отказваше какъвто и да е коментар. Не един механик опипа радиационния си индикатор и погледна часовника си, за да види още колко му остава до края на смяната.
ОСМИ ДЕН
Петък, 10 декември
Самолетоносачът на Нейно Британско Величество „Инвинсибъл“
Райън се събуди на тъмно. Пердетата на двата малки люка на каютата бяха спуснати. Той разтърси глава няколко пъти, за да му се проясни, и започна да преценява какво става около него. „Инвинсибъл“ напредваше по вълните, но не така бързо като по-рано. Изправи се, за да погледне през люка и видя последните червени лъчи на залязващото слънце между трупащите се облаци. Погледна часовника си и направи мързелива аритметика наум, като заключи, че е шест часът вечерта, местно време. Това означаваше, че е спал около шест часа. Реши, че се чувства добре. Леко главоболие след брендито — което не беше в полза на теорията, че добрите питиета не оставят махмурлук — и малко мускулна треска. Приклекна няколко пъти, за да разкърши мускулите си.
Към каютата имаше малка баня — душ, поправи се той. Райън наплиска лицето си с вода и проми устата си, но никак не му се искаше да се погледне в огледалото. Е, нямаше как, носеше униформата на родината си и трябваше да изглежда представителен. В продължение на една минута оправи косата си и изпъна униформата, както се полагаше. ЦРУ беше свършило хубава шивашка работа, като се имаше предвид краткият срок. Като се приготви, той тръгна към вратата, която водеше към флагманския мостик.
— По-добре ли се чувстваш, Джак? — Адмирал Уайт му посочи поднос, отрупан с чаши. Имаше само чай, но това беше като за начало.
— Благодаря ви, адмирале. Тези няколко часа сън наистина ми се отразиха добре. Надявам се, че съм навреме за вечеря.
— Закуска — поправи го със смях адмиралът.
— Какво?! Ъ-ъ, извинете, адмирале? — Райън отново разтърси глава. Все още беше малко замаян.
— Това е изгревът, командър. Промяна на заповедта, отново плаваме на запад. „Кенеди“ препуска на изток, а ние трябва да се установим близо до брега.
— Кой нареди това, сър?
— CINCLANT. Усещам, че Джошуа никак не е доволен. Ти трябва да останеш с нас засега, и при тези обстоятелства беше разумно да те оставя да спиш. Наистина имаше нужда от сън.
„Значи трябва да съм спал осемнадесет часа“ — помисли си Райън. Нищо чудно че имаше мускулна треска.
— Но наистина имаш много по-добър вид — отбеляза адмирал Уайт от въртящия се стол, тапициран с кожа. Стана, хвана Райън под ръка и го поведе към масата. — А сега закуска. Очаквах да се появиш от доста време. Капитан Хънтър ще те запознае с промяната на заповедите за теб. Казаха ми, че времето ще се подобри за няколко дни. Прави се предислокация на ескортните кораби. Ние ще действаме заедно с вашата група на „Ню Джърси“. Нашите действия срещу подводници започват след дванадесет часа. Добре че поспа повече, момко. После дяволски ще ти липсва сън.
Райън прокара ръка по лицето си.
— Може ли да се обръсна, сър?
— Ние още разрешаваме брадите. Изчакай да мине закуската.
Флагманските помещение на „Инвинсибъл“ отстъпваха пред „Кенеди“ — но се доближаваха до него. Уайт разполагаше с лично място за хранене. Сервира им стюард в бял мундир и с безукорни маниери. Постави трета закуска за Хънтър, който се появи след няколко минути. Когато започнаха да говорят, стюардът се оттегли.
— След два часа имаме среща с две фрегати от новия „Нокс“ клас. Вече ги хванахме с радара. Още два 1052, плюс танкер и два „Пери“ ще се присъединят към нас след тридесет и шест часа. На път за дома са от Средиземно море. С нашите ескортиращи кораби ставаме общо девет бойни кораба. Добър отбор, струва ми се. Ще действаме на петстотин мили навътре от брега, а групировката на „Ню Джърси“ и „Тарауа“ е на двеста мили на запад към нас.
— „Тарауа“ ли? Че за какво ни е морска пехота? — попита Райън.
Хънтър сбито му обясни.
— Това никак не е лоша идея. Неприятното в случая е, че докато „Кенеди“ препуска към Азорските острови, ние като че ли оставаме единствените, които охраняваме американския бряг. — Хънтър се ухили. — Май че това е първият път, когато го прави флотата на Нейно Британско Величество — поне откакто е наша.
— Какво имаме срещу нас?
— Първите „Алфи“ ще бъдат довечера към нашия бряг, те са четири, които са пред останалите. Надводните съветски военноморски сили снощи преминаха покрай Исландия. Разделени са на три групи. Едната е с техния самолетоносач „Киев“ — два крайцера и четири разрушителя; втората, вероятно флагманската, е с ядро „Киров“ — има три допълнителни крайцера и шест разрушителя, третата е образувана около „Москва“, с още три крайцера и седем разрушители. Предполагам, че руснаците ще искат да използват групировките „Киев“ и „Москва“ близо до брега, а „Киров“ ще ги пази откъм морето — но преместването на „Кенеди“ ще ги накара да преразгледат решението си. Независимо от всичко целият флот е въоръжен със значителен брой балистични ракети „повърхност-повърхност“ и нашите позиции са потенциално под сериозна заплаха. За да укрепим позициите си, вашите военновъздушни сили изпращат ято Е-3 „Сентри“, което трябва да пристигне след един час тук и да се упражнява с нашите хариъри, а като се придвижим още на запад, ще получим допълнителна подкрепа по въздуха от земна база. Като цяло положението ни едва ли е за завиждане, но това на Иван — още по-малко. Та нали става въпрос те да открият „Червения октомври“? — Хънтър сви рамене. — Нашето търсене ще зависи от разгръщането на Иван. Засега провеждаме малко упражнения по засичане. Водещата „Алфа“ на осемдесет мили северозападно от нас препуска с повече от четиридесет възела, а ние я следим с хеликоптер — и това засега е всичко — заключи флотският оперативен офицер. — Ще дойдете ли с нас долу?
— Адмирале, какво ще кажете? — На Райън му се искаше да види бойния информационен център на „Инвинсибъл“.
— Няма проблем.
След тридесет минути Райън беше в затъмнено, тихо помещение, чиито стени бяха плътно покрити с електронни прибори и стъклени планшети. Атлантическият океан беше пълен с руски подводници.
Белият дом
В 10:59 часа сутринта, подранил с една минута, съветският посланик влезе в Овалния кабинет. Беше нисък мъж с наднормено тегло, широко славянско лице и очи, на който би завидял професионален комарджия. Те нищо не издаваха. Беше дипломат от кариерата, служил на редица места в Западния свят. Тридесет и една години членуваше в комунистическата партия и работеше в нейния външен отдел.
— Добро утро, господин президент и доктор Пелт — кимна вежливо Алексей Арбатов и на двамата мъже. Веднага забеляза, че президентът е седнал на бюрото си. Всеки друг път, когато беше идвал, президентът излизаше иззад бюрото си, за да се ръкуват, и след това сядаше до него.
— Заповядайте кафе, господин посланик — предложи му Пелт. Специалният президентски помощник по националната сигурност беше добре познат на Арбатов. Джефри Пелт имаше академична степен от Центъра за стратегически и международни проучвания към Джорджтаунския университет — враг, но с добро възпитание, „културен“ враг. На Арбатов много му допадаха учтивостите на официалното поведение. Днес Пелт стоеше до шефа си и не показваше желание да се приближи твърде много до руската мечка. Арбатов се отказа сам да си вземе кафе.
— Господин посланик — започна Пелт, — забелязваме обезпокоителна активност на съветския флот в Северния Атлантик.
— Така ли? — Веждите на Арбатов се повдигнаха, за да изразят учудване, което не заблуди никого и той
