Това само улесни Томлинсън и Линкълн. Двете им мишени скочиха от позицията си и погледнаха в свое ляво, оголвайки се на пълна видимост. Двамата паднаха миг по-късно, а след още няколко секунди командващият глас по вражеското радио ги призова за поредна проверка. Този път се оказа, че списъкът е съкратен с осем имена.
По това време ДЪГА бяха по-скоро зад, отколкото пред хората на Хенриксен, премествайки се на нови позиции по програмирана на компютъра на Нунън схема.
— Можеш ли да ме включиш на тяхното радио? — попита Кларк агента на ФБР.
— Лесна работа — отвърна Нунън, завъртя един ключ и пъхна жака на микрофона в радиоскенера. — Ето.
— Здравейте — заяви Кларк по цивилната радиочестота. — Свалихме вече осем души от вашите.
— Кой е това?
— С Хенриксен ли говоря? — попита вместо отговор Джон.
— Кой си ти, по дяволите? — настоя гласът.
— Аз съм този, който избива хората ти. До момента свалихме осем от тях. Изглежда, разполагате с още двадесет и двама. Искаш ли да убия още?
— Кой си ти бе, мамицата ти?
— Името ми е Кларк, Джон Кларк. А ти кой си?
— Уилям Хенриксен! — изрева в отговор гласът.
— Аха, значи ти си онзи, бившето ФБР. Предполагам, че си видял Уил Джиъринг тази заран. Както и да е. — Кларк замълча. — Ще ти кажа само следното: оставете оръжията на земята, излезте на открито с вдигнати ръце и няма да застреляме повече нито един. Иначе ще ви избием до един, Бил.
Последва дълга пауза. Кларк се зачуди какво ли щеше да направи гласът от другата страна, но след минута той направи точно това, което Джон очакваше.
— Слушай всички, слушай внимателно. Изтегляй се веднага към сградата! Всички да се изтеглят веднага!
— ДЪГА, тук Шест, очаква се придвижване назад към сградите на комплекса, веднага. Стреляй — каза Кларк по кодираната радиовръзка.
Паниката в гласа на Хенриксен по радиото се оказа заразителна. Веднага се чу трещене на счупени клони и топуркане на хора през гората — тичаха през храстите, насочили се направо към откритото пространство, на което повечето от тях излязоха, без дори да се замислят.
Това много улесни Хомър Джонстън. Някакъв облечен в зелено мъж се появи иззад дърветата и се затича към тревната ивица до пистата. Оръжието, което стискаше в ръцете си, го превръщаше в противник и Джонстън изстреля само един куршум, който го прониза между плешките. Мъжът направи още една колеблива крачка, залитна и рухна.
— Снайпер Две-едно, свалих един северно от пистата! — докладва снайперистът.
За Чавес целта се оказа още по-пряка. Динг се беше прислонил зад едно голямо дърво, когато чу шумовете, идващи към него от двамата мъже, които беше проследил. Когато прецени, че са на около петдесет метра, пристъпи иззад дебелия ствол и видя, че са се засилили в друга посока. Чавес пристъпи наляво, забеляза единия и прикладва. Тичащият мъж го забеляза и понечи да вдигне пушката си. Дори успя да стреля, макар и в земята, преди да получи куршум в лицето и да се срине като чувал с грах. Другият зад него закова на място и се втренчи в Чавес.
— Хвърли тая шибана пушка! — изкрещя му Динг, но човекът или не го чу, или не искаше да го чуе. Дулото на пушката му започна да се издига, но и той, като партньора си, не успя. — Тук Чавес, току що свалих двама. — Възбудата на момента замаскира срама от толкова лесната битка. Това тук си беше чисто убийство.
За Кларк всичко приличаше на трупане на точки, като в някаква ужасна гладиаторска игра. Непознатите примигвания на компютъра на Нунън започнаха да изгасват едно след друго със спирането на сърцата и с тях — на генерираните от тях електронни сигнали. След още пет минути той преброи четири от първоначалните тридесет проследени сигнала, и всички те тичаха към зданието.
— Боже мой, Бил, какво стана навън? — попита Брайтлинг на входа.
— Избиха ни като шибани овци, човече. Не знам. Не знам.
— Тук е Джон Кларк, обръщам се към Уилям Хенриксен — изпращя радиото.
— Да?
— За последен път: предайте се веднага или ще дойдем да ви приберем.
— Ела де, мамицата ти! — изкрещя в отговор Хенриксен.
— Вега, заеми се с прозорците — заповяда със спокоен глас Кларк.
— Слушам, Команда — отвърна Озо.
Той надигна картечницата М-60 и се зае с втория етаж. Оръжието му се завъртя отдясно наляво, трасиращите куршуми профучаха през голото пространство между него и сградата и стъклата започнаха да се пръскат.
— Пиърс и Лоасел, вие с Конъли тръгнете на северозапад към другите сгради. Унищожете всичко наред.
— Слушам, Команда — отвърна Пиърс.
Оцелелите от горската група се опитаха да отвърнат на стрелбата, главно напосоки, но вдигнаха невъобразима пукотевица във фоайето на щабната сграда. Карол Брайтлинг се разпищя. Стъклото от горния етаж се заизсипва като водопад пред лицата им.
— Накарай ги да спрат! — извика силно Карол.
— Подай ми радиото — каза Брайтлинг и Хенриксен му го връчи.
— Прекратете огъня. Тук е Джон Брайтлинг, прекратете огъня, всички. Това означава и вие, Кларк, окей?
След няколко секунди стрелбата спря, което беше по-трудно за хората на Проекта, тъй като откъм страната на ДЪГА стреляше само едно оръжие и Озо спря веднага щом му наредиха.
— Брайтлинг, тук е Кларк, чуваш ли ме? — изпращя радиото в ръката на Джон.
— Да, Кларк, чувам те.
— Изкарай веднага хората си навън, без оръжие — разпореди се непознатият глас. — И никой няма да бъде застрелян. Моментално изкарай всичките си хора навън, иначе играта наистина ще загрубее.
— Не го прави — промълви Бил Хенриксен.
Усещаше цялото безсмислие на съпротивата, но се боеше повече от поражението, отколкото да загине с оръжие в ръце.
— За да ни избият всички тук и веднага ли? — попита Карол. — Имаме ли някакъв избор?
— Никакъв — отбеляза мъжът й. Пристъпи до бюрото на рецепцията и призова по системата за публично оповестяване всички веднага да се съберат в главното фоайе.
— Добре, добре, излизаме, след секунда, дайте ни просто възможност да се организираме.
— Добре, ще изчакаме малко — отвърна Кларк.
— Това е грешка, Джон — каза Хенриксен на Брайтлинг.
— Цялата шибана работа се оказа една голяма грешка, Бил — отбеляза той.
Бяха се провалили. Черният хеликоптер отново се появи и кацна по средата на пистата, така че да е извън обхвата на вражеските оръжия.
Пади Конъли се озова в горивния склад. Беше огромен надземен резервоар с табела „Дизел № 2“, най- вероятно за миниелектростанцията. Нищо не беше по-лесно и по-забавно от това да вдигнеш във въздуха един резервоар с гориво и пред очите на Пиърс и Лоасел експертът по експлозивите прикрепи пет килограма заряди от другата страна на резервоара, срещу електростанцията, за която беше предназначен. „Цели тридесет и две хиляди литра — помисли си той, — напълно достатъчно, за да се поддържа този генератор
