Кингшот.
— Имената на служителите от КГБ — много имена. На повечето агенти не знам истинските имена, но знам псевдонимите им. Във Великобритания най-добрият ни агент е с псевдоним МИНИСТЪРА. Доставя изключително ценна информация от областта на дипломацията и политиката от много години — вероятно двайсет или повече.
— Казахте, че КГБ е проникнал в системата ни за комуникации? — намеси се Райън.
— Да, донякъде. Получаваме сведенията от агент с кодово име НЕПТУН. Доколко подробна е информацията от него, не съм сигурен, но знам, че КГБ е проникнал в свръзките на военноморските сили.
— А в други комуникации? — попита Джак веднага.
— За военноморските съм сигурен. За останалите не СЪВСЕМ, но вие използвате еднакви шифровъчни машини навсякъде, доколкото ми е известно.
— Не е точно така — каза му Алън. — Значи, твърдите, че британските свръзки са сигурни?
— Не съм чувал обратното — отвърна Зайцев. — По-голямата част от разузнавателните сведения за американската дипломация получаваме от агента КАСИЙ. Той е съветник на високопоставен политик във Вашингтон. Доставя ни важна информация за дейността на ЦРУ и за онова, което ЦРУ научава за нас.
— Но вие уточнихте, че той не работи в ЦРУ?
— Точно така. Мисля, че е политически съветник, помощник, член на персонал или нещо такова — отговори Зайцев отзивчиво.
— Добре — Райън запали цигара и предложи една на Зайцев, който веднага прие.
— Моите „Краснопресненские“ свършиха — обясни той.
— Ще ви дам от моите. Жена ми и без това настоява да ги откажа. Лекарка е — обясни Райън.
— Не ви е лесно — отвърна Заекът.
— А защо решихте да избягате? — попита Кингшот, отпивайки глътка чай.
Като чу отговора, за малко не изпусна чашата.
— КГБ иска да убие папата.
— Сериозно ли говорите?
Въпросът зададе по-опитният, не Райън.
— Питате дали е сериозно? Рискувах живота си, живота на жена ми и на дъщеря ми. Да, напълно сериозно — увери събеседниците си Олег Иванович, повишавайки леко тон.
— Мамка му — въздъхна Райън. — Олег, нуждаем се от повече информация за това.
— Началото бе дадено през август. На 15 август — започна Зайцев и в продължение на пет-шест минути им разказа всичко, което знаеше, без да го прекъсват.
— Значи, операцията няма кодово име? — попита Джак, когато той завърши разказа си.
— Няма име, само номер петнайсет-осем-осемдесет и две-шест-шест-шест. Това е датата от първата телеграма ма Андропов до резидентурата в Рим и номерът на съобщението. В нея Юрий Владимирович питаше възможно ли е някой да се доближи до папата. От Рим отговориха, че идеята не е добра. Полковник Рождественски — той е главният помощник на председателя, нали така се казва? — изпрати шифрограма до резидента в София. Операцията се движи от София. С други думи, от българската Държавна сигурност по нареждане на КГБ. Доколкото знам, името на офицера е Строков, Борис Андреевич.
Кингшот се замисли за миг и излезе от стаята. Върна се с Ник Томсън, бившия детектив от Скотланд Ярд.
— Ник, името Борис Андреевич Строков да ти говори нещо?
Бившето ченге се облещи.
— Разбира се, Алън. Това е човекът, който уби Георги Марков на Уестминстърския мост. Беше под наблюдение, но успя да избяга, преди да съберем достатъчно доказателства да го пипнем.
— Имаше ли дипломатически имунитет? — попита Райън и остана изненадан от отговора.
— Не. Беше пристигнал без документи и по същия начин се измъкна. Видях го с очите си на летище „Хийтроу“. Но още не бяхме сглобили парченцата. Беше кошмарна история. Отровата, с която убиха Марков, е ужасна.
— Значи знаеш как изглежда тоя тип Строков?
Томсън кимна.
— Да. Може да ме е забелязал. Не бях много внимателен при тогавашните обстоятелства. Залагам живота си, че той е убиецът на Марков.
— Откъде си толкова сигурен?
— Преследвал съм убийци повече от двайсет години, сър Джон. Неволно се научаваш да ги разпознаваш. А той беше истински убиец — заяви Томсън с пълна увереност.
Райън бе виждал баща си в същата ситуация при заплетени случаи, когато знаеше какво се е случило, но не можеше да го докаже пред съда.
— Българите имат нещо като договор със Съветите — обясни Кингшот. — Още през 1964 година те се съгласяват да изпълнят вместо КГБ „мокрите“ поръчки. В замяна получават различни благини, аз също съм чувал името му преди.
— Имаш ли негова снимка, Ник?
— Поне петдесет, Алън — увери го Томсън. — Никога няма да забравя лицето му. Има очи на мъртвец, без капка живот в тях, като очи на кукла.
— Колко е печен? — попита Райън.
— Като убиец ли? Доста добър е, сър Джон. Всъщност много добър. Убийството на Марков беше безупречно изпълнено. Беше трети опит. Предишните двама убийци оплескаха работата, затова възложиха задачата на Строков. И той се справи. Ако нещата се бяха развили по малко по-различен начин, дори нямаше да разберем, че е убийство.
— Смятаме, че е работил и на други места на Запад — прекъсна го Кингшот. — Но разполагаме с твърде малко улики. Всъщност само слухове. Джак, това е опасно развитие на събитията. Трябва да се свържа незабавно с Базил.
Алън излезе от стаята и отиде до безопасния телефон. Райън се обърна към Зайцев:
— Значи това е причината да избягаш?
— КГБ иска да убие невинен човек, Райън. Станах свидетел на заговора. Самият Андропов го желае. През мен минаха шифрограмите. Сам човек не може да спре КГБ. Не мога сам да спра КГБ, но не искам да ставам съзаклятник в убийството на свещеника — той е невинен човек.
Погледът на Райън се насочи към пода.
— Така е, Олег Иванович.
„Боже, ти който си на небето!“ Джак погледна часовника си. Трябваше незабавно да предаде тази информация, но в момента нямаше да открие никого от шефовете в Ленгли.
— По дяволите — каза сър Базил Чарлстън по безопасния телефон. — Надеждна ли е информацията, Алън?
— Да, сър, смятам, че е напълно достоверна. Нашият Заек изглежда почтен човек, при това доста интелигентен. Няма съмнение, че е мотивиран изцяло от съвестта си.
После Кингшот му съобщи първото разкритие от сутрешния разпит — МИНИСТЪРА.
— Трябва да се обърнем към МИ-5 по този въпрос.
Британската служба за сигурност, известна повече като МИ-5, беше оръдието за контрашпионаж на правителството. Щяха да се нуждаят от още малко сведения, за да пипнат предателя, поне разполагаха с изходни позиции. Двайсет години? Какъв продуктивен изменник, помисли си сър Базил. Време му беше да се запознае със затвора „Паркхърст“ на остров Уайт. Чарлстън беше работил в продължение на много години, за да прочисти службата си, която някога е била нещо като спортна площадка на КГБ. Никога вече и никога повече, зарече се кавалерът на Ордена на Бат.
„На кого да съобщя?“ — чудеше се Райън. Базил без съмнение щеше да звънне в Ленгли. Джак ще трябва да се увери дали го е направил, но на сър Базил можеше да се разчита изцяло. Следващият въпрос беше по-труден: „Какво, по дяволите, мога/можем да направим?“
