— Не се казвам така… Аз ви познавам! — доста изненадано каза Райън. — Майор… майор…
— Грегъри, сър. Почти бях станал полковник, когато дръпнаха щепсела. СОИ. Министър Бретано ме накара да се заема с осъвременяването на ракетите за системата „Егида“ — обясни физикът. — Предполагам, че сега ще видим как работи.
— Какво е вашето мнение? — попита Райън.
— При симулациите работеше добре — лаконично отвърна Грегъри.
— Радарен контакт. Имаме обект — каза един старшина първи клас. — Азимут три-четири-девет, разстояние деветстотин мили, скорост… това се казва скорост, сър. Скорост хиляда и четиристотин възела, не имам предвид четиринадесет хиляди възела, сър.
— Четири и половина минути — каза Грегъри.
— Смятате наум? — попита Райън.
— Сър, аз съм в бизнеса, откакто излязох от „Уест Пойнт“.
Райън дръпна за последен път и се огледа наоколо за…
— Заповядайте, сър — каза любезният старшина и му подаде един пепелник, който мистериозно се бе появил в Бойния информационен център. — Искате ли още една?
— Защо не? — отвърна президентът. Той изтегли от пакета още една цигара и старшината му я запали. — Благодаря.
— Капитан Блънди, може би ще обявите временна амнистия?
— Ако той не я обяви, аз ще го направя — каза Райън.
— Табелата „Пушенето разрешено“ светна, хора — съобщи първи главен старшина Лийк със странно задоволство в гласа.
Капитанът се огледа наоколо с раздразнение, но не каза нищо.
— Остават четири минути — това може и да няма чак такова голямо значение — отбеляза Райън толкова хладнокръвно, колкото му позволяваше цигарата. Вредна за здравето или не, тя понякога помагаше.
— Капитане, обаждане за президента по радиостанцията, сър.
— Къде да го приема? — попита Джак.
— Тук, сър, — каза друг старшина, който му подаде една слушалка и натисна съответния бутон.
— Райън.
— Джак, Роби е.
— Семейството нормално ли тръгна?
— Да, Джак, добре са. Хей, какво, по дяволите, правиш ти там долу?
— Опитвам се да оправя нещата, Роби. Не мога да избягам, приятел. Просто не мога.
— Джак, ако това нещо гръмне…
— Ще получиш повишение — прекъсна го Райън.
— Нали знаеш какво ще трябва да направя? — попита вицепрезидентът.
— Да, Роби, ще трябва да се включиш в играта — ти гониш. Бог да ти е помощ, ако това се случи — каза Райън и добави наум — Само че това вече няма да бъде мой проблем.
Това бе някаква утеха. Да убиеш някого с пистолет беше едно, но да убиеш милиони с ядрен… не, той просто не можеше да стори това, без после да налапа дулото.
„Прекалено добър католик си, Джак, момчето ми“, помисли си президентът.
— Господи, Джак — каза старият му приятел по цифровата кодирана радиовълнова линия. Явно си представяше какви ужаси щеше да му се наложи да сътвори, независимо от това дали е син на свещеник или не…
— Роби, ти си най-добрият приятел, който някой би могъл да има. Ако ние тук не успеем, грижи се за Кети и децата вместо мен, бива ли?
— Знаеш, че ще го направя.
— Ще знаем какво е положението след десет минути, Роб. Обади ми се тогава, а?
— Прието — отвърна бившият шофьор на Томкет. — Край.
— Д-р Грегъри, кажете ми нещо повече.
— Сър, насочената към нас ракета вероятно е техният еквивалент на нашата стара W-51. Пет мегатона или там някъде. Ще унищожи Вашингтон и всичко в радиус от десет мили. По дяволите, дори ще изпочупи прозорците в Балтимор.
— А какво ще стане с нас, тук?
— Нямаме шанс. Ако приемем, че е насочена в триъгълник с върхове Белия дом, Капитолия и Пентагона, килът на кораба може и да оцелее, но само защото е под водата. Хората не. Е, може би няколко големи късметлии във вашингтонското метро. То е достатъчно дълбоко под земята. Но и тяхното оцеляване е под въпрос, защото пожарите най-вероятно ще изтеглят всичкия въздух от тунелите — той сви рамене. — Подобно нещо не се е случвало досега. Нищо не може да се каже със сигурност, докато не стане.
— Какъв е шансът да не се задейства?
— Пакистанците се провалиха няколко пъти при изпитания — главите не се взривиха. Ние срещнахме подобен проблем веднъж — причината се оказа замърсяване с хелий. Това бе причината за фиаското и на онази бомба на терористите в Денвър…
— Спомням си.
— Добре — каза Грегъри. — В момента е някъде над Бъфало. Сега навлиза в атмосферата. Това би трябвало да я позабави малко.
— Сър, определено е насочена към нас, съобщиха от Националния военен команден център — каза някой.
— Разбрано — потвърди капитан Блънди.
— Обявена ли е тревога за цивилното население? — попита Райън.
— Съобщават по радиото, сър — отговори един моряк. — Върви и по Си Ен Ен.
— Хората сигурно са изпаднали в паника — промърмори Райън и отново дръпна от цигарата.
„Вероятно не. Повечето хора не знаят какво означава воят на сирените, а останалите не вярват на това, което съобщават по радиото“, помисли си Грегъри.
— Капитане, приближава се. Сега пресече границата между Пенсилвания и Ню Йорк…
— Системата активирана ли е? — попита Блънди.
— В пълна готовност сме, сър — отговори началникът на оръжейната секция. — Готови сме за стрелба с предната установка. Заповедта за откриване на огън е въведена. Всички ракети са Block-IV.
— Много добре — каза капитанът, наведе се напред, вкара ключа си в системата и го завъртя. — Системата е напълно активирана. Специален автоматичен режим.
Той се обърна към Райън и поясни:
— Сър, това означава, че компютърът поема нещата оттук нататък.
— Разстоянието до целта сега е триста мили — съобщи някой.
„Доста хладнокръвно приемат нещата“, помисли си Райън. „Може би просто не могат да повярват, че това се случва наистина… По дяволите, и на мен ми е трудно да повярвам…“
Той дръпна още веднъж от цигарата, докато наблюдаваше как пулсиращата точка на екрана слизаше надолу, следвайки изчисления от компютъра вектор на движение, който сочеше Вашингтон, окръг Колумбия.
— Всеки момент ще се задейства — каза началникът на оръжейната секция.
Не чакаха дълго. В следващия миг „Гетисбърг“ потръпна при излитането на първата ракета.
— Едно тръгна! — съобщи един матрос отдясно. — Едно тръгна чисто!
— Добре.
Ракетата SM2-ER имаше две степени. Първият заряд я изтласкваше от подобната на силоз шахта на предната установка, като оставяше след себе си плътна следа от сив дим.
— Идеята е да я прихванем на разстояние около двеста мили — обясни Грегъри. — Двете ракети се срещат там някъде и б-у-у-м!
— Там са предимно ферми, място за лов на фазани — каза Райън, като си припомни ловните излети в младежките си години.
— Хей, установих визуален контакт с копелето — извика някой. Към радара за контрол на огъня имаше
