Не можехме да чуем какво си говорят, но аз винаги знаех какво е настроението им от начина, по който стъпваха по дървения под. Бавно, бързо, леко, тежко, на пресекулки. Всяка крачка издаваше по нещо за чувствата на съответния човек.
— Щях да му помогна — повтори Фрайдей.
— Искаше да нараниш дядо ми — каза Нанда. — Знам го.
— Не мога да повярвам — каза Фрайдей. — Дядо ти няма значение. Милиони хора ще отидат по дяволите заради онова, което си направила, а ние си говорим за стъпки.
Майк Роджърс не искаше да се намесва в този дебат. Но не искаше и нещата да ескалират. Освен това на този етап изобщо не беше сигурен дали предпочита Рон Фрайдей да остане. През цялата си кариера Роджърс беше работил с десетки оперативни агенти. Те бяха вълци единаци по природа, но рядко, дори никога, не пренебрегваха нарежданията на своите началници. Особено пък по такъв очебийно нагъл начин. Една от причините, поради които ставаха оперативни агенти, беше предизвикателството да изпълняват заповеди при изключително неблагоприятни условия.
Рон Фрайдей беше нещо повече от единак. Той беше объркан. Роджърс подозираше, че следва някакъв различен план. Независимо дали му харесваше, това беше нещо, върху което щеше да се наложи да помисли.
— Ще спасим дядото на Нанда, както и онези милиони хора, за които си загрижен — твърдо каза Роджърс. — Ще го направим, като продължим на североизток.
— По дяволите, сляп ли си! — изкрещя Фрайдей. — Аз съм в това от началото. Бях на площада, когато избухнаха бомбите. Имах предчувствие за двойния атентат, за участието на СГС, за двойната игра на тази жена. — Той ядосано посочи Нанда. — Трябва да се съмняваш в онези, които дърпат конците, а не в човека, който е в центъра на събитията от самото начало.
Фрайдей губеше самообладание. Роджърс нямаше намерение да пилее енергията си в опити да го спре. Освен това искаше да види докъде ще стигне. Ядосаните хора често казваха твърде много.
Фрайдей отново запали факлата си. Роджърс примигна на светлината. Забави крачка, когато Фрайдей мина напред и се обърна с лице към тях.
— Значи това е, така ли? — каза той.
— Махни се от пътя ни — нареди Роджърс.
— Боб Хърбърт лае, Майк Роджърс се подчинява, а Оперативният център взема мисията в свои ръце — продължи Фрайдей.
— Затова ли е всичко? — попита Роджърс. — Заради автобиографията ти?
— Не говоря за заслуги — каза Фрайдей. — Говоря за онова, с което си изкарваме хляба. Събираме и използваме информация.
— Ти го правиш.
— Добре, да. Аз го правя — съгласи се Фрайдей. — Посещавам места, където мога да науча разни неща, където мога да се срещна с разни хора. Но ние, нашата нация се нуждае от съюзници в Пакистан, в мюсюлманския свят. Ако останем на този глетчер, ще бъдем все още на индийска земя. И нищо няма да спечелим.
— Не можем да сме сигурни — изтъкна Роджърс.
— Правилно. Но пък съм сигурен, че ако отидем в Исламабад като американци, спасили Пакистан от ядрено унищожение, ще създадем нови възможности за разузнаване и сътрудничество в тази част на света.
— Господин Фрайдей, това е политически въпрос, а не проблем на военната тактика — отвърна Роджърс. — Ако мисията ни приключи успешно, тогава Вашингтон ще проправи някои от тези пътища, за които говориш.
Роджърс понечи да мине край Фрайдей, като Апу все още беше вкопчен в ръката му. Агентът на АНС сложи ръка на рамото на генерала и го спря.
— Вашингтон е безпомощен — каза той. — Политиците живеят на повърхността. Те са актьори. Участват в публични разпри и все се преструват, когато населението може да ги гледа, да освирква едни и да се радва на други. Ние сме хората, които имат значение. Ние дълбаем отвътре. Ние правим тунелите. Ние контролираме пътищата.
— Фрайдей, отдръпни се — каза Роджърс.
Вече ставаше въпрос за сила на волята. Роджърс нямаше време за тези неща.
— Ще се отдръпна — каза Фрайдей. — Тръгвам заедно с Нанда към контролираната зона. Двама души ще успеят да я прекосят.
Роджърс се канеше да го избута настрани, когато почувства нещо. Със стъпалата си усети слаба, бърза вибрация. Секунда по-късно тя стана по-отчетлива. Изкатери се нагоре по глезените му.
— Дай ми факлата! — изненадващо нареди Роджърс.
— Какво? — не разбра Фрайдей.
Роджърс се наведе напред.
— Самуел, не включвай фенерчето.
— Няма — отвърна той. — Усещам го!
— Какво усещаш? — попита Нанда.
— Мамка му — изведнъж каза Фрайдей. Очевидно и той го беше почувствал и знаеше какво означава. — Мамка му.
Роджърс издърпа факлата от ръката на Фрайдей. Агентът от АНС беше изненадан и не направи опити да я задържи. Роджърс вдигна факлата над главата си и огледа околността. Отдясно, на около четиристотин ярда разстояние, се издигаше масив от лед. Простираше се в продължение на мили в двете посоки. Върхът на формированието се губеше в тъмнината.
Роджърс подаде факлата на Нанда.
— Тръгвайте към върха — нареди той. — Самуел! Следвай Нанда!
Самуел вече тичаше към тях.
— Добре — изкрещя той.
— Дядо ми! — възкликна Нанда.
— Ще се погрижа за него — увери я Роджърс. Погледна към Фрайдей. — Нали искаше сила? Е, имаш я. Защити момичето, копеле такова.
Фрайдей се обърна и се втурна след Нанда, като ту бягаше, ту се плъзгаше по леда. Роджърс се наведе към Апу.
— Ще трябва да се придвижим възможно най-бързо — каза в ухото му той. — Дръж се здраво.
— Добре — отвърна Апу.
Мъжете се понесоха към върха с максимална скорост. Сега вече вибрациите бяха достатъчно силни, за да разтърсят цялото тяло на Роджърс. Секунда по-късно се чу и ревът на мотори и ниско над хоризонта се появи индийски хеликоптер.
53.
Глетчерът Сиячин
Петък, 00:53
Мощният хеликоптер „Микоян“ Ми-35, руско производство, стремително се носеше ниско над глетчера. Двучленният му екипаж внимателно наблюдаваше ледената повърхност 155 фута по-надолу. Летяха почти без никакво осветление, за да сведат до минимум вероятността хеликоптерът да бъде забелязан от земята и превърнат в мишена. Радарът щеше да попречи на евентуален сблъсък с кулите от лед. Шлемовете с очила за нощно виждане, както и ниската височина щяха да им позволят издирването на плячката.
Моделът Ми-35 е водещият щурмови хеликоптер на индийските военновъздушни сили. Оборудван с четирицилиндрови, едрокалибрени картечници и шест противотанкови ракети, той е натоварен със задачата да спира всякакви наземни въоръжени операции — от мащабни атаки до проникване в тила.
Екипажът поддържаше максимална скорост. Мъжете не искаха да остават навън по-дълго от необходимото. Дори при това сравнително ниско ниво на надморска височина от глетчера лъхаше жесток студ. Силни ветрове връхлитаха изневиделица откъм планините и можеха да ускорят замръзването на инсталациите и оборудването. Наземните сили имаха възможността да спрат и да размразят заледената екипировка. Пилотите на хеликоптери не разполагаха с подобен лукс. Те обикновено откриваха, че има
