превъзходни оперативни агенти, към което и двамата се стремяха.
Райън взе влака за Чатъм. През целия ден бе усещал липсата на жена си. Надяваше се да си е тръгнала по-рано като повечето лекари на държавна работа, с каквито работеше. Понякога се питаше дали този вреден навик няма да й се отрази зле, след като се върнат у дома в Перегрийн Клиф. Дано да не се случва. Берни Кац обичаше бюрото му да е разчистено и списъкът на чакащите да е празен, а тукашните трудови привички подтикваха дори жена му към пийване. Добрата новина бе, че през тази седмица нямаше насрочени операции, така че щяха да си пийват вино с вечерята.
Чудеше се колко време ще отсъства от къщи. Не бе свикнал да е далече от дома си. Едно от предимствата на работата му като аналитик бе това, че вършеше всичко в кабинета си, след което се прибираше. Откакто бе женен, почти не се бе случвало да спи извън дома си, далеч от Кети. Това бе свещено правило в техния брак. Харесваше му, когато се събуди в три сутринта, да я прегърне и да я целуне, а тя да се усмихне в съня си. Бракът с Кети бе нещо като котвата на живота му, центърът на неговата вселена. А сега дългът му щеше да го отдели от нея за няколко дни — мисъл, която не му допадаше. Не гореше от желание също да лети със самолет до комунистическа страна с фалшиви документи за самоличност, за да контролира тайна операция. Не разбираше и бъкел от тия неща с изключение на онова, което му бяха разказвали оперативните агенти в Ленгли… и на собствените си преживявания в Чесапийк, когато Шон Милър и неговите терористи нахлуха в дома му с насочени дула. Полагаше огромни усилия да забрави тази история. Вероятно нямаше да се случи, ако бе останал в морската пехота, макар че и там щеше да е заобиколен от бойци, само че свои. Щеше да се радва на тяхното уважение, да си спомня с гордост бойните си подвизи, да разказва за тях в някоя кръчма на онези, които проявяват любопитство, да споделя опита си в областта на тактиката, който бе усвоил на висока цена, в условията на почти истинска битка, и да се надсмива на неща, които на обикновените хора въобще не им се виждат смешни. Но напусна морската пехота със счупен гръбнак, след като изтърпя бойната служба с ужаса, който изпитва всеки цивилен. Макар че някой някога бе казал, че смелостта е израз на страха. А той бе проявил това качество точно когато трябва. Е, в Унгария само щеше да наблюдава, а после да слуша, докато сър Базил и неговите момчета разпитват Заека на някое тайно място в Лондон или другаде, преди самолет КС-135 на ВВС да ги откара във Вашингтон от военновъздушната база Бентуотърс, а по време на дългия полет щяха да им предложат за успокоение вкусна храна и напитки.
Слезе от влака, качи се по стълбите и хвана такси до Гриздейл Клоус, където завари Кети да приготвя вечерята с помощта на Сали, след като бе отпратила госпожица Маргарет.
— Здрасти, маце — каза той и я целуна, след което вдигна Сали за обичайната прегръдка. — Малките момиченца се прегръщат най-добре.
— Е, какво толкова важно ти съобщиха? — попита Кети.
— Нищо особено. Дори разочароващо.
Кети погледна мъжа си в очите. Джак не го биваше да лъже. Това бе едно от нещата, които харесваше най-много у него.
— Ясно.
— Честно — настоя Райън, тъй като познаваше този поглед, но се оплете още повече. — Не съм застрелял никого — направи той опит да се пошегува.
— Добре — отвърна тя, което означаваше: „Ще поговорим по-късно.“
„Пак се издъни, Джак“ — каза си Райън.
— Как върви бизнесът с очилата?
— Прегледах шестима пациенти, макар че имах време да приема осем или девет. Но толкова бяха записани.
— Обсъди ли с Берни условията за работа тук?
— Днес му звъннах, малко след като се прибрах. Умря от смях и ме посъветва да се наслаждавам на ваканцията.
— А онези типове, които прекъснаха операцията, за да отидат на кръчма?
Кети се обърна.
— Думите му бяха, цитирам: Джак работи в ЦРУ, нали така? Накарай го да застреля копелетата. Край на цитата — след това тя продължи да готви.
— Не е зле да му кажеш, че ние не правим подобни неща. — Джак се усмихна. Това поне не беше лъжа и той се надяваше тя да го знае.
— Знам. Това е в разрез със съвестта ти.
— Защото съм католик — потвърди той.
— Е, поне ще съм сигурна, че няма да ме баламосваш.
— Да ме убие Господ, като ми прати рак, ако го направя.
Клетвата за рака й допадна.
— Няма да му се наложи, Джак.
И това бе вярно. Тя мразеше оръжията и кръвопролитията, но него обичаше. А за момента това стигаше.
Вечерята бе вкусна, последваха обичайните занимания, докато стане време да облекат четиригодишната Сали в жълтата й пижамка и тя да се изкачи в голямото си момичешко легло.
След като Сали и малкият Джак заспаха, дойде време за обичайното безсмислено висене пред телевизора. Поне така се надяваше Джак, но…
— Добре, Джак, казвай лошата новина.
— Нищо особено — отвърна той.
Но отговорът му бе възможно най-лошият. Кети можеше да чете мислите му.
— Какво значи това?
— Трябва да замина на кратко пътуване — в Бон — Джак си спомни съвета на сър Базил. — Нещо, свързано с НАТО.
— И какво е то?
— Не мога да ти кажа, скъпа.
— Колко дълго?
— Три-четири дни вероятно. Смятат, че аз съм най-подходящият по неизвестна за мен причина.
— Ъ-хъ — тя веднага разгада, че казаното от Райън бе само наполовина вярно. — Надявам се, че няма да носиш пистолет или нещо такова?
— Скъпа, аз съм аналитик, не оперативен агент, забрави ли? Тия неща не ми влизат в задълженията. Между другото, не мисля, че и оперативните агенти често носят оръжие. Трудно е да се обясни, ако ги набарат.
— Но…
— Джеймс Бонд е измислен герой, маце, в истинския живот няма такива като него.
Райън се загледа в телевизора. По Ай Ти Ви даваха сериала „Опасност от бомба“ и Джак се замисли отново дали неговият приятел Брайън ще доживее края на службата си на сапьор, за да се оженят със Сузи, когато се уволни. И неговата работа бе гадна, но ако допуснеше грешка, поне нямаше да боли дълго.
— Боб обаждал ли се е? — попита Гриър малко преди шест часа.
Съдия Мур се бе изпружил върху скъпия въртящ се стол. Твърде дълго седеше на едно място и твърде малко се движеше. В Тексас имаше малко ранчо — наричаше го така, защото притежаваше няколко коня. В Тексас никой не можеше да мине за изтъкнат гражданин, ако не притежава някой и друг кон. Три-четири пъти седмично той яздеше Ацтек по един час, а това му помагаше да се освободи от стреса и да помисли на спокойствие извън кабинета си. В такива моменти му идваха най-добрите идеи. Сигурно по тази причина се чувстваше сега толкова непродуктивен. Кабинетът не бе най-доброто място за мислене, макар всеки директор на света да твърдеше, че е точно така. Само Господ знае защо. Точно от това имаше нужда в Ленгли — от конюшня. В двора имаше толкова много място — беше най-малко пет пъти по-голям от ранчото му в Тексас. Но само да споменеше за това, историята щеше да се разчуе из целия свят: директорът на ЦРУ язди кон, нахлупил черна каубойска шапка, и с „Колт“-45 на пояса, а това едва ли щеше да се хареса на телевизионните екипи, които рано или късно щяха да се появят до оградата с миникамери. Така само от
