— Добре — хлапетата винаги отговаряха по този начин.
— С какво се занимава днес?
— С госпожица Маргарет рисувахме с водни бои.
— Нещо интересно ли?
— Да, крави и коне! — отвърна тя ентусиазирано. Сали обичаше най-много пеликаните и кравите.
— Радвам се, миличко. Сега трябва да кажа нещо на мама.
— Добре.
Сали явно си помисли, че предстоящият разговор щеше да е много важен, докато се връщаше към филмчето „Вълшебникът от Оз“ в дневната.
— Как е малкият приятел? — попита Джак жена си.
— Дъвче си пръстите през повечето време. В момента е в кошарката и гледа телевизия.
— По-лесно се гледа от Сали, когато беше на неговата възраст — каза Джак с усмивка.
— Слава Богу, няма колики — съгласи се доктор Райън.
— Липсваш ми — призна й Джак.
Беше вярно. Тя наистина му липсваше.
— И ти на мен.
— Трябва да се връщам на работа — каза Джак.
— Кога ще се прибереш?
— След няколко дни, надявам се.
— Добре. — Налагаше се да се примири с този тъжен факт. — Обади се пак.
— Непременно, скъпа.
— Довиждане.
— Доскоро. Обичам те.
— И аз те обичам.
— Чао.
— Чао, Джак.
Райън върна слушалката върху вилката и за пореден път си каза, че не е роден за такъв живот. Подобно на своя баща, и той желаеше да си спи в леглото при жена си. Всъщност дали някога баща му бе спал далеч от къщи? Джак не успя да си спомни. Само че той си бе избрал професия, при която явно това не можеше да се избегне. Макар да очакваше да е обратното. Беше аналитик, работеше на бюро и си спеше у дома, но очевидно нещата не стояха точно така, мамка му.
За вечеря сервираха говеждо по уелингтънски и йоркширски пудинг. Госпожа Томсън ставаше за главен готвач в реномиран ресторант. Джак не знаеше откъде е месото, но определено беше по-сочно в сравнение с месото от британските говеда, които се хранеха изключително с трева. Или се снабдяваше с продукти от специално място, или просто знаеше какво да прави с тях. Полята с френски вино, вечерята беше брилянтна — епитет, по който много си падаха в Обединеното кралство.
Руснаците се нахвърлиха на храната, както Георгий Жуков бе атакувал Берлин — с огромен кеф.
— Олег Иванич, трябва да ви призная, че храната в Америка невинаги е толкова вкусна — каза Райън в изблик на откровение. Той избра за констатацията си момента, когато госпожа Томсън се появи на вратата на столовата. Джак се обърна към нея: — Госпожо, ако се нуждаете от препоръки за главен готвач, ми се обадете непременно.
Ема му пусна приятелска усмивка.
— Благодаря, сър Джон.
— Наистина, госпожо, готвите превъзходно.
— Много сте мил.
Джак се зачуди дали тя щеше да хареса неговите пържоли на скара и спаначеното пюре на Кети. Номерът беше да се снабдиш с хубаво говеждо месо от Айова, което тук бе трудно осъществимо, макар че можеше да опита чрез Военснаб в базата в Грийнъм Комънс…
Нахраниха се за около час. Питиетата след вечерята също бяха отлични. Поднесоха им водка „Старка“ като допълнителен жест на гостоприемство към руснаците. Джак забеляза, че Олег я погълна на един дъх.
— И членовете на Политбюро не се хранят така — отбеляза Заекът, след като вечерята приключи.
— В Шотландия се отглеждат подходящи говеда. Това месо беше от Абърдийн Ангъс — обясни Ник Томсън, докато разтребваше масата.
— С царевица ли ги хранят? — попита Райън.
Тук не отглеждаха много царевица.
— Не знам. Японците в Кобе например дават на говедата си бира — каза бившето ченге. — Може да правят същото и в Шотландия.
— Това обяснява качеството — отвърна Джак и се засмя. — Олег Иванич, трябва да опитате британското пиво. Най-хубавото в света.
— А американското? — попита руснакът.
Райън поклати глава.
— Не е същото, за съжаление. Това е нещо, по което британците ни бият.
— Наистина ли?
— Наистина — потвърди Кингшот. — Ирландците са истински царе. Обожавам бирата „Гинес“, макар че в Дъблин е по-добра, отколкото в Лондон.
— Защо да си хабим хубавите неща за вас, момчета? — пошегува се Джак.
— Проклетият ирландец си остава винаги проклет ирландец — отбеляза Кингшот.
— Е, Олег — обърна се Райън към руснака, след като запали цигара, — има ли още нещо, което може да направим за вас? Имам предвид — да се почувствате по-удобно?
— Няма от какво да се оплачем, но предполагам, че ЦРУ едва ли ще ни осигури толкова красива къща.
— Олег, аз съм богат човек, но не разполагам с такъв дом — отвърна Райън, усмихвайки се. — Но със сигурност домът ви в Америка ще е далеч по-удобен от апартамента ви в Москва.
— Ще мога ли да си купя кола?
— Разбира се.
— Колко ще чакам?
— За какво да чакаш? Да си купиш кола?
Зайцев кимна.
— Олег, има стотици автомобилни къщи, откъдето може да си избереш която кола пожелаеш, да я платиш и след това да я откараш у дома. Обикновено оставяме на жените си да изберат цвета — добави Джак.
Заекът го изгледа недоверчиво.
— Толкова лесно?
— Да. Бях свикнал да карам фолксваген, но напоследък започнах да се привързвам към ягуара и като се върна у дома, най-вероятно ще си купя. Идеален двигател. На Кети също й харесва, но тя със сигурност ще се върне към любимото си порше. Кара тази марка още от пубертета. Макар че не е практичен за жена с две деца — добави Райън с надежда.
Той не харесваше особено двуместния германски автомобил. Мерцедесът му се струваше значително по-безопасен.
— И къща ли се купува толкова лесно?
— Зависи. Ако си купуваш нова къща, е много лесно. Но ако предпочиташ къща, която вече е нечия собственост, първо трябва да се срещнеш със собственика и да му направиш предложение. Но агенциите за недвижими имоти ти идват на помощ.
— Къде ще живеем?
— Където пожелаете. „След като ти изцедим мозъка“ — Райън се въздържа да добави това. — В Америка имаме поговорка: „Ние сме свободна страна.“ А също и обширна. Винаги може да откриеш място, което да ти хареса и където да се установиш. Мнозина бегълци живеят в района на Вашингтон. Нямам обяснение за това. На мен лично не ми допада. През лятото не е никак приятно.
