Сали се изскубна от ръцете му.
— Пфу.
След това се върна пред телевизора, поставяйки своя татко на мястото му.
Райън схвана намека и се качи по стълбите. Три — не, четири — чисти ризи, пет чифта бельо, четири нови вратовръзки и… да, малко горни дрехи. Две нови сака и два чифта панталони. Иглата му за вратовръзки от морската пехота. Остави купчината с мръсни дрехи върху леглото, грабна пълната чанта и слезе долу. После остави багажа на пода и пак се качи горе за паспорта. Нямаше вече нужда да пътува с фалшивия британски паспорт.
— Чао, Сали.
— Чао, татко — отвърна тя, но после премисли, скочи на крака и се втурна да го прегърне.
Когато пораснеше, нямаше да покорява мъжките сърца, а направо щеше да ги изтръгва и да ги пече на скара. Дотогава обаче имаше доста време и все още нейният татко можеше да й се радва. Малкият Джак спеше в кошарката си и Райън реши да не го буди.
— До скоро, приятел — каза той и се отправи към входната врата.
— Къде отивате? — попита госпожица Маргарет.
— Извън страната по работа — обясни Джак. — Ще звънна на Кети от летището.
— Приятен път, доктор Райън.
— Благодаря, Маргарет.
— Не сме закъснели, нали? — попита Райън, след като се настани в колата.
— Ни най-малко — отговори Томсън.
Дори да бяха закъснели и този авиолайнер щеше да забави полета си поради незначителен технически проблем.
— Добре.
Джак нагласи седалката, за да се облегне по-удобно назад, и след малко задряма. Когато се събуди, тъкмо доближаваха Трети терминал на „Хийтроу“. Томсън спря до мъж в цивилни дрехи, който приличаше на правителствен служител.
Беше точно такъв. Веднага щом Райън се измъкна от колата, мъжът му подаде плик с билета.
— Сър, полетът ви е след четирийсет минути, изход дванайсети — уведоми го мъжът. — В Рим ще ви посрещне Том Шарп.
— Как изглежда? — попита Джак.
— Той ще ви познае, сър.
— Чудесно.
Райън прибра билета и се насочи към задната част на колата за багажа си.
— Ще се погрижа за това, сър.
„Тоя вид пътувания си имаха своите предимства“, каза си Джак. Той махна на Томсън и тръгна към терминала, оглеждайки се за дванайсети изход. Откри го съвсем лесно. Райън седна близо до изхода и погледна билета — отново 1-А, първа класа. Явно СИС поддържаше сърдечни отношения с британските авиолинии. Сега му оставаше да издържи полета.
Качи се на самолета след двайсетина минути, настани се, закопча колана и нагласи часовника си един час напред. Изслуша обичайните брътвежи с безполезни наставления за сигурността по време на полета и инструкциите как се закопчава коланът, което Джак вече бе направил.
Полетът продължи два часа. Кацнаха на летище „Леонардо да Винчи“ в 3:09 часа местно време. Джак слезе от самолета и се огледа за гишето, където щяха да подпечатат дипломатическия му паспорт. Почака пет минути, тъй като го бе изпреварил друг дипломат, който порови доста из джобовете си, за да си открие паспорта.
След като приключи с формалностите, грабна багажа си от движещата се лента и излезе навън. Забеляза мъж с кафява брада и сив костюм, който го наблюдаваше.
— Вие сте Джак Райън, нали?
— А вие трябва да сте Том Шарп.
— Правилно. Позволете да ви помогна за багажа.
Джак винаги се чудеше защо ли хората правят това. Самият той го правеше често, а пък британците бяха шампиони по добри обноски.
— Вие какъв сте? — попита Райън.
— Главният агент в Рим — отвърна Шарп. — Чарлстън ме предупреди за пристигането ви, сър Джон, и ми нареди да ви посрещна лично.
— Много любезно от страна на Базил — каза Джак.
Колата на Шарп беше „Бентли“ седан, металик, с кормило отляво в знак на уважение към това, че се намираше във варварска страна.
— Готин автомобил, приятел.
— Прикритието ми е заместник-шеф на дипломатическата мисия — обясни Шарп. — Можех да се уредя с ферари, но щеше да е прекалено показно. Всъщност не се занимавам много с оперативна работа, по-скоро с административни глупости. Може да се каже, че съм истински заместник-шеф, тъй като движа дипломацията, а от това направо откачаш.
— Как е в Италия?
— Приятно място, приятни хора. Не са от най-организираните. Говорят, че при нас, британците, е пълна бъркотия, но в сравнение с тях ние сме направо прусаци.
— Ченгетата им как са?
— Бива ги. Разполагат с няколко разновидности полицейски сили. Най-добри са карабинерите, полувоенизирана полиция. Някои от тях са отлични. В Сицилия се мъчат да разчистят мафията — свинска работа, но съм убеден, че някой ден ще успеят.
— Информираха ли ви защо съм тук?
— Някои хора смятат, че Юрий Андропов се канел да убие папата. Така пишеше в телекса.
— Да. Току-що измъкнахме техен човек и той потвърди. Смятаме, че казва истината.
— Подробности?
— Страхувам се, че не. Мисля, че ме изпратиха тук да работя с вас, докато някой измисли какво точно трябва да се направи. По моите сметки опитът за покушение може да бъде направен в сряда.
— На седмичното появяване на площада?
Джак кимна.
— Да.
Караха по магистралата от летището за Рим. Пейзажът се стори някак странен на Джак, но му отне няколко минути, преди да си обясни защо. Наклонът на покривите върху сградите беше по-различен — по- плитък, отколкото бе свикнал. Явно тук не падаше много сняг през зимата. Иначе къщите изглеждаха като захарни бучки, боядисани в бяло, за да отразяват горещината от италианското слънце. Е, всяка страна си имаше уникална архитектура.
— В сряда, а?
— Така мисля. Търсим човек на име Борис Строков, полковник от българската Държавна сигурност. Смятан е за професионален убиец.
Шарп се съсредоточи в пътя.
— Чувал съм това име. Не беше ли заподозрян за убийството на Георги Марков?
— Точно той. Ще ни изпратят снимки.
— Куриерът пристигна със същия самолет — обясни Шарп. — Но тръгна по друг път към града.
— Някакви идеи какво може да се направи?
— Ще ви настаним в посолството — всъщност в жилищната сграда, където аз живея, на две преки от посолството. Хубава е. След това ще отидем до площад „Свети Петър“ да огледаме. Ходил съм там да разглеждам забележителностите. Колекцията от произведения на изкуството на Ватикана не отстъпва на колекцията на кралицата. Идвал ли сте друг път в Рим?
— Никога.
— Добре тогава, да направим едно кръгче, за да добиете първи впечатления за мястото.
Рим бе място, дезорганизирано в невероятна степен. Така изглеждаше обаче и картата на Лондон,
