собствен ход, но повреденият нос затрудняваше маневрирането и можеше да им погоди някой номер. На дизеловия влекач му трябваха пет минути, докато насочи носа правилно и се запъти към напълнената с вода бетонна кутия. Рамиус подаде сам последната си команда към машинното отделение. Подводницата потегли бавно напред през черната вода към убежището под широкия покрив. Манкузо заповяда на хората си върху най-горната площадка да поемат въжетата, хвърлени им от шепата моряци, накацали на ръба на дока, и подводницата спря точно в средата му. Вратата, през която бяха минали, вече се затваряше и върху нея се спускаше платнище с размерите на грот на клипер. Висящите от тавана лампи бяха запалени едва след като покритието беше здраво закрепено на мястото си. Внезапно около тридесетина офицери започнаха да крещят неистово като футболни запалянковци. Липсваше само оркестър.
— Стоп машини — каза Рамиус на руски на екипажа в маневрената зала и премина на английски с едва доловима тъга в гласа си:
— Така. Ето ни тук.
Към тях се придвижи мостов кран, спря, за да вземе подвижен мостик, пренесе го и внимателно го постави върху палубата на подводницата пред командния мостик. Мостикът едва беше успял да легне на мястото си, когато по него тръгнаха, или по-скоро затичаха двама офицери със златни ширити почти до лактите. Райън позна този отпред. Беше Дан Фостър.
Началникът на Генералния щаб на ВМС поздрави офицерите, като стигна до края на мостика, и след това вдигна поглед към рубката:
— Моля за разрешение да стъпя на борда, сър.
— Разрешението е… — затрудни се с английската дума Рамиус.
— Дадено — подсказа Манкузо.
— Разрешението е дадено — каза високо РАМИУС.
Фостър скочи на борда и хукна нагоре по външната стълба на рубката. Не беше лесно, защото подводницата продължаваше да е доста наклонена наляво. Фостър дишаше тежко, когато стъпи на командния мостик.
— Капитан Рамиус, аз съм Дан Фостър.
Манкузо помогна на началник-щаба да мине през коминга на мостика, който изведнъж се напълни с офицери. Американският адмирал се ръкува с руския капитан и след това с Манкузо. Джак беше последен.
— Изглежда, униформата ти се нуждае от малко ремонт, Райън. Както и лицето.
— Да. Е, имахме малко неприятности.
— Виждам. Какво се случи?
Райън не изчака обяснението. Тръгна надолу, без да се извини. Това не беше неговият кръг. Мъжете в командния пункт стояха безмълвно и си разменяха смутени усмивки, сякаш се страхуваха, че магията на момента ще се изпари твърде бързо. За Райън тя вече беше изчезнала. Той се огледа за палубния люк и се изкачи през него, вземайки със себе си всичко, което беше донесъл на подводницата. Тръгна по подвижното мостче срещу движението. Никой не даде вид, че го забелязва. Двама санитари мъкнеха носилка и Райън реши да изчака на дока, докато изнесат Уилямс. Английският офицер беше пропуснал всичко, защото съзнанието му се бе върнало едва преди три часа. Докато чакаше, Райън запали последната си руска цигара. Изнесоха носилката с привързания върху нея Уилямс. Нойъс и санитарите от подводницата крачеха край нея.
— Как се чувстваш? — тръгна Райън до носилката към линейката.
— Жив — отговори Уилямс. Лицето му беше бледо и прозрачно. — А ти?
— Това, което чувствам, е здрав бетон под краката си. Да благодарим на бога.
— А това, което той ще почувства, е болнично легло. Радвам се да те видя, Райън — рязко каза лекарят. — Размърдайте се, хора!
Санитарите натовариха носилката в линейка, паркирана до грамадната врата. След минута тя беше вече изчезнала.
— Вие ли сте капитан Райън, сър? — попита сержант от морската пехота, след като го поздрави.
— Да — отвърна на поздрава Райън.
— Очаква ви кола, сър. Бихте ли ме последвали, моля?
— Водете, сержант.
Колата, сив шевролет от гаража на Министерството на ВМС, го откара направо във военновъздушната база на флота в Норфолк. Там Райън се качи на хеликоптер. Беше безкрайно уморен, за да се учуди дори ако го бяха качили на шейна с елени. По време на тридесет и пет минутния полет до военновъздушната база Андрюс Райън седя сам в задното отделение, втренчен в празното пространство. В базата го посрещна друга кола, която го закара направо в Ленгли.
Главна квартира на ЦРУ
Беше четири часа сутринта, когато Райън влезе в кабинета на Гриър. Там бяха адмиралът, Мур и Ритър. Адмиралът му подаде чаша. Не с кафе, а с бърбън „Уайлд Търки“. Тримата висши офицери стиснаха ръката му един подир друг.
— Сядай, момче! — каза Мур.
— Дяволски добре изпълнено — усмихна се Гриър.
— Благодаря ви — дръпна Райън дълга глътка от чашата. — А сега?
— Сега ще те поразпитаме — отвърна Гриър.
— Не, сър. Сега отлитам у дома.
Очите на Гриър блеснаха, когато от джоба си извади плик и го хвърли в скута на Райън.
— Имаш резервация за 7:05 часа. Първият полет за Лондон. А имаш нужда да се изкъпеш, да смениш дрехите си и да вземеш своята скиорка Барби.
Райън ливна в гърлото си остатъка от уискито. Силният алкохол напълни очите му със сълзи, но той успя да сдържи кашлицата.
— Тази униформа май е видяла доста зор — отбеляза Ритър.
— Както и останалата част от мен. — Райън бръкна в куртката и извади автоматичния пистолет. — Това също влезе в употреба.
— Агентът на ГРУ? Не го ли свалиха заедно с другия екипаж? — попита Мур.
— Вие сте знаели за него? Знаели сте и не сте ми казали нито дума, за бога!
— Успокой се, синко, — каза Мур. — Разминахме се само с половин час. Лош късмет, но ти се справи. Това е от значение.
Райън беше прекалено уморен, за да изкрещи, прекалено уморен, за да направи каквото и да било. Гриър извади магнетофон и жълт бележник, пълен с въпроси.
— Уилямс, английският офицер, е зле — каза Райън два часа по-късно. — Но докторът твърди, че въпреки всичко ще се оправи. Подводницата не може да отиде никъде. Целият нос е смачкан, а и торпедото направи една солидна дупка. Бяха прави за „Тайфун“, адмирале, руснаците са направили това бебче много здраво, да благодарим на бога. Знаете ли, на онази „Алфа“ може да има оцелели…
— Много лошо — каза Мур.
Райън кимна бавно.
— Очаквах го. Не мисля, сър, че ми харесва да се оставят хора да умрат по този начин.
— Нито пък на нас — промърмори съдия Мур, — нито пък на нас. Но ако бяхме спасили някого от нея, х- м, тогава всичко, през което ние…, през което ти си преминал, щеше да е напразно. Щеше ли да го поискаш?
— При всички случаи шансът би бил едно на хиляда — намеси се Гриър.
— Не съм сигурен — каза Райън, довършвайки третата си чаша. Беше очаквал Мур да не се поинтересува дали на „Алфа“ има признаци на живот. Изненадата дойде от Гриър. Да, старият моряк беше загубил моряшката си чест. А какво говореше това за Райън? „Аз просто не зная.“
— Това е война, Джак — обади се Ритър по-меко от обичайното. — Истинска война. Ти се справи добре, момче.
— На война се справяш, ако се завърнеш жив вкъщи — изправи се Райън, — и аз, господа, имам
