изтощен. Хайде да поспиш.
— Наистина е така, адмирале. — Райън започна да усеща действието на брендито.
— Там в шкафа има сгъваема койка. Ще викна някой да ти я нагласи и засега можеш да спиш тук. Ако дойде нещо за теб, ще те повикаме.
— Много любезно от ваша страна, сър.
„Адмирал Уайт е добро приятелче — помисли си Райън, — а жена му е страхотна мадама.“ След десет минути той вече спеше дълбоко на койката.
„Червения октомври“
На всеки два дни старпомът събираше индивидуалните радиационни индикатори. Това беше нещо като неофициална проверка на личния състав. След като провереше дали обувките на всички членове на екипажа са лъснати до блясък и всички нощни шкафчета са подредени съгласно правилника, офицерът събираше всички индикатори, раздадени два дни преди това, и раздаваше на моряците нови, придружено обикновено с някой рязък съвет да се стегнат както подобава на истински съветски мъже. Бородин беше изпипал тази процедура до степента на истинска наука. Днес, както винаги, преминаването от едно отделение в друго продължи два часа. Когато завърши цялата церемония, левият му джоб беше пълен със стари индикатори, а десният му се беше изпразнил от новите. Той занесе използваните на военния лекар на подводницата.
— Добре — усмихна се лекарят на офицера. — При всичките тези млади и здрави хора на мен не ми остава почти нищо друго, освен да си чета списания.
Бородин остави Петров да си изпълни задачата. Лекарят първо подреди значките по номера. Всеки беше съставен от трицифрено число. Първата цифра показваше серията на значката, така че ако се установеше някаква радиация, можеше да се засече времето. Втората означаваше къде работи морякът, а третата — къде спи. По тази система се работеше по-лесно, отколкото със старата, при която се използваха отделни номера за всеки човек.
Процесът на проявяване беше прост като готварска книга. Петров можеше да го направи наизуст. Първо смени лампата над главата си с червена. След това заключи вратата на кабинета си. Взе решетката за проявяване от стойката й на преградката, счупи пластмасовите държачи и прехвърли ивиците филмова лента на пружинени щипки на решетката.
Отнесе я в съседната лаборатория и я окачи на дръжката на единствения шкаф с медицински досиета. Напълни три големи квадратни вани с химикали. Макар и да беше опитен лекар, вече беше забравил повечето от органичната химия и не си спомняше какво точно съдържат промиващите химикали. Вана номер едно се пълнеше от бутилка номер едно. Вана номер две — от бутилка номер две, а третата вана се пълнеше с вода. Петров не бързаше. Второто ядене за деня беше едва след два часа, а задълженията му бяха съвсем досадни. Последните два дни четеше медицинските тестове, отнасящи се за тропически болести. Очакваше с нетърпение посещението в Куба не по-малко от всеки на борда. Нямаше да мине без член на екипажа, който да не му домъкне някоя странна болест и тогава най-сетне щеше да има интересна работа.
Петров нагласи лабораторния таймер на седемдесет и пет секунди и потопи филмовите лентички в първата вана, като заедно с това натисна пусковия му бутон. Гледаше таймера в червената светлина и се питаше дали кубинците още произвеждат ром. Беше посетил острова преди години и вкуса на екзотичното питие беше му допаднал. Като всеки добър съветски гражданин, той обожаваше водката, но понякога му се приискваше да вкуси нещо различно.
Таймерът избръмча и той вдигна решетката и внимателно я разклати над ваната. Не беше необходимо химикалът — сребърен нитрат или нещо такова — да попадне на униформата му. Потопи решетката във втората вана и отново включи таймера. Жалко, че заповедите бяха толкова дяволски секретни — можеше да си вземе тропическата униформа. Ще се изпоти и под езика в кубинската жега. Естествено, че никой от тези диваци не си правеше труд да се къпе. А може би са научили нещо за последните петнадесет години? Щеше да разбере това.
Таймерът отново издрънка, Петров за втори път вдигна решетката, тръсна я и я потопи във ваната с вода. Още една досадна работа беше свършена. Как пък някой моряк не падне по стълбите и си счупи нещо? Искаше да използва немския си рентгенов апарат на жив пациент. Нямаше доверие на германците, може да са марксисти или не, ама пък наистина правеха добро медицинско оборудване, включително и този рентгенов апарат, автоклава и повечето от медикаментите. Какви времена дойдоха. Петров вдигна решетката и я постави на екрана за разчитане на рентгенови плаки, като го включи.
— Я гледай! — въздъхна Петров. Трябваше да помисли. Неговата значка беше замъглена. Номерът й беше 3-4-8: трета серия индикатор, решетка петдесет и четири (медицинският кабинет, камбузовият отсек), кърмата (офицерските помещения).
Макар и да бяха само с два квадратни сантиметра сечение, индикаторите бяха направени с променлива чувствителност. Вертикалните сегменти показваха нивото на облъчване. Петров видя, че неговата е замъглена чак до четвърти сегмент. Цялото помещение на екипажа беше замъглено чак до пети сегмент, а при торпедните оператори, които прекарваха цялото си време в предната част, имаше замъгляване само в сегмент едно.
— Майка му стара. — Той знаеше наизуст нивата на облъчване. Все пак взе наръчника, за да ги прочете. За късмет, сегментите бяха логаритмични. Неговото облъчване беше дванадесет рада. От петнадесет до двадесет и пет за механиците. От дванадесет до двадесет и пет рада за два дни не е достатъчно, за да е опасно. Няма действителна заплаха за живота, но…Петров се върна в кабинета си и грижливо прибра филмите в лабораторията. Вдигна телефона.
— Капитан Рамиус? Петров е на телефона. Бихте ли дошли на кърмата в кабинета ми?
— Идвам веднага, другарю доктор.
Рамиус не тръгна веднага. Знаеше за какво му се обажда лекарят. В деня, преди да отплават, докато Петров беше на брега, за да зареди медицинския си шкаф с лекарства, Бородин беше облъчил индикаторите с рентгеновия апарат.
— Какво има, Петров? — Рамиус затвори вратата зад гърба си.
— Другарю капитан, имаме радиационна утечка.
— Глупости. Приборите ни веднага щяха да я засекат.
Петров извади филмите от лабораторията и ги подаде на капитана.
— Погледнете тук.
Рамиус ги вдигна на светлината и ги огледа внимателно от горе до долу. Намръщи се.
— Кои знаят за това?
— Вие и аз, другарю капитан.
— Няма да казваш на никого — на никого. — Рамиус направи пауза. — Не е ли възможно тези филми да са… нещо да са повредени, да си сбъркал при процедурата на проявяването?
Петров енергично поклати глава.
— Не, другарю капитан. Само вие, другарят Бородин и аз имаме достъп до тях. Както знаете, изпитах случайно подбрани образци от всяка партида три дни преди да отплаваме. — Петров не би признал, че е взел образци от тези, които са били отгоре във всяка кутия. Така че те не бяха произволно подбрани.
— Максималното облъчване виждам, че е… от десет до двадесет? — Рамиус занижи цифрата. — Чии са номерата?
— На Булганин и Сурзпой. Торпедаджиите на носа всичките имат под три рада.
— Много добре. Това, което е станало в случая, другарю доктор, е вероятно много слаба утечка в реакторните помещения. В най-лошия случай някаква газова утечка. Това се е случвало и преди и никой досега не е умрял от него. Утечката ще бъде открита и поправена. Но това ще бъде една наша малка тайна. Няма смисъл да се вълнуват хората за нищо.
Петров кимна в знак на съгласие, но знаеше, че при произшествие на подводницата „Ворошилов“ в хиляда деветстотин и седемдесета година имаше смъртни случаи, на ледоразбивача „Ленин“ бяха още повече. Вярно, че и двете нещастия бяха преди много време и той беше сигурен, че Рамиус ще се справи с проблема. Нима не беше така?
