— Тъй вярно, триста и шестдесет метра — отговори офицерът по потапянето.
— Петнадесет градуса ъгъл надолу плоскостите.
— Слушам, петнадесет градуса надолу.
— Да се размърдаме, Пат.
— Слушам капитане. Пълен напред.
— Слушам, пълен напред. — Кормчията се протегна напред и завъртя сигнализатора.
Манкузо наблюдаваше работата на екипажа си. Хората изпълняваха задачите си с механично точни движения. Но не бяха машини. Бяха хора. Неговите.
В помещенията на реактора на кърмата хората на лейтенант Бътлър потвърждаваха командите и даваха необходимите нареждания. Охлаждащите помпи на реактора заработиха на високи обороти. В топлообменника нахлу повече гореща вода под налягане и оттам топлината й постъпваше във външния кръг. Когато охладителната смес се върнеше в реактора, тя беше по-студена отпреди, поради което и по-гъста. Бидейки по-гъста, тя улавяше повече неутрони в реакторната кула и увеличаваше интензивността на ядрената реакция, с което се получаваше по-висока мощност. Още по-назад на кърмата, през гъсталака управляващи клапани във „външния“ нерадиоактивен кръг на топлообменната система нахлуваше наситен поток, който удряше лопатките на турбината под високо налягане. Огромното бронзово двигателно витло на „Далас“ се завърташе по-бързо, придвижвайки подводницата напред и надолу.
Механиците вършеха работата си спокойно. Шумът в машинните помещения осезателно се засили, когато системите започнаха да произвеждат по-голяма мощност и техниците непрекъснато наблюдаваха този процес на редовете от индикатори пред тях. Вършеше се рутинна работа, тихо и точно. Нямаше излишни разговори и разсейване. Сравнена с реакторните помещения на подводница, една болнична операционна зала приличаше на свърталище на анархисти.
В предната част Маниън наблюдаваше как дълбокомерът слезе под сто и осемдесет метра. Командващият потапянето ще изчака, докато стигнат двеста и седемдесет метра и тогава щеше да започне да извежда подводницата в хоризонтално положение, стремейки се да постигне точно зададената дълбочина. Капитан Манкузо искаше „Далас“ да слезе под термоконтура. Това беше границата между различните температури. Водата образуваше изотермални пластове с еднородна стратификация. Сравнително равната граница, между по-топлата и по-студената вода в дълбочина представляваше полупропусклива бариера, която имаше свойството да отразява звуковите вълни. Вълните, които успяваха да проникнат през термоконтура, попадаха в капан веднага под него. При това положение, независимо че „Далас“ сега се носеше под термоконтура с повече от тридесет възела в час и вдигаше най-големия шум, на който беше способна, тя трудно можеше да бъде засечена от сонар на повърхността на водата. Освен това пред нея не се виждаше почти нищо, но там долу почти нямаше с какво да се сблъска.
Манкузо взе микрофона на оповестителната вътрешна уредба.
— Говори капитанът. Току-що започнахме скоростно плаване, което ще продължи две денонощия. Насочваме се към точка, където се надяваме да открием руска подводница, която мина покрай нас преди два дни. Тези руснаци явно използват някаква нова и много тиха двигателна система, която още никой не познава. Ще се опитаме да я изпреварим и да я засечем, когато мине отново покрай нас. Този път знаем какво очакваме да чуем и ще я видим много добре. Искам всички на нашата подводница да си починат добре. Когато я засечем, ще започне дълго и трудно преследване. Искам всички да са в стопроцентова форма. Този път вероятно ще е интересно. — Той изключи микрофона. — Кой филм ще се гледа днес?
Командващият потапянето наблюдаваше дълбокомера, преди да отговори. Освен че беше старши офицер, той отговаряше и за кабелната телевизия в „Далас“, три видеомагнетофона в каюткомпанията, които бяха свързани с телевизори в разните помещения на подводницата.
— Има избор, капитане. „Завръщането на джедаите“ или два мача американски футбол: Оклахома — Небраска и Маями — Далас. И двата мача се играха, докато бяхме на учения. Все едно че ще ги гледаме на живо. — Той се засмя. — Има и реклами. Готвачите вече правят пуканките.
— Добре. Искам всички да се отпуснат. — „Защо никога не могат да осигурят ленти с флотска тематика“ — чудеше се Манкузо. Армията тази година им беше осигурила какви ли не хубави работи…
— Добро утро, капитане. — В командния пункт беше влязъл Уоли Чембърс, дежурният офицер. — Каква е хавата?
— Уоли, ела с мен в каюткомпанията. Искам да прослушаш нещо. — Манкузо извади касетката от джоба на ризата си и поведе Чембърс към кърмата.
Подводницата „В. К. Коновалов“
На двеста мили североизточно от „Далас“ в Норвежко море „Коновалов“ се носеше със скорост четиридесет и един възела в югоизточна посока. Капитан Туполев седеше сам в каюткомпанията и четеше съобщението, което беше получил преди два дни. Обхващаше го ту ярост, ту тъга. Значи Учителя беше направил това! Той беше поразен.
Но можеше ли да се направи нещо? Заповедите, които Туполев беше получил, бяха изрични, както изтъкна и неговият замполит, а самият той е бил ученик на предателя Рамиус. И той самият можеше да се окаже в много лошо положение. Ако това говедо успееше.
Значи Марко беше изиграл всички, не само „Коновалов“. Туполев се беше размотавал из цялото Баренцово море като последен глупак, докато Марко се е носел в съвсем друга посока. Такова предателство, такава демонична заплаха за Родината. Беше просто невъобразимо — и при това прекалено невъобразимо. При всичките облаги, с които разполагаше Марко. Четиристаен апартамент, вила, собствено жигули. А Туполев още нямаше собствен автомобил. С много труд беше достигнал до поста командир и ето че сега всичко, което беше постигнал, беше застрашено да се срути — заради този негодник! Щеше да е късметлия, ако успее да запази това, което има.
„Трябва да убия приятел“ — помисли си той. Приятел? Да, той признаваше пред себе си, че Марко му беше добър приятел и чудесен учител. В какво беше сбъркал?
Наталия Богданова.
Да, изглежда, че в това беше причината. Голяма нелепост беше това, което се случи. Ех, колко пъти беше вечерял с тях, колко пъти Наталия се смееше, радвайки се на хубавите си, силни, големи синове. Тази разкошна жена я уби един тъп, некомпетентен хирург. Нищо не можеше да се направи, той беше син на член на ЦК. Беше абсолютно безобразие тези неща още да се случват след три поколения строители на социализма. Нищо не можеше да оправдае цялата тази лудост.
Туполев се наведе над схемата, която беше взел. Трябваше да стигне района на дислокация си след пет дни, ако двигателят издържи, а Марко не бързаше особено — и нямаше защо. Марко беше лисица, а не бик. Другите алфи щяха да го изпреварят, Туполев знаеше, но нямаше значение. Той сам трябваше да свърши това. Ще изпревари Марко и ще го причака. Марко ще се опита да се промъкне покрай него, но „Коновалов“ нямаше да го изпусне. И с „Червения октомври“ щеше да е свършено.
Северен Атлантически океан
Британският морски „Хариър“ FRS.4 беше подранил с една минута. Той повися за малко над фара за кацане на „Кенеди“, докато пилотът оценяваше размера на мястото за кацане, вятъра и морските условия. Като поддържаше постоянна скорост на приближаване тридесет възела, той елегантно подходи отдясно с изтребителя си, после леко кацна в средата на самолетоносача, малко по-близо до палубната надстройка на „Кенеди“, точно в центъра на палубата за излитане. Група матроси моментално се втурнаха към самолета, трима от тях носеха тежки метални клинове, четвърти — метална стълба, която постави на кабината на самолета, чийто капак вече се отваряше. Екип от четирима прокараха зареждащ шланг към самолета, изпълнени от желание да демонстрират бързината, с която американската флота обслужва самолетите. Пилотът беше облечен в оранжев гащеризон и жълта спасителна жилетка. Остави шлема си на облегалката на предната седалка и слезе по стълбата. Хвърли поглед наоколо, за да се увери, че самолетът е в опитни ръце, и хукна към палубната надстройка. Райън го чакаше при люка.
— Ти ли си Райън? Аз съм Тони Паркър. Къде е кенефът?
Джак му даде точни указания и пилотът хукна, оставяйки го да стърчи, облечен в летателен костюм, с
