— Първо, доколкото ми е известно, ти имаш право на достъп до секретна информация до определено ниво, така ли е?
— Да, сър. Отнася се за някои поверителни неща, но това едва ли ви засяга.
— Може и да си прав — съгласи се Хардести. — Е добре, това, за което ще говорим, е от малко по- висока степен на секретност. Не бива да го споделяш с никого. Наясно ли сме по този въпрос?
— Да, сър. Доколкото разбирам, това е строго секретна информация.
„Съмнявам се дали разбираш“, помисли си Хардести. Ставаше въпрос за нещо много по-поверително, но за това обяснение трябваше да се изчака друг момент.
— Моля, продължавайте, сър.
— На теб са се спрели някои твърде важни хора като евентуален сътрудник на една малко… малко специална организация, която официално не съществува. Сигурно си чувал преди за подобни неща във филми или си прочел в някои книги. Тази обаче е напълно реална, момчето ми. Дошъл съм тук, за да ти предложа място в нея.
— Сър, аз съм офицер от морската пехота и това ми харесва.
— Няма да попречи на кариерата ти като морски пехотинец. Всъщност има голяма вероятност скоро да бъдеш повишен в майор. Ще получиш уведомителното писмо за това следващата седмица. Така че и без това няма да можеш да останеш на сегашния си пост. Ако останеш в корпуса на морската пехота, следващия месец ще те изпратят в щаба на корпуса, за да работиш за разузнаването, или по-точно в отдела за специалните операции. Освен това за действията ти в Афганистан ще получиш „Сребърна звезда“.
— Ами моите хора? Предложил съм и те да получат награди.
„Очаквах, че това момче ще ме попита за това“, каза си Хардести.
— Всички предложени са одобрени. Освен това можеш да се върнеш в корпуса, когато пожелаеш. Ще продължиш да получаваш заплатата си чрез него. Може би ще се наложат някои нови уговорки с банката, но това е нормална практика.
— И какви ще са последиците от тази нова работа? — попита Карузо.
— Това означава, че ще служиш на родината си. Ще правиш неща, които са нужни за националната сигурност, но ще ги вършиш по малко по-нередовен начин.
— Как по-точно?
— Това ще се обсъжда не тук и не сега.
— Прекалено сте потаен, господин Хардести. Мога да започна да се досещам за какво става дума и да разваля изненадата.
— Аз не определям правилата.
— ЦРУ ли ги определя?
— Не точно, но с течение на времето ще разбереш. Това, което трябва да знам сега, е дали си съгласен, или не. Можеш да напуснеш тази организация по всяко време, ако работата в нея не ти допада — обеща той. — Обаче тук не е мястото за по-подробни обяснения.
— До кога трябва да реша?
— Преди да си доядеш бекона и яйцата.
Отговорът накара капитан Карузо да остави кифлата си на масата.
— Това да не е някаква шега? — Изглежда и него започваха да го вземат на подбив заради семейните му връзки.
— Не, капитане, не е шега.
Беше казано с такава интонация, че да не прозвучи като заплаха. Обаче хора като Карузо, колкото и храбри да бяха, често гледаха на неизвестното, или по-точно на не напълно ясното, с леко безпокойство. Неговата професия и без това беше твърде опасна и по-интелигентните в нея не се втурваха през глава да си търсят белята. Обикновено имаха едно разумно отношение към риска, след като се уверяха, че обучението и придобитият опит ги правеха годни за задачите, които трябва да изпълняват. А Хардести го беше уверил, че може да се върне отново в корпуса на морската пехота на Съединените щати. Това беше почти вярно и твърде близко до неговите цели, ако не до тези на младия офицер.
— Какъв интимен живот водиш, капитане?
Въпросът го изненада, но той отговори откровено.
— Не съм обвързан с никого. Има няколко момичета, с които излизам, обаче още няма нищо сериозно. Това повод за безпокойство ли е? Колко ли опасна може да бъде тази работа?
— Питам само от съображения за сигурност. Повечето мъже не могат да пазят тайни от съпругите си. Обаче с приятелките нещата стоят по-иначе.
— И така, колко опасна може да бъде тази работа?
— Не много — излъга Хардести, без да е напълно убедителен.
— Вижте, аз възнамерявах да остана в корпуса, поне докато стана подполковник.
— Според твоя оценител в щаба на корпуса имаш достатъчно качества, за да станеш дори полковник, освен ако не сгазиш някъде лука. Никой не го мисли, но се е случвало на много свестни мъже. — Хардести изяде бисквитите си и се съсредоточи върху кафето.
— Добре е да знам, че там горе имам ангел пазител — рече малко хладно Карузо.
— Както вече ти казах, забелязали са те. В корпуса на морската пехота много ги бива да откриват таланти и да им помагат да се развиват.
— Някои други хора също. Имам предвид, че са ме забелязали.
— Точно така, капитане. Аз само ти предлагам една възможност. Обаче ти сам трябва да докажеш на какво си способен.
Предизвикателството беше подхвърлено много умело. Младите и способни хора не обичат да бягат от такива неща. За Хардести беше ясно, че го е спечелил.
Пътят от Бирмингам до Вашингтон с кола беше твърде дълъг. Доминик Карузо го взе за един дълъг ден, защото не обичаше евтините мотели, но въпреки че тръгна още в пет сутринта, времето за пътуване не стана по-малко. Караше бял мерцедес — клас „С“, с четири врати, който много приличаше на този на брат му, а отзад беше струпал доста багаж. На два пъти за малко да го спрат, но и в двата случая патрулите на щатската полиция погледнаха благосклонно на документите му на служител от ФБР, на които в Бюрото викаха „акредитивите“, и отминаваха само с приятелско махване на ръка. Сред полицаите от по-нисък ранг имаше някаква негласна колегиалност, която ги караше да си затварят очите пред нарушенията на ограниченията за скоростта. Пристигна в Арлингтън, Вирджиния, в десет часа вечерта, остави портиера да разтовари багажа от колата му и се качи с асансьора до стаята си на третия етаж. В зареденото барче имаше хубаво бяло вино, което жадно изпи, след като взе душ. Виното и скучната телевизия му помогнаха бързо да заспи. Обади се да го събудят в седем сутринта и потъна в непробуден сън.
— Добро утро — поздрави Гери Хендли в 8:45 на следващата сутрин. — Кафе?
— Благодаря, сър. — Джак си наля една чаша и седна. — Благодаря, че се обадихте.
— Ами, проверихме данните за учението ти. Представил си се добре в Джорджтаун.
— Като се има предвид таксата, която се плаща там, човек трябва да положи известни усилия, а освен това не беше чак толкова трудно. — Джон Патрик Райън-младши отпи от кафето и се запита какво ли ще последва по-нататък.
— Готови сме да обсъдим с теб възможността за една работа на изпитателен срок — каза му направо бившият сенатор. Не обичаше уклончивите отговори и това беше една от причините, поради която той и бащата на неговия посетил се бяха разбирали добре.
— И какво по-точно ще правя? — попита заинтригуван Джак.
— Какво знаеш за „Хендли и съдружници“?
— Само това, което вече ви казах.
— Добре, никъде не трябва да споменаваш това, за което ще ти говоря. Ама никъде. Наясно ли сме по този въпрос?
— Да, сър.
Изведнъж всичко стана ясно като бял ден. „Предположенията ми се оказаха правилни, каза си Джак.
