— Ето, сър — мигновено реагира мъжът и подаде пакета цигари. — Имам още в гардероба си, сър.
В този момент в Бойния информационен център влязоха двама мъже в цивилно облекло. Това бяха Хилтън и Малоун от нощната смяна.
— Как дойдохте тук толкова бързо, момчета? — попита Райън.
— Андреа ни повика, сър. Наистина ли се случи това, което мислим.
— Да. А сега вашият президент се нуждае от бутилка и от удобно кресло, господа.
— Колата ни е на кея, сър. Ще дойдете ли с нас?
— Добре. Капитане, намерете автобуси или нещо такова и пристигайте веднага в Белия дом. Ако това означава да заключите кораба и да го оставите без нито един човек на борда, то аз нямам нищо против. Ако е необходима охрана, обадете се в казармите на морската пехота и им кажете да осигурят охрана, ако е необходимо.
— Слушам, г-н президент. След малко ще се присъединим към вас.
„Може да започна с питиетата преди това“, помисли си Джак.
Колата, с която бяха пристигнали Хилтън и Малоун, бе един от черните бронирани микробуси „Шевролет Събърбън“, които следваха президентската лимузина навсякъде. Сега тя се придвижи до Белия дом без охрана. Улиците бяха пълни с хора, които просто стояха и гледаха нагоре. На Райън това му се стори доста странно. Онова нещо вече го нямаше в небето, а останките от него бяха опасни за пипане. Така или иначе те се придвижиха безпроблемно до Белия дом и Райън отиде в Залата за действия при кризисни ситуации. Чувстваше се доста странно съвсем сам в това помещение. Униформените служители от Военния кабинет на Белия дом, който изглеждаше абсолютно безполезен в момента, се намираха в някакво неопределено състояние, изглеждаха едновременно замаяни и потресени. Неистовите усилия да се измъкнат висшите правителствени служители от столицата — планът за действие официално се наричаше „Съхранение на правителството“, бяха произвели точно противоположния ефект. В момента правителството бе разпръснато по около двадесет различни хеликоптера и един Е-4B и между членовете му липсваше каквато и да е координация. Райън си помисли, че планът за действие при извънредни обстоятелства бе насочен по-скоро към оцеляване при ядрено нападение, а не към предотвратяването му и сега, в този момент, това му изглеждаше доста странно.
Всъщност големият въпрос в момента бе: „Какво по дяволите ще правим сега?“ Райън нямаше ни най- малка представа какъв бе отговорът. В този момент един от телефоните иззвъня, за да му помогне.
— Тук е президентът Райън.
— Сър, тук генерал Дан Лигджит от Ударното командване в Омаха. Г-н президент, чух, че току-що сме отървали един доста голям куршум.
— Да, можете да го наречете и така, генерале.
— Сър, имате ли заповеди за нас?
— Какви например?
— Ами, сър, една от възможностите е ответен удар и…
— О, искате да кажете, че понеже те са пропуснали шанса да ни гръмнат с ядрена бомба, ние трябва да се възползваме от случая и да им го върнем тъпкано със същите средства?
— Сър, работата ми е да представям различните варианти, не да ги защитавам — каза Лигджит на своя върховен главнокомандващ.
— Генерале, знаете ли къде се намирах по време на нападението?
— Да, сър. Смела постъпка, г-н президент.
— Ами сега се опитвам да свикна с мисълта, че все още съм жив и нямам никаква представа какво би трябвало да направя за общата картина, каквато, по дяволите, и да е тя. След около час-два сигурно ще измислим нещо, но засега изобщо не знам какво ще бъде то. И знаете ли, съвсем не съм сигурен, че искам да знам. Така че, генерале, за момента няма да правим нищо. Разбрахме ли се по този въпрос?
— Да, г-н президент. Ударното командване няма да предприема абсолютно нищо.
— Ще ви се обадя отново.
— Джак — каза един познат глас откъм вратата.
— Арни, мразя да пия сам… освен ако няма никой наоколо. Какво ще кажеш двамата да пресушим някоя бутилка? Кажи на сервитьора да донесе една бутилка „Мидълтън“… и, знаеш ли, кажи му да донесе чаша и за себе си.
— Вярно ли е, че си бил на онзи кораб във военноморската корабостроителница?
— Ъ-хъ — кимна Райън.
— Защо?
— Не можах да избягам, Арни. Не можах да избягам на сигурно място и да оставя два милиона души да се изпържат. Наречи го смелост. Наречи го глупост. Просто не можех да се измъкна по този начин.
Ван Дам излезе в коридора и заръча питиетата на някого, когото Джак не можеше да види, след което се върна в залата.
— Точно сядах да вечерям у нас в Джорджтаун, когато Си Ен Ен прекъсна емисията си, за да съобщи новината. Реших, че и аз мога да дойда тук — може би не съм повярвал.
— Беше доста трудно. Предполагам, че трябва да се запитам дали не допуснахме грешка, като изпратихме хората си за специални операции там. Защо хората омаловажават това, което правим тук?
— Джак, светът е пълен с хора, които се чувстват велики, като карат другите да изглеждат незначителни и колкото по-голяма е целта, толкова по-доволни са те. Освен това репортерите обичат да искат тяхното мнение, защото от критиките излизат добри материали, а в повечето случаи медиите предпочитат добрите материали пред истината. Просто такова е естеството на работата им.
— Не е честно, да знаеш — каза Райън. В този момент влезе главният сервитьор. Той носеше сребърен поднос, върху който бяха подредени бутилка ирландско уиски и няколко чаши с кубчета лед в тях. Президентът се обърна към него: — Чарли, сипи едно и на себе си.
— Г-н президент, аз не мога…
— Днес правилата се промениха, г-н Пембъртън. Ако се натряскаш така, че да не можеш да се прибереш сам, ще накарам някой от службата за охрана да те откара. Казвал ли съм ти някога колко свестен човек си ти, Чарли? Децата ми просто те обожават.
Чарлз Пембъртън, син и внук на сервитьори в Белия дом, наля три питиета, остави най-малкото за себе си и поднесе останалите две чаши с елегантните движения на неврохирург.
— Седни и се отпусни, Чарли. Искам да те питам нещо.
— Да, г-н президент?
— Къде беше през това време? Къде беше, когато тази водородна бомба летеше към Вашингтон?
— Не отидох в убежището под Източното крило, защото прецених, че е по-добре жените да се скрият там. Аз… ами, сър, взех асансьора до покрива и реших да погледам.
— Арни, тук седи един смел мъж — каза Джак и поздрави сервитьора, като вдигна чашата си.
— Къде бяхте вие, г-н президент? — попита Пембъртън, като грубо наруши протокола, воден от чисто любопитство.
— Аз бях на кораба, който свали проклетото нещо — гледах как момчетата си вършеха работата. Това ми напомня за този Грегъри, човека, когото Тони Бретано е накарал да преработи софтуера там. Трябва да го наглеждаме, Арни. Той е един от хората, които спасиха положението.
— Записах си, г-н президент — каза Ван Дам и отпи голяма глътка от чашата си. — Нещо друго.
— Точно сега не се сещам за нищо друго — призна си Фехтовачът.
В Пекин беше осем часът сутринта и министрите се събираха в заседателната зала все още сънени, но въпросът на езика на всеки от тях бе „Какво се случи?“.
Премиерът Ху обяви началото на заседанието и нареди на министъра на отбраната да представи доклада си. Лю стори това с монотонния глас на телефонен секретар.
— Заповядал си изстрелването? — ужасено попита външният министър Шен.
— Какво друго можех да направя? Генерал Сюн ми съобщи, че базата е нападната. Те се опитваха да унищожат ядрените ни ресурси — обсъдихме тази възможност, нали?
— Да, обсъдихме я — съгласи се Цян. — Но да направиш такова нещо без нашето одобрение? Това е безрасъден политически акт, Лю. Какви нови опасности си ни навлякъл?
