… докато за Джон Кларк въпросът беше дали да изчака, или не, докато се започне…
Не! Не можеше просто да си седи тук и да изчаква, докато започнат да избиват хора.
Наблюдава двамата още минута–две и същевременно обмисли как да го направи. Както с тъпаците, така и с умниците, простите схеми обикновено се оказваха най-добри.
Минаха още пет минути преди Номер 2 да реши отново да си поговори с Номер 3. Когато го направи, Джон се извърна достатъчно, за да засече погледа на Динг, като обърса с пръст горната си устна, все едно че поглажда несъществуващия си мустак. Чавес леко килна глава, сякаш да го попита: „Сигурен ли си?“, но прие сигнала. Отхлаби колана си, пресегна се с лявата си ръка зад гърба, извади пистолета пред ужасените очи на бременната си съпруга и докосна ръката й, за да я успокои. После покри беретата в скута си със салфетка, направи се на ни лук ял, ни лук мирисал и зачака командира си да започне играта.
Кларк се надигна и Номер 2 извика:
— Ей!
— Да? — отвърна Кларк и го погледна угоднически.
— Сядай веднага! — Английският му не беше лош. Е, езиковите програми в европейските училища са добри.
— Ама вижте, аз… ударих няколко питиета и… нали се сещате, ще може ли? Пор фавор — добави Джон овчедушно.
— Сядай и стой мирно!
— Ама к’во сега, ще ме гръмнете щото искам да се изпикая ли? Моля ви.
Номер 2 и № 3 се спогледаха с едно „по дяволите“, което за пореден път потвърди аматьорското им равнище. Двете стюардеси, пристегнати с коланите си на седалките отпред, изглеждаха разтревожени, но не се обаждаха. Джон усили напрежението, като откопча колана си и започна да се изправя.
Номер 2 се затича към него и опря дулото на пистолета в гърдите му. Очите на Санди се разшириха. Никога не беше виждала мъжа си да прави нищо опасно, но сега си даваше сметка, че това не е съпругът, до когото е спала двадесет и четири години — и след като не беше той, трябваше да е другият Кларк, онзи, за чието съществуване тя знаеше, но когото никога не беше виждала.
— Вижте какво, отивам, пикая и се връщам, окей? По дяволите, ако искаш — гледай — каза Кларк завалено — от половината чаша вино, което беше изпил, докато стояха до терминала? — Какво искаш, да се напикая в гащите ли?
Това, което помогна, беше ръстът на Кларк. Беше почти метър и осемдесет и пет и ръцете му под навитите ръкави бяха яки. Терористът беше по-дребен с около десет сантиметра и с петнадесет кила и имаше пистолет, но да караш по-едри от теб да изпълняват желанията ти винаги може да доведе до мелета. Затова № 2 стисна Джон за лявата ръка, извъртя го и грубо го блъсна по пътеката назад, към тоалетната вдясно. Джон се присви и тръгна, вдигнал ръце над главата си.
— Ей, грациас, амиго, окей?
И отвори вратата. Тъпият № 2 го остави и да я затвори. От своя страна, Джон направи това, за което бе поискал разрешение, после си изми ръцете и набързо се погледна в огледалото.
„Я да видим можеш ли още? — попита се сам и сам си отговори: — Какво пък, да проверим.“
Издърпа резето, отвори вратата и каза благодарно:
— Ей, такова… благодаря.
— Връщай се на мястото си.
— Чакай да ти налея едно кафе… — Джон отстъпи крачка назад. № 2 беше достатъчно тъп, за да го последва — държеше го на мушка — и посегна към рамото му, за да го обърне.
— Буенас ночес — тихо промълви Динг само от три метра. Пистолетът му бе вдигнат към главата на № 2. Очите на терориста засякоха сивата стомана и отвличането дойде тъкмо навреме: десният юмрук на Джон се стовари върху слепоочието на терориста и го зашемети.
— Как зареди?
— Ами бавно — прошепна Динг. — Все пак сме на самолет, нали?
— Сложи на предпазител — нареди Джон.
— Мигел! — извика № 3.
Кларк тръгна към него, като спря да вземе чашка кафе, чинийка и лъжичка. После отново закрачи към № 3.
— Каза да ти дам това. Благодаря, че ми позволихте да ползвам тоалетната — каза Джон с треперлив глас. — Заповядайте, сър.
— Мигел! — отново извика № 3.
— Той отиде отзад. Заповядайте кафето. Аз отивам да си седна и… — Джон направи крачка напред. Надяваше се този аматьор да продължи да бъде такъв.
И той го направи — приближи се до него. Джон се приведе, чашката и чинийката затрепераха в ръцете му — и когато № 3 стигна до него, ги изпусна и се наведе да ги вземе. Беше само на половин крачка от седалката на Алистър. Номер 3 също се наведе автоматично — последната му грешка за тази вечер.
Ръцете на Джон сграбчиха пистолета и го извиха към корема на терориста. В същия миг тежкият браунинг на Алистър се стовари в тила му и № 3 се отпусна като парцалена кукла.
— Нетърпелив педал — изхриптя Стенли. — Но иначе бе адски добро. — После се обърна към най- близката стюардеса и щракна с пръсти. Тя мигом скочи от седалката и затича към тях. — Въже, жица, каквото и да е! Бързо!
Джон взе пистолета на терориста, извади пълнителя и дръпна затвора, за да изхвърли патрона. След още две секунди беше разглобил оръжието и подхвърли частите в краката на спътничката на Алистър, чиито кафяви очи се бяха разширили от шока.
— Въздушни шерифи, госпожо. Успокойте се.
След секунди се появи и Динг — влачеше № 2.
Стюардесата се върна с намотка връв.
— Пилотската кабина, Динг! — разпореди се Джон.
— Разбрано, шефе. — Динг тръгна, стиснал беретата с две ръце, а Кларк се зае с омотаването — ръцете му помнеха моряшките възли отпреди тридесет години.
После тръгна към вратата. Динг чакаше там с пистолет в ръце. — Как е, Доминго?
— О, мислех си за зелената салата и телешкото, а и списъкът с вината не беше никак лош. Не е най- доброто място за пукотевица, Джон. Дай да го извикаме да излезе.
От тактическа гледна точка изглеждаше разумно. Номер 1 щеше да излезе и дори да стреляше, куршумът едва ли щеше да пробие корпуса на самолета. Е, на хората на първия ^ед това нямаше да им хареса. Джон се наведе, взе чашката и чинийката и каза на другата стюардеса:
— Обади се в кабината и кажи на пилота да предаде на нашия приятел, че Мигел го вика. После застани ето тук. Когато вратата се отвори, ако те попита нещо. само ме посочи. Разбра ли?
Беше хубавичка, около четиридесетгодишна и много спокойна. Направи точно това, което й се каза, вдигна слушалката и предаде съобщението.
След секунди вратата се отвори и Номер 1 надникна навън. Виждаше само стюардесата. Тя посочи Джон и каза:
— Кафе?
Това го обърка и той направи крачка напред. Пистолетът му беше сведен към пода.
— Здрасти — поздрави го Динг отляво и опря дулото на пистолета си в слепоочието му.
Нов миг на объркване. Просто не беше подготвен. Поколеба се. Ръката му не помръдна.
— Пусни ютията! — каза Чавес.
— Най-добре ще е да направиш каквото ти казва — бързо добави Джон на испански. — Иначе ще те убие.
Очите на терориста пробягаха из самолета — търсеше колегите си, но тях ги нямаше никакви. Объркването, изписано на лицето му, се усили. Джон пристъпи към него, пресегна се за оръжието, издърпа го от ръката му, напъха го в колана си и претърси пленника. Оръжието на Динг все така се притискаше в слепоочието му. Стенли пазеше другите двама.
— Два пълнителя… нищо повече. — Джон махна с ръка на стюардесата с връвта.
— Тъпаци — изръмжа Чавес на испански, после погледна шефа си. — Джон, не мислиш ли, че това
