чанта в ръка. Райън се почувства тъпо. В другата му ръка се поклащаше бял пластмасов шлем, докато той гледаше как механиците зареждат „Хариър“. Зачуди се дали знаят какво точно правят.
Паркър се върна след три минути.
— Капитане — каза той, — едно нещо никога не монтират в изтребител и това е пустия му клозет. Налеят те с кафе и чай и те изстрелят, а няма къде да се изпикаеш.
— Познато ми е усещането. Нещо друго имаш ли да правиш?
— Не, сър. С адмирала ви си побъбрихме по радиото, докато летях. Изглежда че вашите момчета свършиха със зареждането на птичката ми. Да тръгваме ли?
— Тази какво да я правя? — Райън вдигна чантата си, като очакваше, че ще я държи в скута си. Документите му бяха в летателния костюм, сгънати на гърдите му.
— Ще я сложим в багажника, разбира се. Да вървим, сър.
Паркър тръгна с несигурна походка към изтребителя. Едва се зазоряваше. На триста или шестстотин метра височина имаше плътни облаци. Не валеше дъжд, но като че ли се канеше. В морето се носеха триметрови вълни, които тук-там образуваха бели гребени. Райън усещаше, че „Кенеди“ се движи, изненадан, че такава грамада може да бъде накарана да се движи. Когато стигнаха „Хариър“, Паркър взе сака в една ръка и посегна към скрита дръжка отдолу на изтребителя. Завъртя я и я дръпна и се отвори място колкото да побере малък хладилник. Паркър напъха в него чантата, тресна вратичката и провери дали ръчката е добре затворена. Един от палубния обслужващ екип в жълта риза заговори с пилота. Към кърмата някакъв хеликоптер подгряваше двигателя си, а един изтребител „Томкет“ се придвижваше бавно към средата на самолетоносача, за да катапултира. И на всичко отгоре духаше вятър с тридесет възела в час. Самолетоносачът беше доста шумно място.
Паркър махна на Райън да се качва по стълбата. Джак, който обичаше стълбите толкова, колкото и летенето, почти се строполи на седалката си. Намести се с труд на нея, докато един от палубния екип закопчаваше коланите му в четири крепителни точки. Сложи шлема на главата му и му посочи контакта за разговорната уредба. Изглежда, че американските екипи наистина бяха запознати с хариърите. До контакта имаше ключ. Райън го щракна.
— Паркър, чуваш ли ме?
— Да, капитане. Наместихте ли се?
— Надявам се, че да.
— Добре. — Паркър извъртя глава, за да провери смукачите на двигателя. — Стартирам двигателя.
Капакът на кабината остана отворен. Трима от екипа стояха наблизо с големи въгледвуокисни пожарогасители, вероятно в случай че двигателят експлодира. Десетина други стояха при палубната надстройка, наблюдавайки странния самолет, когато двигателят „Пегас“ изрева. Тогава се затвори капакът на кабината.
— Готов ли сте, капитане?
— Ако и ти си готов.
„Хариърът“ не беше голям изтребител, но положително беше възможно най-шумният. Райън усети как шумът на двигателя прерязва тялото му, докато Паркър настройваше ъгъла на излитане. Самолетът заподскача с наклонен напред нос, след това се разтресе и се издигна във въздуха. Райън видя един човек при надстройката, който им даде знак с ръка. „Хариърът“ се плъзна напред и нагоре от надстройката, набирайки височина.
— Не беше зле — каза Паркър. Настрои дроселите и „Хариърът“ пое нормалния си курс напред. Райън изпита слабо усещане за ускорение и видя как „Кенеди“ започна да изостава бързо назад. След няколко секунди бяха извън вътрешния кръг ескортиращи кораби.
— Да излезем над тази тиня — каза Паркър.
Дръпна назад щурвала и насочи самолета към облаците. След секунди бяха в тях и хоризонтът на Райън веднага намаля от осем километра на метър и половина.
Джак огледа командната кабина, осеяна с контролно-измервателни прибори и циферблати. Скоростомерът показваше сто и петдесет възела, а алтиметърът четиристотин и двадесет метра височина. Този „Хариър“ явно е бил тренировъчен самолет, но инструменталното му табло е било видоизменено, за да включи индикатори на датчици, които бяха закрепени под самолета. Бедняшка работа, но според думите на адмирал Пейнтър наистина това беше добро решение. Джак разпозна нещо като телевизионен екран, на който постоянно бе изведено изображението от инфрачервената система за наблюдение. Скоростомерът вече показваше триста възела, а индикаторът за изкачване — двадесет градуса ъгъл на атака. Но на него му изглеждаше, че е повече.
— Вече трябва да сме набрали необходимата височина — каза Паркър. — Ето сега!
Алтиметърът показа осем хиляди метра височина и Райън беше заслепен от силна слънчева светлина. Никога не можа да свикне с това, че при летене, колкото и да е лошо времето на земята, като се вдигнеш достатъчно високо, винаги си на слънце. Светлината беше силна, но цветът на небето беше значително по- наситен, отколкото нежното синьо, което се виждаше от земята. Полетът стана плавен като в голям пътнически самолет, след като излязоха от по-ниските турбулентни слоеве. Райън потърси слънчевата козирка, за да закрие очите си.
— Така по-добре ли е, сър?
— Отлично, лейтенант. По-добре, отколкото очаквах.
— Какво искате да кажете, сър? — поинтересува се Паркър.
— Мисля, че с този самолет се лети по-добре, отколкото с пътнически. Вижда се повече. А това е добре.
— Съжалявам, че нямаме допълнително гориво, иначе щях да ви покажа малко въздушна акробатика. Този „Хариър“ е способен да изпълни всичко, което поискаш от него.
— Да, така е.
— А вашият адмирал — продължи да си приказва Паркър — каза, че не обичате да летите.
Ръцете на Райън се вкопчиха в дръжките на седалката, когато „Хариърът“ направи три пълни превъртания и отново продължи равния си полет. Сам се изненада на смеха си.
— Ех, това пусто английско чувство за хумор.
— Така ми заповяда вашият адмирал, сър — каза полуизвинително Паркър. — Не бихме искали да си помислите, че „Хариърът“ е обикновен автобус.
— „Кой адмирал? — замисли се Райън. — Пейнтър или Дейвънпорт? Вероятно и двамата.“ Горната част на облаците беше като вълниста нива от памук. Досега никога не се беше възхищавал на това, гледайки от малкото прозорче на пътнически самолет. Тук, на задната седалка, имаше усещането, че седи навън.
— Може ли един въпрос, сър?
— Разбира се.
— За какво е цялата суматоха?
— Какво искаш да кажеш?
— Че наредиха на моя самолетоносач да поеме обратен курс. След това ми заповядаха да доставя една VIP от „Кенеди“ на „Инвинсибъл“.
— А, да. Не мога да ти кажа, Паркър. Аз просто нося някакви съобщения за твоя шеф. Обикновен куриер съм — излъга Райън. „Ще ме превърташ ти мен три пъти, нали?“
— Извинявайте, командир, ама нали ме разбирате, не ме свърта, жена ми ще ражда, първото ни дете ще е, скоро след Коледа. Надявам се да съм си вкъщи тогава, сър.
— Къде живееш?
— В Чатъм, това е…
— Знам го. Аз сега също живея в Англия. Домът ми е в Марлоу, нагоре по реката от Лондон. Там направихме второто ми дете.
— Там ли се роди?
— Там го направихме. Жена ми казва, че много й действат хотелските легла, тогава винаги забременява. Ако бях от онези, които обичат да се обзалагат, бих казал, че имаш добър шанс, Паркър. Както и да е, първото дете винаги закъснява.
— Значи живеете в Марлоу?
— Ами построихме си там къща в началото на годината.
