тепърва още информация.
— Говорих преди няколко минути с Райън. Той е безкрайно впечатлен, смята, че тоя приятел е цяла енциклопедия, или както се изрази, златна мина.
— А Райън знае това-онова за златото — изказа на глас мислите си Мур.
— Добре тогава, ще го наемем да се грижи за финансите ни, но той не е оперативен агент — измърмори Ритър.
— Боб, той се справи успешно. Ние не наказваме хората за това, нали така? — попита директорът на ЦРУ.
Време беше да се сложи точка, а Мур да се изяви в ролята си на апелативен съдия, какъвто беше само допреди няколко години: гласът на господ.
— Добре, Артър, искаш от мен да подпиша благодарственото писмо ли? — попита примирено Ритър, тъй като забеляза, че се задава буря.
Какво толкова, по дяволите, документът просто щеше да влезе в архива на ЦРУ. Тези похвали почти никога не виждаха бял свят. Управлението дори засекретяваше имената на оперативните служители, които бяха загинали геройски през последните трийсет години. Беше нещо като задна врата към рая, типично в стила на ЦРУ.
— Добре, господа, след като уредихме този административен въпрос, да се върнем към заговора за убийството на папата — предложи Гриър, опитвайки се да въведе ред на заседанието, за чиито участници се предполагаше, че са висши началници с тежест.
— Доколко солидна е информацията? — поиска да научи Ритър.
— Говорих с Базил преди малко. Той смята, че трябва да я приемем сериозно, но аз съм на мнение, че първо трябва да разговаряме със Заека, за да преценим степента на заплахата към полския ни приятел.
— Кажи го на президента.
Мур поклати глава.
— Той е ангажиран днес със законодателни дела, а по-късно следобед лети за Калифорния. В неделя и понеделник ще държи речи в Орегон и Колорадо. Ще се срещнем с него във вторник следобед към четири часа.
Мур можеше да поиска спешна среща, той имаше право да нарушава графика му при извънредни обстоятелства, но преди да разговарят очи в очи със Заека, беше немислимо. А и не беше изключено президентът да пожелае да се срещне със Заека лично. Той имаше такъв обичай.
— Какво е положението с агентурата ни в Рим? — обърна се Гриър към Ритър.
— Главният ни агент е Рик Нолфи. Добро момче, но се пенсионира след три месеца. Рим е наградата му преди края на кариерата му. Сам поиска тоя пост. Жена му Ан харесвала Италия. Имаме шестима души, които работят главно по натовски въпроси — двама опитни и четирима новобранци — докладва Ритър. — Но преди да ги предупредим, трябва да преценим заплахата, а и малко напътствия от президента няма да са ни излишни. Номерът е как да информираме хората, без да компрометираме източника си на информация. Момчета — подчерта Ритър, — след като положихме толкова усилия да прикрием бягството, няма логика да пропилеем информацията, която ни доставя, на вятъра, не мислите ли?
— Това е проблемът — бе принуден да се съгласи Мур.
— Папата без съмнение има охрана — продължи Ритър.
— Но тя едва ли е от мащабите на Сикрет Сървис. И ние не сме наясно доколко ги бива.
— Това е стара история — разказваше по същото време Райън в Манчестър. — Ако се възползваме от информацията прекалено свободно, компрометираме източника и той става безполезен. Но ако не я използваме от страх да не го издадем, все едно че нямаме източник — Джак допи виното си и отново напълни чашата. — Има книга за това, знаеш ли?
— Каква?
— „Тайната като нож с две остриета“. Авторът е един тип на име Джаспър Холмс. Инвалид от флота. Бил е радист в разузнаването по време на Втората световна война. Книгата описва много добре как действа разузнаването в подобни ситуации.
Кингшот се опита да си спомни дали бе чувал за книгата. Зайцев бе навън на моравата заедно с жена си и дъщеричката им. Госпожа Томсън се канеше да ги заведе на пазар. Трябваше да им осигурят малко лично време — спалнята им беше фрашкана с подслушвателни устройства, а освен това за успеха на цялата операция беше жизненоважно съпругата и хлапето да се чувстват добре.
— Е, Джак, каквото и да е замислил врагът, ще му трябва време да го изпълни. Тамошните бюрократи са по-мудни и от нашите.
— И КГБ ли, Ал? — зачуди се Райън. — Аз пък си мислех, че Комитетът е част от системата им, която работи ефективно, а Андропов не се слави като много търпелив, какво ще кажеш? Той беше техен посланик в Унгария през 1956 година, а тогава руснаците действаха доста решително.
— Тогава имаше сериозна политическа опасност за системата им — напомни му Кингшот.
— А папата не е ли? — настоя Райън.
— Идвам с теб — съгласи се оперативният агент.
— В сряда. Така ми каза Дан. Всяка сряда излизал на открито. Освен това се появява на балкона, от който отправя благословии и прочие, и всеки що-годе добър стрелец със снайпер може да го гръмне точно в този момент, но човек с пушка се забелязва дори от обикновените посетители, да не говорим, че снайперистът говори за „военни“, а военни означава „правителство“. А и тези появи не се насрочват предварително, най-малкото не са редовни, докато всяка проклета сряда следобед обикаля върху белия си автомобил из площада „Свети Петър“ сред огромното множество от богомолци. Ал, става дума за разстояние един пистолетен изстрел.
Райън се облегна на стола и отпи от бялото френско вино.
— Не съм убеден, че бих се навил да стрелям с пистолет отблизо.
— Ал, преди много време те изпратиха свой човек да ликвидира Лев Троцки със секира, а за това са нужни две стъпки разстояние — напомни му Райън. — Разбира се, положението сега е различно, но кога руснаците не са били склонни да жертват войниците си, още повече че извършител ще е онова българско копеле. Вашият човек го нарече експерт по убийствата. Не можеш да си представиш на какви чудеса са способни. Веднъж гледах един сержант артилерист в Куонтико, който изписа името си с четирийсет и пети калибър на петдесет стъпки разстояние. Видях го с очите си.
Райън така и не се научи да си служи майсторски с голям автоматичен „Колт“, но сержантът беше наистина виртуоз.
— Струва ми се, че преувеличаваш.
— Естествено — призна Райън — ще се чувствам значително по-добре, ако Негово светейшество носи бронирана жилетка „Кевлар“ под дрехите си.
Това, разбира се, не беше точно така. Тоя тип хора не изпитваха страх като простосмъртните. Не че се смятаха като повечето професионални войници за неуязвими. По-скоро те не се бояха от смъртта. Това се предполагаше, че важи за всеки католик, който се придържа към канона, но Джак не беше от тях. Не съвсем.
— Трезво погледнато, какво може да се направи? Заставаш сред тълпата и се вглеждаш в лицата на хората и как ще познаеш лицето, което търсиш? — попита Кингшот. — Откъде да знам дали Строков не е наел някой друг за стрелбата? Мога да си се представя как стрелям срещу някого, но не и сред тълпа.
— Използваш оръжие със заглушител. Заглушаваш шума и така изключваш до голяма степен вероятността да те разпознаят. Очите на всички ще се насочат към жертвата, не забравяй, и никой няма да разбере какво става около нея.
— Вярно е — съгласи се Ал.
— Знаеш, че човек винаги може да си намери причина да не прави нищо. Не беше ли на доктор Джонсън мисълта, че бездействието е по силите на всеки човек? — попита Райън, изгубил всякаква надежда. — Точно това правим, Ал, търсим си причини да не правим нищо. Ще оставим ли човека да умре? Просто ще си стоим тука, ще си пием виното и ще позволим на руснаците да го убият.
— Не, Джак, но не можем да действаме и на юруш. Операциите на терен трябва внимателно да се планират от професионалисти по професионален начин. Професионалистите могат много неща, но за това е
