като мнозина други служители от ФБР. Беше съученик на Райън от колежа в Бостън и независимо от това на кого служеше, никога нямаше да измени на католическото си възпитание. Сега, след като можеше да диша малко по-леко, Райън се върна в кабинета на херцога.
— С кого разговаря, Джак? — попита Кингшот.
— Дан Мъри от посолството. Представител на ФБР. Не може да не го познаваш.
— Аташето по правните въпроси, разбира се, че го познавам. Добре, а какво му поиска?
— Графика с проявите на папата за следващата седмица.
— Но ние още не знаем нищо — възрази Кингшот.
— По-добре ли се чувстваш от това, Ал? — попита деликатно Джак.
— Нали не си изложил на опасност източника…?
— Толкова глупав ли ти изглеждам?
Британският шпионин нямаше какво да отговори.
— Добре. Надявам се, че нищо не си оплескал.
Върнаха се към разпита. В следващия един час британецът изсмука от Зайцев всичко, което той знаеше за МИНИСТЪРА. Не беше никак маловажно като начало за разкриване на предателя. Веднага стана ясно, че Кингшот го иска прикован на позорния стълб. Беше невъзможно да се каже каква информация получаваше КГБ от него — Зайцев беше дал да се разбере, че става дума за мъж, вероятно високопоставен служител в Уайтхол. Много скоро обаче правителството на Нейно величество щеше да му осигури постоянно местожителство за неопределено време „за удоволствие на кралицата“, както гласеше официалната фраза. Джак обаче имаше по-важна работа. В 2:20 часа следобед той се върна при безопасния телефон в съседната стая.
— Дан, Джак е.
Аташето по правните въпроси започна без предисловия:
— Разбрах от посолството в Рим, че следващата седмица ще е натоварена за него. Освен това в сряда следобед винаги се появява на открито на площада пред катедралата, за да го видят богомолците и да получат благословията му. Обикаля в открит бял автомобил из площада „Свети Петър“. Повтарям, автомобилът е открит и ако някой поиска да го вземе на мушка, това е най-подходящият момент, освен ако нямат внедрен стрелец вътре. Някой прислужник, водопроводчик, електротехник, трудно е да се каже, но е логично да се предположи, че персоналът е напълно лоялен и че го държат под око.
„Без съмнение — помисли си Джак, — но тоя тип хора са най-подходящите за такава работа. Само хора, на които имаш пълно доверие, могат да ти свият подобен номер. По дяволите.“ Само агент от тайните служби на Ватикана беше в състояние да разбере как стоят нещата. Той обаче не познаваше никого, а дори да познаваше, никой не можеше да се намеси в делата на бюрокрацията на Светия престол — най-старата в света, — без да получи височайша благословия.
— Благодаря, приятел. Задължен съм ти.
— Винаги си добре дошъл. Още нещо, което можеш да ми съобщиш? Доколкото схващам, работата е дебела.
— Не зависи от мен, Дан. Трябва да бягам. По-късно ще се видим — Райън затвори телефона и се върна в кабинета.
Слънцето грееше високо над огромната градина, а на масата се бе появила бутилка вино, френско бяло вино от долината на Лоара, без съмнение отлежало, тъй като бутилката беше прашасала. В избата на старата къща едва ли бяха складирани корени от бели ирландски рози.
— Зайцев ни предостави много полезна информация за МИНИСТЪРА.
„Зависи как ще сглобим парченцата“ — не пожела да добави Кингшот. Но на следващия ден щяха да извикат опитни психолози, които да доизцедят всичко от паметта на Заека. Можеха дори да прибягнат до хипноза. Райън не знаеше дали подобни неща помагат, макар че в някои полицейски сили вярваха в подобни техники, а на мнозина адвокати им излизаше пяна на устите да възразяват срещу използването им. Райън не бе в състояние да прецени кой е прав. Като цяло беше срамота, че Заекът не бе донесъл фотокопия от досиета на КГБ. Но беше прекалено да се очаква от тоя приятел да си сложи главата върху ешафода, за да може гилотината да му пререже врата, и да извика палача. А и досега Зайцев бе успял да впечатли Райън с невероятната си памет.
Възможно ли бе да е внедрен, фалшив беглец, който да доставя на ЦРУ и на другите западни разузнавания невярна информация? Не беше изключено, а доказателства за това щеше да е качеството на агентите, чиято самоличност предстоеше да разкрие. Ако МИНИСТЪРА действително доставяше важна информация, службите за сигурност щяха да разберат колко ценен агент беше. Руснаците не се славеха с особена лоялност към своите агенти — те никога не се пазаряха за американски или британски изменници, които гниеха по затворите, както често американците правеха, понякога успешно. Не, руснаците ги отписваха и ги удостояваха с почетни отличия, които получателите им никога нямаше да получат лично. На Райън това му се струваше странно. КГБ беше една от най-професионалните тайни служби в редица отношения, а не съзнаваше, че ако се застъпваше за агентите си, това щеше да стимулира останалите да поемат повече рискове. Вероятно това се дължеше на националната им идеология, която засенчваше здравия разум. Това се отнасяше за повечето неща в СССР.
Към 4:00 часа местно време Джак можеше да е сигурен, че ще открие някого в Ленгли. Той зададе още един въпрос на Заека.
— Олег Иванич, имате ли информация дали КГБ подслушва безопасните ни телефонни системи?
— Мисля, че не. Не съм напълно сигурен, но знам, че имаме агент във Вашингтон с псевдоним ЩУРЕЦА, на когото е поръчано да се добере до сведения за телефонните ви устройства срещу подслушване. Досега, доколкото ми е известно, той не е успял да даде на нашите специалисти данните, от които се нуждаят. Ние обаче се опасяваме, че вашите хора подслушват телефонните ни линии и затова ги избягваме за най- важните съобщения.
— Благодаря — каза Райън и отиде в съседната стая да се обади по безопасния телефон.
Набра номера по памет.
— Джеймс Гриър слуша.
— Адмирале, Джак се обажда.
— Разбрах, че Заекът си има нова хралупа — каза му заместник-директорът на разузнаването вместо поздрав.
— Точно така, сър, а добрата новина е, че според него нашите свръзки са сигурни, включително телефонната линия, по която говорим в момента. Изглежда, предишните опасения са били преувеличени или погрешно изтълкувани.
— А има ли лоша новина? — попита заместник-директорът на разузнаването внимателно.
— Да, сър. Андропов иска да убият папата.
— Колко достоверно е това твърдение? — бе следващият въпрос на Джеймс Гриър.
— Сър, това е причината, поради която Заекът е избягал. Ще ви изпратя доклад до ден-два, но е истина, КГБ е планирал операция за ликвидиране на Светия отец в Рим. Знаем дори кода на операцията. Сигурно ще уведомите съдията за това, а вероятно и Конгресът ще иска да узнае.
— Разбирам — каза адмирал Гриър от петдесет хиляди километра разстояние. — Това ще създаде проблеми.
— Без съмнение — Райън си пое въздух. — Как ще действаме?
— Това е въпросът, момчето ми. Дали въобще ще можем да се намесим? Това първо. И второ, дали бихме искали да го направим?
— Адмирале, а кое би ни разколебало да не се намесим? — попита Райън, опитвайки се гласът му да не издава и грам неподчинение.
Той уважаваше Гриър и като шеф, и като човек.
— Успокой се, синко. Размисли добре. Задачата ни е да пазим преди всичко Америка, а не някого другиго, а и съюзниците също — добави Гриър заради магнетофоните, които записваха разговора. — Подчертавам, служим преди всичко на нашия национален флаг, а не на религиозни фигури. Ще се опитаме да му помогнем, ако може, но ако не може, просто не може.
— Много добре — отвърна Райън, стискайки зъби. „Ами доброто и злото?“ — искаше му се да попита, но ТОЗИ въпрос можеше да почака.
