Райън се настани във фотьойла с „Файнаншъл Таймс“ в ръка. Повечето хора предпочитаха да го четат сутрин, но не и Джак. Сутрините бяха за политическите новини, за да се подготви за работата си в Сенчъри Хаус. На връщане, докато караше към къщи, слушаше новините по радиото, тъй като много често шпионската работа се ръководеше от събитията. Чак сега можеше да си почине с финансовите новини. Британският вестник не беше точно като „Уолстрийт Джърнъл“, но по-различният подход към нещата го интригуваше — даваше му нов поглед по абстрактни проблеми, към които той можеше да приложи американската практика. Освен това го държеше в течение на пазара. Тук, изглежда, имаше богати финансови възможности, които само чакаха да бъдат оползотворени. Той откри, че няколко от тях можеха да направят европейската му авантюра полезна. Все още гледаше на работата си в ЦРУ като на нещо странично в живота си, чиято крайна цел стигаше значително по-далече. Щеше да изиграе картите си в подходящия момент.
— Татко се обади днес — каза Кети, която преглеждаше медицинското си списание.
Беше брой на „Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин“, едно от шестте списания, за които се абонира.
— Какво иска Джо?
— Попита как сме, как се чувстват децата, тоя ред неща — отговори Кети.
„Да не е луд да си хаби думите да пита за мен.“ Джо Мюлър, високопоставена персона в „Мерил Линч“, не одобряваше начина, по който неговият зет напусна финансовия бизнес, след като бе имал нещастието да му даде дъщеря си за съпруга, първо, за да учи, а след това да си играе на стражари и апаши с шпиони и други правителствени служители. Джо не гледаше с добро око на властта и нейните креатури — той ги смяташе за готованци, които живеят на гърба на хора като него. Джак споделяше почти същите виждания, но все някой трябваше да се пребори с тигрите в света и един от тях беше Джон Патрик Райън. Той обичаше парите като Джо, но за него те не бяха цел, а средство. Беше като хубавия автомобил — можеше да те закара на приятни места, но след като те отведе там, не можеше да ти служи за легло. Джо не гледаше на живота по този начин и дори не се опитваше да разбере онези, които не мислеха като него. От друга страна, той обичаше дъщеря си и не й попречи да стане хирург. Вероятно смяташе, че приляга на момичетата да се грижат за болни хора, докато правенето на пари беше мъжка работа.
— Радвам се, скъпа — каза Райън, без да вдигне очи от „Файнаншъл Таймс“.
Японската икономика беше започнала да изглежда нестабилна в очите на Райън, но не и според редакцията на вестника. Е, и друг път бяха допускали грешки.
Беше безсънна нощ в Москва. Андропов изпуши повече от обичайния пакет „Марлборо“, но остана само на една водка, след като се прибра у дома от дипломатическия прием в испанското посолство — пълна загуба на време. Испания се беше присъединила към НАТО и контраразузнаването й депресиращо ефективно разгадаваше опитите му да внедри агент в правителството им. Може би трябваше да опита с двореца на краля. Царедворците са забележително бъбриви, а правителството, което дойде след изборите, вероятно щеше да държи нововъзстановения монарх информиран, за да му се подмазва. И така пийна вино, хапна малко и побъбри за обичайните салонни глупости. „Да, лятото наистина беше превъзходно, как мислите?“ Понякога се чудеше дали издигането му в Политбюро си струваше, след като се налагаше да си губи времето. Не му оставаше минутка свободна дори да прочете нещо — само работата и дипломатическите и политическите ангажименти, които нямаха край. Сега разбираше какво беше да си жена, мислеше си Андропов. Не е чудно, че те непрекъснато натякваха и мърмореха на мъжете си.
Но мисълта за Варшавското писмо не излизаше от главата му. „Ако правителството във Варшава продължи да потиска безпричинно своя народ, ще бъда принуден да се оттегля от папството и да се върна при народа си в този тежък момент.“ Това копеле! Заплашваше мира в света. Дали американците нямаха пръст в тая работа? Никой от агентите му не беше донесъл за подобно нещо, но човек никога не знаеше. Американският президент не изпитваше приятелски чувства към страната му и винаги търсеше начини да оскърби Москва — това безмозъчно нищожество твърдеше, че Съветският съюз е центърът на злото в света! Едно нищожно актьорче като тоя кучи син си позволяваше да говори така! Дори протестите в американските медии и научните среди не можеха да намалят обидата. Европейците също се хванаха за думите му, а най- лошото бе, че и интелигенцията в Източна Европа се хвана, което причини купища неприятности и проблеми за подчинените му контраразузнавания на Варшавския договор. Като че ли си нямаха друга работа, ядосваше се Юрий Владимирович, докато изваждаше поредната цигара от червено-белия пакет. Дори не чуваше музиката, която свиреше, тъй като мозъкът му беше изцяло ангажиран с информацията.
Правителството във Варшава трябваше да смаже онези контрареволюционни елементи в Данциг21 — странно, но Андропов винаги наричаше този пристанищен град със старото му немско име, — ако не искаше да му се случи нещо. Москва го беше предупредила недвусмислено да си опича акъла, а поляците знаеха какво е заповед. Присъствие на съветски танкове на тяхна земя щеше да им покаже какво е необходимо и какво не. Ако онази глупост „Солидарност“ стигнеше по-далеч, заразата щеше да се разпространи — на запад към Германия, на юг към Чехословакия и на изток към Съветския съюз. Не можеха да го позволят.
От друга страна, ако полското правителство успееше да се справи с тях, нещата щяха отново да се успокоят. До следващия път?
Ако имаше малко по-широк поглед, той сигурно щеше да забележи основния проблем. Като член на Политбюро Андропов беше изолиран от несгодите на живота в страната му. Не му липсваше нищо. Качествената храна беше толкова достъпна за него, колкото телефонната слушалка. Разкошният му апартамент беше луксозно обзаведен и оборудван с германска техника. Мебелите бяха удобни. Асансьорът в сградата никога не излизаше от строя. Разполагаше с шофьор, който го караше до службата и обратно вкъщи. Имаше охрана, която го пазеше от неприятностите на уличните престъпници. Пазеха го като Николай Втори и за разлика от повечето хора смяташе, че условията му за живот са нормални, макар че интелектуалната му същност не беше изцяло на това мнение. Хората отвън имаха какво да ядат, имаха филми и телевизия, спортни тимове, на които да се радват, и шанс да си купят лека кола, нали така? В замяна на неговите усилия да им осигури всичко това той заслужаваше да живее малко по-добре. В това имаше резон. Не работеше ли той повече от останалите? Какво друго, по дяволите, можеха да искат тези хора?
А сега този полски поп се опитваше да разстрои цялата система.
„Като нищо ще го направи“, мислеше Андропов. Някога Сталин беше задал прословутия въпрос колко дивизии командва папата, но дори и той трябва да е съзнавал, че не цялата сила на света се събира в дулото на оръдието.
Ако Карол наистина се оттеглеше от поста, тогава какво? Щеше да се опита да се върне в Полша. Можеха ли поляците да не го пуснат — да му отнемат гражданството например? Не, все някак той щеше да се промъкне в Полша. Андропов и поляците имаха внедрени агенти в църквата, разбира се, но подобни неща обикновено стигаха само до тук. А до каква степен църквата беше успяла да внедри свои агенти в неговите служби? Не можеше да се установи. Така че всеки опит да не бъде допуснат в Полша бе обречен на провал, а ако се върнеше в Полша, това щеше да предизвика огромно бедствие.
Можеха да опитат по дипломатически път. Подходящ външнополитически служител щеше да замине за Рим, да се срещне тайно с Карол и да се опита да го разубеди да не изпълни заканата си. Но с какви карти можеше да играе? Открита заплаха за живота му… нямаше да свърши работа. Подобни предизвикателства бяха по-скоро покана за мъченичество и за канонизиране в светец, което още повече щеше да го насърчи да предприеме пътуването. За един вярващ това си бе покана за рая, изпратена от самия Сатана, и той щеше да я приеме с готовност. Не, такъв човек не се плашеше от смъртта. Дори да заплашеха народа му със сурови мерки, пак щяха да го окуражат да се прибере възможно най-скоро, за да го защити, и така да се превърне в още по-голям герой в очите на света.
„Неподправеността на заплахата, която беше изпратил на Варшава, само потвърждаваше опасенията“, призна на себе си Андропов. Имаше един сигурен отговор: на Карол щеше да му се наложи да провери сам дали има Бог.
Има ли Бог? — чудеше се Андропов. Този въпрос хората си бяха задавали векове наред, докато Карл Маркс и Владимир Ленин не бяха разрешили проблема — поне за Съветския съюз. Не, си каза Юрий Владимирович, беше твърде късно за него да преосмисля отговора на този въпрос. Не, Бог няма. Животът
