Част от Райън искаше да възрази на тази гледна точка. Светът трябваше да е по-смислен. Но беше ли? Кой казваше, че трябва? И кой налагаше подобни правила? И толкова ли просто можеше да се обясни? Това, което Хардинг току-що обясни с по-малко от двеста думи, служеше като оправдание за милиарди долари разходи, стратегически оръжия с невъобразима сила и милиони хора, чиито униформи бяха свидетелство за враждебност, която предизвикваше агресия и смърт във време на война или преди война.
Но светът се въртеше около идеи, добри или лоши, и конфликтът между този свят и собствения свят на Райън определяше действителността, в която той работеше, определяше ценностната система на хората, които се бяха опитали да убият него и семейството му. Не беше ли това действителността? Не, нямаше правило, което да заставя света да има смисъл. Хората сами решаваха кое има смисъл и кое не. Така че не беше ли всичко в света въпрос на възприятие? Плод на ума? Какво беше действителността?
С тези въпроси именно се занимаваше метафизиката. Когато Райън учеше в колежа в Бостън, му се струваше толкова чисто теоретична, че не забелязваше нищо общо между нея и действителността. Беше твърде сложна за деветнайсетгодишния Райън да я разбере и също толкова сложна сега, когато е на тридесет и две, осъзна той. Днес обаче оценките се изписваха често с човешка кръв, а не в студентската книжка.
— За Бога, Саймън. Нали знаеш, че ще е много по-лесно, ако вярваха в Бог.
— Тогава, Джак, ще се стигне до нова религиозна война, а този вид войни са кървави, ако не си забравил. Спомни си само кръстоносните походи — един бог срещу друг. Този вид войни са много мръсни. Истински вярващите в Москва смятат, че препускат на гребена на историята и носят съвършенство за човешкия живот. Сигурно откачат, като гледат, че страната им дори не може да се изхрани, но се опитват да пренебрегнат този факт. Но е трудно да се пренебрегне празен корем, нали така? Така те хвърлят цялата вина върху нас и върху „пораженците“ — предателите и саботьорите — в собствената им страна. Такива хора те хвърлят в затвора или ги убиват — Хардинг вдигна рамене. — Лично аз ги смятам за езичници, които вярват в погрешното божество. Така е по-лесно. Изучавал съм политическата им теология, но тя е с ограничена стойност, защото, както казах, много от тях не вярват в същината на системата. Понякога те разсъждават като диваци от руско племе, чиято представа за света е обратна на западните стандарти. Историята им е такава каша, че изучаването й излиза извън западната логика. Те са ксенофоби в най-висша форма, винаги са били по разбираеми исторически причини. Тях винаги са ги заплашвали и от изток, и от запад. Монголите например са стигнали на запад чак до Балтийско море, а германците и французите — до портите на Москва. Те са странни птици, както казваме ние. Едно знам със сигурност — никой човек, който е с всичкия си, не би искал те да са му господари. Жалко наистина. Иначе имат великолепни поети и композитори.
— Цветя сред бурените — предположи Райън.
— Точно така, Джак. Съвсем правилно — Хардинг извади лулата си и я запали с клечка кибрит. — Е, как е бирата?
— Отлична, много по-добра от нашата.
— Чудя се как преглъщате вашата бира. Но говеждото ви е по-вкусно от нашето.
— Храним животните с царевица. Месото им става по-вкусно, отколкото с трева — Райън въздъхна. — Още свиквам с живота тук. Всеки път щом се почувствам удобно, нещо ме клъцва като змия във висока трева.
— Е, минала е само седмица.
— Децата ще придобият смешен акцент.
— Цивилизован, Райън, цивилизован — засмя се Хардинг. — Вие, янките, ни разваляте езика, знаеш ли?
— Да, бе, точно.
Не след дълго Райън щеше да нарича бейзбола „обиколки“, което беше игра за момичета тук. Да си го начукат, но те не разбираха нищо от бърза игра с топка.
На свой ред Ед Фоли изведнъж осъзна, че е бесен заради бръмбарите в апартамента им. Всеки път, когато правеше любов с жена си, някой кретен в КГБ ги слушаше. Сигурно тези перверзници се забавляваха, но това, за Бога, беше любовният живот на семейство Фоли, той не беше ли неприкосновен? Двамата с Мери Пат бяха предупредени какво ги очаква и дори жена му се бе пошегувала по време на полета — самолетите не можеше да се подслушват. Така щели да покажат на тия варвари как живеят истинските хора. Той се разсмя, но сега хич не му беше смешно. Все едно бяха животни в проклетия зоопарк, а хората ги гледаха, хилеха се и се побутваха. Дали КГБ щеше да води сметка колко често го правеха? „Много е възможно“, помисли си той, щяха да слухтят за евентуални трудности в брака им като претекст да вербуват него или Мери Пат. Всички го правеха. Така че трябваше да се чукат редовно, за да разберат онези, че подобна възможност отпада, а дали да не си поиграят на съпрузи, които не могат да се понасят, за да видят какво ще стане… Не, реши главният агент, би било излишно усложнение за престоя им в Москва. Това, че беше тукашният шеф на разузнаването, бе достатъчно сложно само по себе си.
Само посланикът, военният аташе и неговите подчинени знаеха кой е всъщност. Рон Фийлдинг беше дубльорът му, а работата му бе да мърда като прилежен червей на кукичката. Когато паркираше, понякога оставяше козирката на шофьорското място спусната или автомобила обърнат на деветдесет градуса. Друг път слагаше цвете в бутониерата си и го сваляше, преди да мине покрай някоя жилищна сграда, сякаш сигнализираше на някого. А най-готино беше, когато се шмугваше в уличната тълпа, симулирайки опит да се измъкне от опашката си. Подобни номера объркваха контраразузнаването от Второ главно управление. Понякога преследваха случайни московчани, дори ги привикваха на разпит или поставяха под наблюдение горките копелета и следяха всичко, което правеха. Ако не друго, това принуждаваше КГБ да хаби сили и средства за глупости и да преследва фантоми. Най-хубавото беше, че смятаха Фийлдинг за нескопосан главен агент на ЦРУ. Това винаги караше другия лагер да се чувства добре и беше хитър ход на ЦРУ. Играта, която той играеше, им изглеждаше като игра на стражари и апаши.
Но наличието на бръмбари в спалнята го изнервяше. А не можеше да си позволи да вземе някоя от обичайните мерки, като да пусне високо радиото. Не биваше да действа като обучен агент. Трябваше да се прави на тъпак, а това изискваше акъл и дисциплина и най-вече старание. Не биваше да допуска и най- малката грешка. Само една грешчица можеше да доведе до убийство на човек, а Ед Фоли имаше съвест. Беше опасно за един оперативен агент да проявява съвест, но обратното за него беше невъзможно. Трябваше да се грижиш за агентите си, за чужденците, които работеха за теб и те захранваха с информация. Всички — е, почти всички — си имаха проблеми. Най-големият беше алкохолизмът. Той очакваше всеки от информаторите му да е пияница. Някои бяха дори откачени. Повечето искаха да се отърват от всичко — от шефовете си, от системата, от страната си, от комунизма, от половинките си, от целия перверзен свят. Неколцина вероятно бяха наистина привлекателни хора. Но Фоли нямаше да ги търси. Те трябваше да го потърсят. Той беше длъжен да играе с картите, които бяха раздадени. Правилата в тази игра бяха строги и дяволски трудни. Жена му беше в безопасност. Е, разбира се, нещата около него можеха да загрубеят — или около Мери Пат, — но и двамата имаха дипломатически паспорти и ако някой се опиташе да се ебава с тях, някъде в Америка на някой съветски дипломат от висок ранг можеше да му се случи нещо неприятно от ръцете на улични отрепки, които можеха да бъдат, а можеха и да не бъдат преоблечени ченгета. Дипломатите не обичаха такива неща и затова гледаха да ги избягват. Истината бе, че руснаците спазваха правилата повече от американците. Така че той и жена му бяха в безопасност, но агентите им, ако се издънеха, щяха да видят милост, колкото мишка в лапите на садистична котка. Тук още измъчваха, разпитите продължаваха часове наред. Законът се определяше от управляващите, а правораздаването зависеше от това дали е зареден пистолетът на стрелеца. Така че трябваше да се грижи за агентите си, независимо дали бяха пияници, проститутки или престъпници, като за свои деца, да им сменя памперсите, да им носи биберона с вода и да им бърше носовете.
При всички случаи беше груба игра и той не можеше да спи добре през нощта. Дали руснаците забелязваха? Дали имаше камери в стените? Нямаше ли да е прекалена перверзия? Но след като американската технология не беше напреднала дотам, беше дяволски сигурен, че същото важи и за руската. Може би. Фоли си напомни, че тук живееха и умни хора, а много от тях работеха за КГБ.
Радваше се, че жена му спи като невръстно дете. Тя беше по-добра от него като оперативен агент. Чувстваше се като риба във вода. Ами акулите? Предполагаше, че е нормално един мъж да се тревожи за
