— Капитане, това, е сигнал само от човешки произход. Твърде е равномерен, за да бъде от нещо друго. При нормална скорост не се усещаше, но след като я увеличих, го заковах.
— Добре, Джоунси, довърши си мисълта — каза Манкузо.
— Капитане, това което току-що чухте, е акустичната сигнатура на руска подводница. Насочила се е към Маршрут Едно, поемайки покрай брега на Исландия. Спокойно може да се обзаложим за това, капитане.
— Роджър, какво ще кажеш?
— Той печели баса, капитане — отговори Томсън.
Манкузо погледна още веднъж маршрута, опитвайки се да види друг вариант. Но такъв нямаше.
— Съгласен съм, Роджър. Джоунси днес се показа като първокласен оператор на сонар. До следващата ми вахта искам писмен доклад и изготвена препоръка за повишението му, която да подпиша. — Той потупа оператора на сонара по рамото. — Браво на теб! Дяволски добра работа си свършил!
— Благодаря, капитане. — Устата на Джоунс се разтегна в усмивка до ушите му.
— Пат, моля те да повикаш лейтенант Бътлър в командния пункт.
Маниън отиде при вътрешния телефон, за да повика главния механик.
— Джоунси, да имаш някаква идея, какво може да е това? — Манкузо се обърна към матроса.
Операторът на сонара поклати отрицателно глава.
— Не е звук на витло. Никога не съм чувал подобно нещо. — Върна лентата и я пусна още веднъж.
След две минути в командния пункт влезе лейтенант Бътлър.
— Капитане, вие ли ми позвънихте?
— Ърл, прослушай това. — Манкузо пренави лентата и я пусна за трети път.
Бътлър беше завършил Тексаския университет и всички школи, с които флотата разполагаше, за подводници и двигателните им системи.
— Какво би могло да бъде?
— Джоунси казва, че е руска подводница. Мисля, че е прав.
— Разкажи ми за лентата — каза Бътлър на Джоунс.
— Сър, пуснах я с десет пъти по-голяма скорост и я прекарах пет пъти през БК-10. При нормална скорост не се чува нещо съмнително. — Джоунс прояви нехарактерна за него скромност, като скри, че е чул нещо съмнително.
— Някакви хармонации? Искам да кажа, че е ако е било пропелер, трябва да е бил с диаметър тридесет метра, и тогава ще се чува по един удар от всяко витло. Равномерните интервали говорят за нещо хармонично. — Бътлър се намръщи. — Но какво?
— Каквото и да е било, насочвало се е точно насам. — Манкузо почука с молив по Торс Туинс.
— Ясно, значи е от руски произход — съгласи се Бътлър. — Значи използват нещо ново. Пак.
— Господин Бътлър е прав — каза Джоунс. — Не звучи като хармонично бръмчене на двигател. А другото странно нещо беше ето този фонов шум, като че ли вода преминава през тръба. Не знам, аз не го долових. Изглежда, че компютърът го е филтрирал. Бил е едва доловим в началото — както и да е, това е извън моята компетентност.
— Точно така. Достатъчно работа си свършил за един ден. Как си сега? — попита Манкузо.
— Малко съм уморен, капитане. Доста време се занимавах с това нещо.
— Ако пак се приближим до този приятел, мислиш ли, че ще успееш да го засечеш? — Манкузо предварително знаеше какъв е отговорът.
— Обзалагам се, че да, капитане! Сега вече, като знаем за какво да се ослушваме, няма начин да не го спипам!
Манкузо погледна маршрутното табло.
— Добре, значи, ако се е насочил към Туинс и, да кажем, че се е движил със скорост от двадесет и осем-тридесет възела, после се е върнал на основния си курс с около десет… значи сега трябва да е ей тук. Много надалеч. Ако подкараме с пълна скорост… след четиридесет и осем часа ще сме тук и тогава заставаме пред него. Пат, какво ще кажеш?
— Изглежда почти съвсем правилно, сър — заключи лейтенант Маниън. — Правите сметка, че е изминал маршрута на пълна скорост, после почти е спрял — изглежда логично. Не му трябва да кара бавно в този проклет лабиринт. Има възможност да се движи свободно в продължение на четири-петстотин мили, така че защо да не надуе двигателите докрай? Аз бих направил така.
— Тогава ще се опитаме да направим така. Ще поискаме по радиото разрешение да излезем от „Тол Буут“ и да проследим този тип. Джоунси, карането с максимална скорост ще лиши сонарното ти от работа за известно време. Зареди лентата на симулатора, така че всички момчета да разберат как звучи този приятел, но си починете. Всички. Искам да сте тип-топ, когато ще се опитаме да го засечем. Вземи си душ — ама като в Холивуд — заслужил си го — и поспи. Когато го спипаме, ще последва дълго и трудно преследване.
— Не се безпокойте, капитане. Ще ти го поднесем на тепсия. Обзалагам се. Ще задържите ли лентата, сър?
— Да. — Манкузо я извади от магнетофона и я погледна изненадано. — Ти си жертвал Бах за това нещо?
— Не беше добър запис, сър. Имам го в изпълнение на Кристофър Хогууд, което е и много по-добро.
Манкузо прибра касетката в джоба си.
— Свободен си, Джоунси. Благодаря за добрата работа.
— Няма защо, капитане.
Джоунс излезе от командния пункт, като наум пресмяташе допълнителното заплащане, което щеше да получи за повишението.
— Роджър, направи всичко, което трябва, така че хората ти добре да си починат през следващите два дни. Когато тръгнем подир този приятел, ще стане много мръсна работа.
— Слушам, капитане.
— Пат, изведи ни на перископна дълбочина. Ще съобщим за този веднага в Норфолк. Ърл, от теб искам да мислиш какъв е произходът на този шум.
— Слушам, капитане.
Докато Манкузо изписваше съобщението, лейтенант Маниън изведе „Далас“ на перископна дълбочина с антена над повърхността на водата, променяйки наклона на направляващите плоскости. За пет минути подводницата се издигна от сто и петдесет метра дълбочина непосредствено под повърхността на бурното море. Люлеенето, което за стандартите на плаващите по повърхността кораби беше незначително, бе усетено доста осезателно от екипажа. Маниън издигна перископа и антената с ЕСР (електронна система за разузнаване), която се използваше за широкообхватния приемник, предназначен за откриване на евентуални радарни излъчвания. Не се виждаше нищо — имаше хоризонт около пет мили, — а и ЕСР не регистрираше нищо, освен самолети, които бяха толкова далеч, че бяха без значение. След това Маниън издигна още две мачти. Едната, подобна на тръстика, беше за УКВ приемник. Другата беше нещо ново — лазерен предавател. Тя се въртеше и се настройваше на носещата честота на „Атлантик SSIX“, телекомуникационен спътник, използван единствено от подводниците. Посредством лазера можеха да изпращат съобщения с висока плътност, така че местоположението на подводницата оставаше скрито.
— Всичко е готово, сър — докладва радиооператорът.
— Предавай.
Радистът натисна един бутон. Сигналът, излъчен за част от секундата, беше приет от фоточувствителни елементи, разчетен от УКВ приемник и изпратен обратно надолу от параболична антена към телекомуникационния център на Атлантическия флот. В Норфолк друг радист регистрира приемането на съобщението и натисна бутон, който изпрати същия сигнал до спътника и оттам в „Далас“. По този прост начин се идентифицираха фалшификациите.
Радистът на „Далас“ сравни получения сигнал с този, който току-що беше изпратил.
— Добро копие, сър.
Манкузо нареди на Маниън да прибере всичко, освен ЕСР и УКВ антените.
Комуникационен център на Атлантическия флот
В Норфолк първият ред от съобщението показа страницата и реда на таблицата за еднократни шифрови
