Зъбите на тигъра

нахвърлиха на случая като котка на мишка. В номенклатурата на Бюрото обозначаваха случаите на отвличане със „7“. Почти всички хора в офиса се качиха в колите си и се отправиха на югозапад към малкия град, известен с пазара си на селскостопански продукти. Обаче всеки агент се измъчваше от мисълта дали не бяха ги пратили за зелен хайвер. При случаите на отвличане времето беше от много важно значение. Повечето жертви бяха сексуално насилвани и убивани в срок от четири до шест часа. Само чудо можеше да върне детето живо за толкова кратко време, а чудесата не стават често.

Повечето от тях имаха жени и деца и работеха така, като че ли имаха някакъв шанс. От офиса на АСАК — отговорния помощник специален агент — първо разговаряха с местния шериф, който се казваше Пол Търнър. От ФБР го считаха за аматьор в разследванията, на когото тази работа не беше много ясна, а и Търнър беше на същото мнение. Мисълта за изнасилено и убито малко момиченце в неговия район караше стомаха му да се свива на топка и той с готовност прие помощта на федералните. На всички полицаи бяха раздадени снимки на детето. Разглеждаха се карти на района. Местните ченгета и специалните агенти на ФБР се насочиха към територията между дома на Дейвидсън и държавното училище, до което тя беше ходила пеш всяка сутрин в продължение на два месеца. Всички, които живееха по пътя й, бяха разпитани. В Бирмингам беше направена компютърна справка за възможни сексуални насилници, живеещи в радиус от сто мили, а агенти и войници от армейските части на щата Алабама бяха изпратени да ги разпитат. Всички къщи бяха претърсени, обикновено с разрешение на собственика, но често и без такова, тъй като местните съдии гледаха много сериозно на отвличанията.

За специален агент Доминик Карузо това не беше първият важен случай, но беше първият му номер „7“ и макар да не беше женен и да нямаше деца, мисълта за изчезналото момиченце смразяваше кръвта му. От официалната снимка, дадена от детската градина, го гледаха сини очи, тъмноруса, почти кестенява коса и хубава усмивка. Това отвличане не беше за пари. Семейството беше обикновено, работническо. Бащата работеше по поддръжката на електропроводите за местната електрическа компания, а майката беше санитарка на непълен работен ден в областната болница. И двамата бяха активни членове на Методистката църква и при първоначалното проучване никой от тях не беше заподозрян в склонност към издевателство над дете, макар че и това щеше да бъде проверено още по-внимателно. Един старши агент от оперативното бюро в Бирмингам беше се специализирал в изработването на портрети на евентуалните извършители на престъпления и първоначалните му заключения бяха твърде стряскащи: този неизвестен извършител можеше да се окаже сериен похитител и убиец, някой привличан сексуално от деца, който знае, че най- безопасният начин да извърши този вид престъпление е да убие жертвата след това.

Карузо знаеше, че той беше някъде там. Доминик Карузо беше млад агент, няма и година, откакто беше изкарал школата в Куантико, но това беше вече втората му оперативна задача. Неженените агенти от ФБР имаха толкова право да избират задачите си, колкото врабчето по време на ураган. Първото му участие в акция беше в Нюарк, Ню Джърси, но Алабама му допадаше повече. Тук времето често беше твърде лошо, но не беше фрашкано с хора, както в онзи мръсен град. Сега задачата му беше да патрулира района западно от Джорджтаун, да наблюдава и да чака отнякъде да изскочи по-съществена информация. Още нямаш достатъчно опит в разпитването на хората. За добиване на това умение бяха нужни години, макар Карузо да се считаше за достатъчно умен, а и в колежа беше завършил психология.

Оглеждай се за кола с малко момиченце в нея, каза си той, което не е на предната седалка. Така би могла да гледа по-добре навън и да махне за помощ… Ами! Престъпникът сигурно я е завързал, сложил й е белезници и й е запушил устата. Някое малко момиченце, безпомощно и ужасено. Тази мисъл го накара да стисне силно волана. Радиото изпука.

— От базата в Бирмингам до всички седморки. Докладваха ни, че заподозреният „7“ може би кара сервизен микробус, вероятно форд, бял на цвят, малко мръсен, с алабамски регистрационни номера. Ако забележите подобна кола, обадете се и ще накараме местната полиция да го провери.

Което означаваше: не пали своята сигнална светлина и не го спирай, освен ако не е крайно наложително, помисли си Карузо. Беше време да обмисли ситуацията.

Ако аз бях на негово място, къде бих…? Карузо намали скоростта. Каза си… някое място, до което лесно може да се стигне по шосе. Не главно шосе, а добър второстепенен път, който отива към нещо по-уединено, в което може лесно да се влезе и да се излезе. Място, където съседите няма да видят или да чуят какво се кани да извърши…

Той взе микрофона.

— Карузо до базата в Бирмингам.

— Да, Доминик — отговори дежурният агент. Радиовръзката на ФБР беше засекретена и не можеше да се подслушва от никой, който не разполагаше с добър разшифровчик.

— Относно този бял микробус. Колко солидна е информацията?

— Една възрастна жена твърди, че когато излязла да си вземе вестника, видяла малко момиченце с такова описание да разговаря с човек, застанал до бял микробус. Вероятният субект е бял, на неопределена възраст. Няма друго описание. Не е много, Дом, но това е всичко, с което разполагаме — каза специален агент Сенди Елис.

— Колко са регистрираните педофили в района? — зададе следващият въпрос Карузо.

— Според компютъра са общо деветнадесет. Изпратили сме хора да разговарят с всичките. Това е, мой човек.

— Разбрано, Сенди. Край.

Продължи да кара и да се оглежда. Запита се дали всичко това прилича на преживяното от брат му Брайън, когато е преследвал сам врага в Афганистан… Започна да търси отклоняващи се от главното шосе черни пътища, особено такива, по които личаха пресни следи от автомобилни гуми.

Отново погледна снимката с размерите на портфейл. От нея го гледаше миловидното личице на малко момиченце, току-що започнало да учи азбуката. Дете, за което досега светът винаги е бил нещо сигурно — свят, управляван от мама и татко. Дете, което ходеше на неделно училище, правеше гъсеници от картонените опаковки за яйца и се учеше да пее „Знам, че Исус ме обича, защото Библията ми казва, че е така…“. Доминик въртеше глава ту наляво, ту надясно. Ето там, на стотина метра към гората водеше черен път. Той намали скоростта и видя, че пътят се извива сред дърветата, но те бяха редки и успя да види…

… някаква къщурка… а до нея… задницата на микробус? Обаче този беше бежов, а не бял…

Онази старица, която е видяла момичето и микробуса… от какво ли разстояние го е гледала… зависи също дали е бил осветен от слънцето, или е бил в сянка… Има толкова много фактори, които могат да повлияят, толкова несигурни и променящи се неща. Колкото и добра да беше висшата школа на ФБР, тя далеч не можеше да те подготви за всичко. Това там също ти го казваха, учеха те да се доверяваш на собствените си инстинкти и опит.

Обаче Карузо нямаше и година опит.

И все пак…

Той спря колата.

— Карузо вика базата в Бирмингам.

— Да, Доминик — отговори Сенди.

Той й съобщи местоположението си.

— Ще вляза в отклонението, за да хвърля един поглед.

— Разбрано, Дом. Искаш ли помощ?

— Не, Сенди. Вероятно от това няма да излезе нищо. Просто ще почукам на вратата и ще поговоря с обитателя.

— Добре, ще чакам да се обадиш.

Карузо нямаше портативен радиопредавател. Такива имаха местните полицаи, но не и тези от Бюрото. Сега той нямаше друг начин за връзка освен клетъчния си телефон. Личното му оръжие беше един „Смит и Уесън“ 1076, който висеше в кобура от дясната му страна. Излезе от колата, затвори вратата и не я заключи, за да не вдига шум. Хората винаги се обръщат да погледнат, когато някой затръшва вратата на кола.

Беше облечен в тъмнозелен костюм и докато вървеше към къщата, си помисли, че това бе едно щастливо съвпадение. Първо щеше да погледне в микробуса. Вървеше, без да бърза, като не сваляше очи от невзрачната къща със слабата надежда, че може да зърне човек, но като се замисли, остана доволен, че