— Не, нищо, което да си заслужава. Най-добре да отидем до Хелзинки да си купим малко зимни дрехи — предложи тя. — Знаеш ли, бих искала да вземем влака до там. Сигурно ще е забавно пътуване. На Еди ще му хареса.
Главният агент повдигна вежди. „Сигурно е по-добре с влака — помисли той. — Няма да изглежда прибързано. С цяла камара куфари, половината празни, за да се натъпчат вътре всички глупости, които ще купиш със своите валутни рубли. Освен ако не се върнеш… а ако Ленгли и Лондон си размърдат задниците, ще се получи върховно бягство от къщи…“
— У дома ли се връщаме, скъпа? — попита Фоли.
„Щеше да е голям цирк, ако КГБ не подслушват апартамента и колата им, а те си играят на тайни агенти“ — каза си той. Е, в най-лошия случай щеше да е добро упражнение.
— Да, стига за днес.
— Мамка му — изруга Базил Чарлстън, вдигна слушалката и натисна три копчета върху апарата.
— Слушам, сър — каза Кингшот, влизайки в кабинета.
— Виж това — Чарлстън му подаде съобщението.
— По дяволите — изруга той на свой ред.
Сър Базил се усмихна.
— Предпочитай винаги простите и очевидните неща, така ли беше?
— Да, сър. И все пак те кара да се чувстваш тъпо — призна той. — Пожар в къщата. По-добър вариант от първоначалната ни идея.
— Е, да ни е за урок. Колко често стават пожари в Лондон, Алън?
— Нямам представа, сър Базил — бе принуден да признае най-старшият оперативен служител на СИС. — Но ще разбера.
— Допитай се до твоя приятел Нолън.
— Утре сутринта, сър — обеща Кингшот. — Поне шансовете ни се увеличават. ЦРУ работи ли също по въпроса?
— Да.
Както и ФБР. Директорът Емил Джейкъбс беше получил вече молбата на момчетата от „другата страна на реката“, както понякога наричаха ЦРУ в официалните кръгове във Вашингтон. Беше доста гнусно. Вдигна телефона и набра пряката линия с директора на ЦРУ.
— Предполагам имате основателна причина за това, Артър — попита той без никакви предисловия.
— Не по телефона, Емил, всъщност да.
— Три трупа, единият на мъж на трийсетина години, една жена на същата възраст и тригодишно момиченце — напомни му Джейкъбс, четейки от изпратената на ръка бележка от Ленгли. — Моите хора ще си помислят, че на шефа му хлопа дъската, Артър. Май ще е по-добре да поискаме помощ от местната полиция…
— Да, но…
— Да, знам, ще се разчуе. Добре де, мога да разпратя съобщения до всички регионални шефове и да ги накарам да прочетат сутрешните вестници, но ще е много трудно да се опази в тайна.
— Разбирам това, Емил. Очакваме помощ и от британците. Не е нещо, което можеш да разтръбиш. Само мога да ти кажа, че е много важно, Емил.
— Имаш ли някаква работа в Капитолия скоро?
— Заседание на комисията по разузнаването утре в десет. Проблеми с бюджета — обясни Мур.
Конгресът вечно търсеше под вола теле и на Мур непрекъснато му се налагаше да защитава управлението от хората на Капитолия, които бяха готови да ритнат ЦРУ по кокалчетата само и само след това да се оплакват, че „разузнаването търпи провали“.
— Добре, можеш ли да се отбиеш пътьом при мен? Искам да чуя повече за тая история кон за кокошка — попита Джейкъбс.
— Към девет без петнайсет става ли?
— За мен е удобно, Артър.
— Доскоро тогава — обеща Мур.
Директор Джейкъбс остави телефонната слушалка, чудейки се какво ли е толкова важно, че да искат от Федералното бюро за разследване да краде трупове.
В метрото на път към къщи, след като купи на своя Зайчик бяло ескимосче на червени и зелени цветчета, Зайцев обмисляше стратегията си. Кога ли да съобщи на Ирина за неочакваната почивка? Ако й поднесеше новината като изненада, щеше да възникне един проблем. Ирина можеше да се разтревожи за мястото си в счетоводния отдел в ГУМ, макар че по нейните думи отделът бе толкова разхайтен, че дори нямаше да забележат, ако някой липсва от работа. Ако я предупредеше отрано обаче, щеше да се появи друг проблем — опит от нейна страна да поеме всичко в свои ръце, както би направила всяка съпруга по света с твърдото убеждение, че мъжете не ги бива в тия неща. Би било забавно при дадените обстоятелства, помисли си Олег Иванич.
Не, ще й съобщи за пътуването в последния момент и ще използва като претекст онзи унгарски диригент. А голямата изненада щеше да й поднесе в Будапеща. Питаше се как ли ще реагира. Вероятно нямаше да е очарована, но тя бе руска жена, научена и възпитавана да се подчинява на мъжа си, което според всички руснаци бе в реда на нещата.
Светлана обичаше да се вози в метрото. Това важеше за всички малки деца. За тях всичко бе приключение, което възприемаха с широко отворените си детски очи, дори най-обикновени неща като пътуването в метро. Тя не вървеше, нито пък тичаше. Тя подскачаше като кученце или по-точно като зайче, помисли си нейният татко и й се усмихна. Дали малкият му зайчик щеше да открие нови приключения на Запад?
„Вероятно… ако успея да я отведа до там жива“ — напомни си Зайцев. Щеше да е опасно, но той се страхуваше не за себе си, а за дъщеричката си. Колко странно бе това. А може би не? Вече нищо не знаеше. Знаеше само, че му предстои да изпълни важна мисия, и не забелязваше нищо друго около себе си. Останалото бе просто сбор от стъпки, в чийто край се виждаше ясна светлина и това бе всичко, което можеше да види. Странно, но откакто у него се породиха първите съмнения за операция шест-шест-шест, светлината сякаш ставаше все по-ярка и по-ярка, докато накрая го заслепи напълно. Приличаше на нощна пеперуда, привлечена от светлината, която кръжи все по-близо и по-близо до нея. Само можеше да се надява, че светлината не бе огън, който да го изгори.
— Стигнахме, татко! — разпозна Светлана тяхната спирка, хвана го за ръка и го задърпа към плъзгащите се врати. Минута по-късно тя скочи върху движещите се стъпала на ескалатора, сияеща цялата от вълнение. Детето му приличаше по-скоро на възрастните американци, каквито си ги представяха руснаците — търсеха само възможности да се забавляват и не забелязваха опасностите и заплахите, които внимателните и трезви съветски граждани съзираха навсякъде. Но ако американците наистина бяха толкова глупави и наивни, защо Съветите вечно се стремяха, но така и не успяваха да ги догонят? Наистина ли Америка бе права там, където СССР често грешеше? Това бе по-дълбок въпрос, за който той почти не се бе замислял. Всичко, което знаеше за Америка, бе неприкрита пропаганда, която чуваше всяка вечер по телевизията или четеше в официалните съветски вестници. Разбира се, че не може да е истина, но познанията му бяха непълни, тъй като в действителност не разполагаше с достоверна информация. Така че бягството му на Запад щеше да е като скок в неизвестността. Ако неговата страна грешеше, следователно другата свръхсила трябваше да е права. Предстоеше му огромен, дълъг и опасен скок, мислеше си той, докато вървеше по тротоара, хванал за ръка малкото си момиченце. Каза си, че трябва да е по-предпазлив.
Но бе твърде късно да се страхува. Да се върне назад би било толкова опасно, колкото и да продължи. Въпросът в крайна сметка опираше до това кой ще го унищожи — страната му или съвестта му, — ако не успееше да изпълни мисията си. А дали в Америка щеше да получи отплата за опита си да направи нещо, което смяташе за правилно? Сякаш се бе озовал в положението на Ленин и на другите герои на революцията: бе съзрял неправда и искаше да я предотврати. Защо? Защото бе негов дълг. И трябваше да вярва, че враговете на страната му разбират правдата и неправдата, както той я разбира. Дали беше така?
