грижеха се за страната или поне се опитваха… а той бягаше… Вече бяха над източната част на града, където живееха предимно цветнокожи, работници, които полагаха най-вече физически труд и се надяваха да успеят да изпратят децата си в колеж, за да могат поне те да живеят малко по-добре от родителите си. Те вечеряха, гледаха телевизия, може би довечера щяха да отидат на кино или просто да си останат в къщи и да бъбрят със съседите…
Райън отново завъртя глава и видя двете сиви грамади във военноморската корабостроителница, едната позната, другата не, защото Тони Бретано бе…
Райън разкопча колана и се втурна напред, като пътем се блъсна в морския пехотинец на служебната седалка. Полковник Малой седеше в дясното кресло отпред и вършеше работата си, тоест управляваше машината. Райън го сграбчи за лявото рамо и летецът се обърна.
— Да, сър, какво има?
— Виждаш ли онзи крайцер там, долу?
— Да, сър.
— Кацни на него.
— Сър, аз…
— Кацни на него, това е заповед! — изкрещя му Райън.
— Слушам, — отвърна Малой като примерен морски пехотинец.
Блекхоукът обърна, прелетя над река Анакостия и забави хода си, докато пилотът прецени силата и посоката на вятъра. Той отново обърна поглед към президента. Райън само му посочи кораба с ръка.
Блекхоукът се приближи внимателно.
— Какво правите? — попита Андреа.
— Слизам тук. Ти отиваш в Нийкап.
— Не! — извика тя. — Оставам с вас!
— Не и този път. Роди си бебето. Ако не се видим повече, надявам се, че то ще стане като теб и Пат — Райън посегна да отвори вратата. Морският пехотинец го изпревари. — Андреа понечи да последва президента си.
— Задръж я на борда, пехотинец! — каза Райън на подофицера. — Тя тръгва с вас.
— Не! — изпищя Прайс О’Дей.
— Слушам, сър — отвърна сержантът и я обви с ръце.
Президентът Райън скочи върху гумираната настилка на площадката за кацане на вертолети на крайцера и се наведе, докато блекхоукът се вдигне отново. Въздушната струя едва не го събори. Той се изправи и се огледа.
— Какво, по дяволите… Исусе! Сър! — шокирано реагира младият старшина първи клас, когато го разпозна.
— Къде е капитанът?
— Капитанът е в Бойния информационен център, сър.
— Заведи ме!
— Старшината го пропусна пред себе си през една врата, после тръгнаха по някакъв коридор към предната част на кораба. След няколко завоя те се озоваха в някакво тъмно помещение, което, изглежда, бе разположено до някой от бордовете. Вътре беше доста хладно. Райън влезе директно, осъзнавайки, че е президент на Съединените щати и върховен главнокомандващ на армията и на флота, така че този кораб в известно отношение бе под негово командване. Той раздвижи мускулите на крайниците си и се огледа, за да се ориентира. После се обърна към моряка, който го бе довел дотук:
— Благодаря, синко. Сега можеш да се върнеш на мястото си.
— Слушам, сър! — каза младият старшина, все още не вярвайки на очите си, и се запъти да изпълнява своите преки задължения.
„Добре“, помисли си Джак, „сега какво?“
Той виждаше екраните на големия радар разположени напред и вдясно и хората, които седяха пред тях и ги наблюдаваха внимателно. Запъти се към тях и се блъсна в един евтин алуминиев стол, на който седеше някой. Президентът погледна надолу и видя един главен старшина, облечен в риза, цвят каки, от чийто джоб… е, мамка му… Райън упражни командния си прерогатив, като се пресегна и измъкна пакета цигари на моряка. Извади една и я запали. После продължи към радарните екрани.
— Исусе, сър — реагира със закъснение главният старшина.
— Е, не точно. Благодаря за цигарата — каза той, след което направи още две крачки и застана зад някакъв мъж със сребърни орли на яката на ризата. Това би трябвало да бъде командирът на крайцера „Гетисбърг“. Райън дръпна продължително от цигарата, за да се наслади на дима.
— По дяволите! В моя Боен информационен център не се пуши! — изрева капитанът.
— Добър вечер, капитане — отвърна Райън. — Мисля, че в този момент към Вашингтон лети балистична ракета, за която се предполага, че носи термоядрена бойна глава. Имате ли нещо против за забравим за момент загрижеността ви за вредата от пасивното пушене?
Капитан Блънди се обърна и вдигна поглед, след което отвори уста като флотска кофа.
— Как… кой… какво?
— Капитане, хайде да се справим с това заедно, а?
— Капитан Блънди, сър! — представи се мъжът, скачайки на крака.
— Джак Райън, капитане — Райън разтърси ръката му и го накара да седне обратно в стола си. — Какво става сега?
— Сър, от Националния военен команден център ни казаха, че към източното крайбрежие лети балистична ракета. Корабът е в бойна готовност. Радарът е включен. Чипът вкаран ли е? — попита той.
— Чипът е вътре, сър — потвърди първи главен старшина Лийк.
— Чип?
— Така го наричаме. Всъщност представлява софтуер — обясни Блънди.
Кети и децата бяха избутани нагоре по стълбите и отведени в предната кабина. Полковникът зад щурвала бързаше по съвсем разбираеми причини. Той запусна двигатели едно и две — три и четири вече работеха, и огромният самолет VC-25 започна да рулира веднага щом самоходната стълба се отдръпна. Боингът зави надясно и запълзя срещу южния вятър по полоса едно-девет дясно. В това време агентите от службата за охрана и сержантите от ВВС пристегнаха членовете на първото семейство към седалките и за първи път от петнадесетина минути бодигардовете спокойно поеха дъх. След по-малко от тридесет секунди хеликоптерът на вицепрезидента Джексън кацна до Националния въздушен команден пост за извънредни ситуации Е-4B, чийто пилот очакваше да излети също толкова нетърпеливо, колкото и командирът на „Еър Форс 1“. Това стана след около деветдесет секунди. Джексън изобщо не си направи труда да затяга коланите, а вместо това тръгна да се оглежда наоколо.
— Къде е Джак? — попита той. После видя Андреа, която изглеждаше така, сякаш току-що е преживяла спонтанен аборт.
— Той остана, сър. Накара пилота да го свали на крайцера във военноморската корабостроителница.
— Какво е направил?
— Чухте ме, сър.
— Свържете ме с него по радиото — веднага! — заповяда Джексън.
Райън всъщност се чувстваше поуспокоен. Вече нямаше тичане и крясъци, хората около него вършеха работата си спокойно и тихо, или поне така изглеждаше. Капитанът изглеждаше малко напрегнат, но вероятно това бе нормалното поведение на всички командири, помисли си Райън, които носят отговорност за бойни кораби и електроника на стойност няколко милиарда долара.
— Добре, какво става сега?
— Сър, ракетата, ако е насочена към нас, все още не е влязла в обхвата на радара.
— Можете ли да я свалите?
— Това е идеята, г-н президент — отвърна Блънди. — Д-р Грегъри тук някъде ли е?
— Тук съм, капитане — чу се глас и една сянка се приближи. — Исусе!
