на практика единствените, на които се разчиташе да изпращат най-деликатната информация от източника до крайния потребител, а следователно и единствените, които имаха достъп до нея. Това бяха също хората, към които враговете проявяваха най-голям интерес. И по таза причина те бяха и най-наблюдаваните от всички служители било в централите, било в отделните посолства, без при това да получават никаква компенсация за неудобствата, които бяха принудени да търпят. Както и да е, та благодарение на тези често подценявани служители съобщенията се озоваваха на нужното бюро.
Един от получателите бе Найджъл Хейдок, при когото пристигна най-важното от сутрешните съобщения, тъй като той засега бе единственият, запознат в подробности с операция БЕАТРИКС. Телеграмата се получи в кабинета му, където работеше под прикритието на търговски аташе към посолството на Нейно британско величество на западния бряг на река Москва.
Хейдок закусваше в посолството, тъй като жена му бе в напреднала бременност и той смяташе за неуместно да я кара да му приготвя закуската. Освен това Найджъл смяташе, че тя трябва да се наспива добре, за да се подготви за безсънните нощи, които я очакваха, след като се роди малкият разбойник. И така той седеше на бюрото си, пиеше сутрешния си чай и хапваше кифла с масло, когато пристигна телеграмата от Лондон.
— По дяволите — изсумтя Найджъл и след това се замисли.
Идеята на американците да разиграят операцията „КЪЛЦАНО МЕСО“ беше наистина блестяща — гадна и мръсна, но блестяща. А и по всичко личеше, че сър Базил се е вързал здраво. Този дърт мошеник Базил много си падаше по такива изпълнения. Настоящият шеф бе почитател на старата школа и обожаваше заплетените операции. „Прекалената му интелигентност може да стане причина да го свалят от поста му някой ден — мислеше си Хейдок, — но начинът, по който се перчи, е възхитителен.“ Значи, Заекът отиваше в Будапеща, откъдето трябваше да се уреди да избяга…
Анди Хъдсън предпочиташе за закуска кафе, яйца с бекон, пържени домати и препечен хляб.
— Дяволски хитро — каза той на висок глас.
Със своята дързост операцията много допадаше на авантюристичния му нрав. Значи, трябваше да вмъкнат тайно в Унгария три трупа — на мъж, жена и момиченце. Не беше прекалено трудно, но трябваше да внимава да не се провали, ако искаше да получи повишение в бъдеще. Сикрет Сървис бе единствената правителствена служба във Великобритания, която при успех възнаграждаваше щедро своите служители, но тежко на онзи, който се издънеше. В Сенчъри Хаус нямаше профсъюз да защитава работните пчелички. Той обаче бе наясно с това, когато постъпи на работа. Нямаше да му отнемат пенсията, разбира се, ако успееше да натрупа достатъчно трудов стаж. Тази операция не бе от калибъра на Световната купа, по-скоро можеше да се оприличи на вкарването на победния гол за „Арсенал“ срещу „Манчестър Юнайтед“ на стадион „Уембли“.
Първата му задача за деня бе да провери презграничните си контакти, които според него бяха напълно надеждни. Той бе хвърлил много сили да ги създаде, а и вече ги бе използвал. Но се налагаше отново да ги провери. Дали да се свърже и с агентите си от унгарската държавна сигурност? — чудеше се той. Каква щеше да е ползата от това? Щеше да разбере дали унгарската тайна полиция е на крак и дали души наоколо. Ако се окажеше, че е така, Заекът нямаше да отпътува от Москва. Информацията, която очакваха от него, бе много важна за сложната операция, която ЦРУ беше замислило да изпълни с помощта на СИС, а КГБ не се шегуваше, така че всичко трябваше да се провери много съвестно. В шпионската работа другата страна винаги бе непредвидима. Хората с малко по-различни виждания бяха твърде много, затова всеки се стремеше да действа самостоятелно. Не, унгарската държавна сигурност едва ли знаеше много, ако въобще знаеше нещо. КГБ нямаше доверие в никого и предпочиташе да действа на тъмно, особено когато работата опираше до оръжие.
Така че единственото умно нещо бе да провери възможностите за бягство, при това много внимателно, или в противен случай да чака оня тип Райън да пристигне от Лондон и да надзърта зад гърба му… „Райън — замисли се той. — ЦРУ.“ Същият, който… не, абсурд. Просто съвпадение. Не можеше да е другояче. Тоя Райън беше новобранец — американски новобранец. „Чисто съвпадение“ — реши главният агент в Будапеща.
На Райън му се доядоха кроасани и този път си позволи да си купи няколко заедно с кафето, преди да вземе такси от гара Виктория до Сенчъри Хаус. След като пристигна, видя на закачалката в ъгъла сакото на Саймън, но не и самия него. „Вероятно е при сър Базил“ — каза си той, настани се до бюрото си и започна да преглежда купчината със съобщения от предишната нощ. Кроасаните — излъга се и си купи три заедно с масло и желе от грозде — бяха стари, така че едва ли щеше да ги изяде. Жалко, че си направи труда да ги донесе до тук. Кафето също не го биваше. Напомни си да изпрати на „Старбъкс“ писмо с предложение да открият свои представителства в Лондон. Британците имаха нужда от хубаво кафе, за да се откажат най- после от шибания си чай, а тази нова компания от Сиатъл можеше да свърши добра работа, стига да успееше да обучи хора да го приготвят както трябва. Той вдигна очи, когато вратата се отвори.
— Добро утро, Джак.
— Здрасти, Саймън. Как е сър Базил тази сутрин?
— Много е запален по операция БЕАТРИКС. Може да се каже, че тя вече е в ход.
— Можеш ли да ме светнеш какво става?
Саймън Хардинг се замисли за миг, след което му обясни накратко.
— Да не би някой да е откачил? — попита Райън, след като го изслуша.
— Джак, наистина е измишльотина, но едва ли ще е трудно да се изпълни — съгласи се с него Хардинг.
— Стига да не си изповръщам червата — отвърна Джак мрачно.
— Тогава си вземи найлонова торба — предложи му Хардинг. — Вземи си една от самолета.
— Много смешно, Саймън — Райън замълча. — Какво, да не би да е нещо като бойно кръщение за мен?
— Не, ние не правим такива неща. Идеята е на твоите хора, а молбата за изпълнение на операцията е лично на съдия Мур.
— Мамка му! — каза Джак. — И те искат да ме натопят в лайната, така ли?
— Джак, целта е не просто да измъкнем Заека, а да го направим така, че Иван да го помисли за умрял заедно с жена му и детето му.
Всъщност онова, което смущаваше Райън, бяха труповете. Едва ли имаше нещо по-противно. „Той още не знае най-гадната подробност“ — помисли си Саймън Хардинг, радостен, че му я спести.
Зайцев влезе в административния отдел на втория етаж. Легитимира се пред момичето и почака няколко минути, преди да влезе в кабинета на началника.
— Да? — попита чиновникът, без дори да го погледне.
— Искам да си взема отпуск. Ще водя жена си до Будапеща. Там ще има концерт, който тя иска да чуе, тъй като много харесва диригента. Предпочитам да пътуваме с влак, а не със самолет.
— Кога?
— До няколко дни. Всъщност възможно най-скоро.
— Ясно — туристическото бюро на КГБ се занимаваше с какви ли не неща, повечето от тях чисто човешки. Туроператорът — как другояче можеше да го нарече Зайцев — дори не вдигна очи да го погледне. — Трябва да проверя дали има места във влака.
— Искам да пътуваме с международния в купе с три легла. Имам дете, нали знаете?
— Няма да е лесно — отвърна бюрократът.
— Другарю, ако срещнете някаква трудност, се свържете, моля, с полковник Рождественски — каза Зайцев тихичко.
Името накара чиновника да впери очи в Зайцев. Сега единственият проблем беше дали да се обади на полковника. Средностатистическите писарушки обикновено внимават да не се пречкат много-много пред началниците, а като повечето служители в Центъра и този изпитваше страх от шефовете на последния етаж. От една страна, полковникът може би щеше да се поинтересува дали някой не злоупотребява с името му. От друга страна, да се насочва вниманието на един висш служител към досаден и незначителен червей
