от администрацията не беше здравословно. Чиновникът се вгледа в Зайцев, опитвайки се да разбере дали той наистина имаше позволение да използва името и авторитета на полковник Рождественски.
— Ще видя какво може да се направи, другарю майор — обеща той.
— Кога да се обадя?
— По-късно днес.
— Благодаря, другарю.
Зайцев си излезе и тръгна по коридора към асансьорите. Уреди тоя въпрос благодарение на своя временен покровител от най-горния етаж. За всеки случай, ако всичко се развиваше според плана, той бе пъхнал синята вратовръзка на райета в джоба на сакото си. Върна се на бюрото си и продължи да запаметява съдържанието на постъпващите съобщения. Колко жалко, мислеше си той, че не може да преснима тефтерите с еднократните кодове. Беше опасно, а да ги запомни не бе по силите дори за неговата тренирана памет.
Задвижено — това беше единствената дума в телеграмата, която Фоли получи от Ленгли. Значи операцията беше в ход. Добре. В Централата бързаха с БЕАТРИКС вероятно защото Заекът ги бе предупредил за възможен пробив в комуникациите, което без съмнение бе предизвикало голяма суматоха на Седмия етаж. А дали беше истина? Не. Майк Ръсел не вярваше. Самият той бе наясно, че ако е така, част от агентите му досега щяха да бъдат пометени като конфети след парад… освен ако не бяха двойни агенти под съветски контрол, а той щеше ли да разбере? „Вероятно да“ — реши Фоли. Нямаше начин всички да станат двойни агенти. Някои неща не може да се прикрият, освен ако Второ главно управление на КГБ не бе организирало най-изкусната операция в историята на шпионажа. На теория бе възможно, но на практика изключително трудно за изпълнение, тъй като качеството на подаваната информация трябваше да е на високо ниво, прекалено високо, за да я предоставят доброволно…
Но не биваше да изключва изцяло подобна възможност. Без съмнение АНС вече проверяваше надеждността на техните КХ-7 и на останалите шифровъчни машини, а и във Форт Мийд разполагаха с печен екип, чиято работа бе да прониква в съветските системи. Колкото и да ги биваше руските математици, все пак не бяха същества от друга планета… освен ако нямаха агент, внедрен дълбоко във Форт Мийд, а това бе нещо, от което всеки се притесняваше. Колко ли ще трябва да плати КГБ за подобна информация? Вероятно милиони. А те едва ли имаха толкова много пари. Освен че бяха стиснати, в КГБ не зачитаха дори собствените си хора и гледаха на тях като на вещи за употреба. Вярно, че успяха да измъкнат Ким Филби и да го скрият на сигурно място в Москва. Западните разузнавания знаеха къде живее и дори бяха снимали пребоядисалото се копеле. Те бяха наясно също, че е започнал да пие много, дори по руските стандарти. А когато руснаците загубеха някой от агентите си, дали се опитваха да договорят сделка за размяна? Не и откакто ЦРУ се беше спазарило за Франсис Гари Пауърс, нещастния пилот, чийто самолет Ю-2 руснаците свалиха през 1961 година и когото размениха срещу полковник Рудолф Абел — един от най-блестящите руски агенти в Ню Йорк. Това не можеше да не служи като спирачка за всеки американски гражданин, хранещ илюзии, че може да забогатее чрез банкова сметка в Матюшка Рус. Освен това предателите ги очакваха доста тежки времена във федералните затвори, което също бе спирачка, и то каква.
Но предатели имаше, колкото и заблудени да бяха. Поне епохата на идеологическите шпиони до голяма степен бе отминала. Те безспорно бяха най-продуктивните и най-верните. Но това се отнасяше за времето, когато хората бяха убедени, че комунизмът е движещата сила на човешкото развитие. Сега руснаците не вярваха в марксизма-ленинизма с изключение на Суслов, който бе жив мъртвец, и на Александров — човека, който щеше да го наследи. Така че повечето от тия копелета, агентите на КГБ на Запад, бяха наемници. Не приличаха по нищо на борците за свобода, с които Фоли работеше по московските улици. Това бе илюзия, в която вярваха всички служители на ЦРУ, включително жена му.
А Заекът? Той се бе вбесил от нещо. Казваше, че е убийство. Нещо, което би засегнало честолюбието на един почтен човек. Точно така, при Заека подбудите бяха свързани с честта, поради което той заслужаваше внимание и отплата от страна на ЦРУ.
„Господи, колко илюзии трябва да храни човек в тоя тъп, шибан занаят“ — помисли си Фоли. Да, човек трябваше да е психолог, любеща майка, строг баща, близък приятел и отец изповедник за идеалистично настроените, разгневените или просто алчни индивиди, които ставаха изменници на родината си. Някои от тях пиеха много. Други изпитваха такава ярост, че заплашваха самите себе си, поемайки безсмислени рискове. Някои бяха напълно откачени, лишени от разум, клинично болни. Други сменяха сексуалната си ориентация — по дяволите, част от тях тръгваха по тоя път и затъваха яко. А Ед Фоли бе принуден да изпълнява за тях функциите на „Социални грижи“, което съвсем не подхождаше за човек, който смята себе си за боец срещу Огромната грозна мечка. „Е, едно по едно“ — каза си той. Избра тази професия с пълното съзнание, че заплащането е недостойно, че никога няма да получи отплата или признание за опасностите — физически и психически, които я съпътстваха, или от милионите граждани, за чиято безопасност работеше, че е презирана от медиите, които на свой ред презираше, и че не може да защити себе си, като разкрие истината за това, което работеше. Какъв шибан начин на живот.
Но професията носеше и удовлетворение, като например да измъкнеш Заека от Града на лъжата.
Ако БЕАТРИКС успееше.
Фоли си даде сметка, че за пореден път бе разбрал какво е да спечелиш световното по хокей.
Ищван Ковач живееше на няколко преки от сградата на унгарския парламент, разкошна постройка, която приличаше на Уестминстърския дворец, на третия етаж на жилищен дом от началото на миналия век, чиито четири тоалетни се намираха на първия етаж, който водеше към изключително мрачен вътрешен двор. Хъдсън взе метрото до парламента, а останалата част от пътя извървя пеш, след като се увери, че никой не го следи. Преди това звънна по телефона — най-забележителното бе, че телефонните линии не се подслушваха главно заради неефективността на тукашната телефонна система.
Ковач бе толкова типичен унгарец, че заслужаваше да поместят снимката му в някоя от несъществуващите рекламни туристически брошури: на петдесет и осем години, мургав, с топчесто лице, кафяви очи и черна коса. Само дето се обличаше по-добре от средния гражданин заради занятието си. Ковач беше контрабандист. Това осигуряваше доста охолен живот в родината му. Внасяше нелегално стоки от южната съседка Югославия, която трудно можеше да се определи като марксистка страна и чиито граници бяха достатъчно отворени, за да може хитър човек като него да купува от там западни стоки и да ги препродава в Унгария и останалите страни от Източна Европа. Контролът по границите с Югославия не бе никак строг, особено за хора в добри отношения с граничарите. Ковач бе един от тях.
— Здравей, Ищван — поздрави го Анди Хъдсън с усмивка.
„Ищван“ бе местният вариант на името Стивън, а „Ковач“ — на фамилията Смит.
— Добър ден, Анди — отвърна Ковач на поздрава.
Той веднага отвори бутилка светлокафяво токайско вино, което Хъдсън харесваше и което бе нещо като шери, с малко по-различен вкус, но със същото предназначение.
— Благодаря, Ищван — каза Хъдсън и отпи една глътка. Беше от най-отбраната марка и етикет с шест кошници, пълни с грозде. — Как върви бизнесът?
— Отлично. Нашите видеокасети се харесват в Югославия, а техните вървят у нас като топъл хляб. Само какви пениси вадят тия актьори, а?
— И жените не са за изхвърляне — отбеляза Хъдсън.
Той бе гледал част от филмите.
— Как е възможно една курва да е толкова красива?
— Американците плащат на курвите си много по-скъпо, отколкото ние в Европа. Но те са без сърца, Ищван.
Хъдсън никога не бе плащал на курва.
— Сърцата им въобще не ме интересуват — отвърна Ковач и се захили.
Той бе погълнал солидно количество токайско вино от сутринта, тъй като през нощта не му предстоеше работа.
— Може да ти поискам услуга.
— Какво да ти донеса?
— Нищо. Нещо да изнесеш — обясни Хъдсън.
