеш Нанда на място, откъдето тя би могла да разпространи историята си, щеше ли да нарушиш инструкциите?
— Не — отвърна Роджърс.
— Защо?
— Защото може да съществува компонент, за който нямаме информация.
— Какъв?
— Пример ли искаш? — каза Роджърс. — Ти долетя дотук с индийски офицер, вместо да изчакаш нашето присъединяване към групата, а това беше против инструкциите. Е, мразиш да изпълняваш заповеди. Може би си просто вироглав. Или може би работиш за СГС. Може би, ако следваме твоя кратък маршрут до границата, накрая изобщо няма да стигнем до Пакистан.
— Възможно е — призна Фрайдей. — Тогава защо не те очистих още в долината? При това положение със сигурност щях да правя каквото си искам.
— Защото тогава Нанда щеше да осъзнае, че е мъртва — каза Роджърс.
— А можеш ли да гарантираш, че това няма да се случи, докато пълзите заедно по глетчера?
Роджърс не отвърна. Умът на Фрайдей беше по хирургически остър. Каквото и да кажеше генералът, то щеше да бъде изваяно така, че да подкрепи тезата на Фрайдей. И после щеше да бъде изстреляно обратно към него. Роджърс не искаше да прави нищо, което би подхранило съмнения в съзнанието на Нанда.
— Помисли за това — продължи Фрайдей. — Следваме указанията на бюрократите във Вашингтон, без да знаем къде отиваме, нито пък защо. Вървим през планините от часове, без храна и без почивка. Може би дори няма да достигнем целта, особено ако продължаваме да се носим едни други. Обмислял ли си възможността именно това да е планът?
— Господин Фрайдей, ако искаш да прекосиш контролираната зона, давай — каза Роджърс.
— Да, искам — отвърна Фрайдей. Наведе се към Роджърс. Погледна Нанда. — Ако тя дойде с мен, ще я заведа в Пакистан, където ще е в безопасност.
— Оставам с дядо ми — каза жената.
— Преди беше готова да го изоставиш — напомни й Фрайдей.
— Да, но това беше преди.
— Какво те накара да размислиш?
— Ти — отвърна Нанда. — Когато дядо ми беше коленичил и ти се приближи към него.
— Щях да му помогна.
— Не мисля така. Ти беше ядосан.
— Откъде знаеш? — попита той. — Не можеше да ме видиш…
— Можех да чуя стъпките ти върху леда — каза тя.
— Стъпките ми? — презрително възкликна Фрайдей.
— С дядо стояхме в спалнята и слушахме пакистанците от другата страна на вратата — каза Нанда. —
