„Далас“
— Лудия Иван — извика Джоунс отново, — обръща наляво.
— Добре, пълен стоп — заповяда Манкузо, държейки в ръка заповедите си, които препрочиташе от часове. Не беше доволен от тях.
— Пълен стоп, сър — отговори рулевият.
— Пълен назад.
— Пълен назад, сър. — Рулевият изпълни командата и се обърна с въпросителен израз на лицето.
Навсякъде на „Далас“ екипажът чу шум, прекалено силен шум в момента, в който тарелковият клапан се отвори и изпусна пара към витлата на задната турбина, опитвайки се да завърти перката в обратната посока. Това мигновено предизвика вибрации и кавитационни звуци в задната част.
— Рулят докрай надясно.
— Рулят докрай надясно, сър.
— Командире, тук офицерът на сонара, кавитираме — каза Джоунс по интеркома.
— Много добре, офицер на сонара! — отговори Манкузо остро. Той не разбираше новите си заповеди, а нещата, които не разбираше, го вбесяваха.
— Скоростта намалена на четири възела — докладва лейтенант Гудмън.
— Рулят в средата на кораба, пълен стоп.
— Рулят в средата на кораба, сър, пълен стоп — отговори веднага рулевият. Не искаше капитанът да му крещи. — Сър, рулят ми е в средата на кораба.
— Господи! — каза Джоунс в залата със сонарите. — Какво прави капитанът?
Манкузо беше в залата със сонарите след секунда.
— Все още завиваме ляво на борд, капитане. Той е зад нас заради завоя, който направихме — отбеляза Джоунс възможно най-безразлично. Манкузо забеляза, че това се доближаваше до обвинение.
— Подплашваме дивеча, Джоунси — каза Манкузо спокойно.
Ти си шефът, помисли си Джоунс, който беше достатъчно умен да не каже нищо друго. Капитанът изглеждаше сякаш щеше да отреже главата на някого, а Джоунс току-що се беше възползвал от толерантността, която му се полагаше за месец напред. Той включи слушалките си към контакта на буксирната антена.
— Шумовете от мотор намаляват, сър. Той намалява скоростта. — Джоунс млъкна за момент. Трябваше да докладва и остатъка. — Сър, предполагам, че ни е чул.
— Той трябваше да ни чуе — каза Манкузо.
„Червения октомври“
— Капитане, вражеска подводница — каза бързо мичманът.
— Вражеска? — попита Рамиус.
— Американска. Трябва да ни е следила и е трябвало да завие, когато и ние завихме, за да избегне сблъсък. Със сигурност е американска, с широк ляв нос, разстояние — под километър, мисля. — Той подаде слушалките на Рамиус.
— „688“ — каза Рамиус на Бородин. — По дяволите! Трябва да се е натъкнал на нас през последните два часа. Лош късмет.
„Далас“
— Добре, Джоунси, прослушай го. — Манкузо лично издаде заповедта за активно хидроакустично проучване. „Далас“ беше завила още малко, преди да спре съвсем.
Джоунс се поколеба за момент, все още разчитайки звука от реактора на пасивните си системи. Той се протегна и включи активните сонари в главната сфера на BQQ-5 на носа.
Пинг! Вълна от звукова енергия беше насочена към целта.
Понг! Вълната се отрази от твърдия стоманен корпус и се върна към „Далас“.
— Разстояние до целта 1000 метра — каза Джоунс. Връщащият се сигнал беше прекаран през компютъра ВС-10 и се появиха някои груби детайли. — Конфигурацията на целта показва ядрена подводница клас „Тайфун“. Ъгълът на носа е около седемдесет. Той е спрял. — Още шест звукови вълни потвърдиха това.
— Осигурете подслушване — каза Манкузо. Изпита известно удовлетворение, научавайки, че е бил прав в прогнозите си за подводницата. Но не много голямо.
Джоунс изключи системата. За какво, по дяволите, трябваше да правя това, чудеше се той. Беше направил всичко възможно, оставаше само да прочете номера на кърмата.
„Червения октомври“
Вече всеки човек на „Октомври“ знаеше, че са открити. Ударът от звуковите вълни беше резонирал из целия корпус — един звук, който никой подводничар не обичаше да чува. Със сигурност не и в подводница със създаващ проблеми реактор, помисли си Рамиус. Може би той можеше да използва това…
„Далас“
— Някой на повърхността — каза изведнъж Джоунс. — Откъде, по дяволите, се появиха? Капитане, преди минута нямаше нищо, нищо, а сега чувам звук от двигатели. Два, може би повече — смятам, че са два ескадрени миноносеца и нещо по-голямо. Сякаш са стояли там горе и са ни дебнели. Преди минута са били неподвижни. По дяволите! Не чух нищо.
„Инвинсибъл“
— Изчислихме времето доста добре — каза адмирал Уайт.
— Имахме късмет — отбеляза Райън.
— Късметът е част от играта, Джак.
„Бристъл“ на кралските ВМС пръв чу звука от двете подводници и от завоя, който „Червения октомври“ направи. Дори и на пет мили подводниците едва се чуваха. Маневрата „Лудия Иван“ беше свършила преди три мили и корабите на повърхността получиха възможност да заемат добра позиция, благодарение на проучвателните сигнали от сонара на „Далас“.
— Два хеликоптера на път, сър — докладва капитан Хънтър. — Ще са на позиция след минута.
— Сигнализирайте на „Бристъл“ и „Файф“ да стоят от наветрената ни страна. Искам „Инвинсибъл“ да бъде между тях и контакта.
— Слушам, сър — Хънтър предаде заповедта в радарното отделение. На хората на ескадрените миноносци от ескорта тази заповед щеше да им се стори странна — самолетоносач да прикрива миноносци.
След няколко секунди два хеликоптера „Сий Кинг“ спряха и се завъртяха на около петнадесет метра над морето. Опитвайки се да задържат позиция, пуснаха кабели с потапящи се сонари накрая. Тези сонари бяха много по-маломощни от корабните и имаха по-различни характеристики. Данните, които те събраха, бяха предадени по цифрова връзка в командния център на „Инвинсибъл“.
„Далас“
— Англичани — каза веднага Джоунс. — Това е хеликоптер, 195, мисля. Това значи, че големият кораб е някой от техните самолетоносачи, с ескорт от два миноносеца.
Манкузо кимна.
— „Инвинсибъл“ на кралските ВМС. Той беше от онази страна на гьола за маневрите „Пъргав делфин“. Там са британските светила, най-добрите им противолодъчни специалисти.
