Положението не беше чак толкова страшно, но не беше и никак весело. Почука тихо и влезе в канцеларията. Сестрата се окопити и прие професионалното си изражение. Вероятно щеше да изхвърли всеки, който я безпокоеше по това време, но към Джони изпитваше слабост.
— Много е болен — прошепна тя. — Ако имам лекарства, ще го оправя за няколко часа! Но така… — Тя сви безпомощно широките си рамене и добави: — А и не е само професорът. Имам още двама пациенти, които трябва да се ваксинират против тетанус.
— Мислиш ли, че професорът може да се оправи, ако не дойде помощ? — промълви Джони.
Тя не отговори. Мълчанието й беше достатъчно красноречиво и решаващо за Джони. За късмет сестрата беше прекалено уморена и не забеляза, че вместо „Лека нощ!“, той й каза „Довиждане!“.
Когато стигна до брега, Сузи вече беше впрегната, а Спутник чакаше търпеливо.
— Дойдоха за пет минути — каза Мик. — Изплашиха ме, когато изникнаха от тъмнината. Не ги очаквах толкова скоро.
Джони погали двете влажни, бляскави тела и делфините се отъркаха гальовно о него. Почуди се къде и как са прекарали бурята — не можеше да си представи как живо същество би могло да оцелее сред бушуващите около острова вълни. Зад тръбната перка на Спутник видя рана, но инак и двамата изглеждаха добре.
Шише с вода, компас, фенерче, херметическа кутия с храна, плавници, маска, шнорхел, комуникатор. Джони ги провери едно по едно. После каза:
— Благодаря ти за всичко, Мик, скоро ще се върна.
— Иска ми се да тръгна с теб — отвърна Мик сподавено.
— Няма за какво да се тревожиш — каза Джони, макар да не беше толкова сигурен. — Сузи и Спутник ще ме пазят, нали? — Не можа да се сети какво повече да каже, затова се качи на сърфа, подвикна „Да тръгваме!“ и махна на опечаления Мик. Сузи потегли към морето.
Тръгна точно навреме, защото в този миг видя към плажа да се спускат светлини на фенери. Докато се измъкваше в тъмнината, съжали Мик — нали щеше да тегли последствията.
Може би пък преди век и половина Мери Уотсън е отплувала от същия този плаж, правейки злополучния опит за спасение в онази малка желязна кутия с бебето и умиращия слуга? Колко чудно, че в тази ера на космически кораби, атомна енергия и колонии по планетите той потегляше горе-долу по същия начин от същия остров!
А може би в края на краищата нямаше нищо страшно. Ако не беше чул за опита на Мери Уотсън, надали щеше да се вдъхнови и да го повтори. А ако успееше, тя нямаше да е умряла напразно на самотния риф, на четирийсет мили северно от острова.
ГЛАВА ДВАЙСЕТА
Джони остави на делфините да определят посоката, докато се измъкнат от рифа. Тяхната чудна ехо- система, която изпълваше тъмното море с недоловими за неговото ухо сигнали, им показваше къде точно се намират. Разкриваше им всички прегради и всички по-големи риби на стотина и повече метра. Милиони години преди хората да изобретят радара, делфините (както и прилепите) го бяха почти усъвършенствували. Вярно е, че те използуваха звукови, а не радиовълни, но принципът беше същият.
Имаше вълнение, но не твърде силно. Понякога го заливаше пяна, друг път сърфът забиваше нос в някоя вълна, но повечето време се плъзгаше спокойно по повърхността. В тъмното беше трудно да прецени бързо ли се движат. Когато светна с фенерчето, му се стори, че водата хвърчи с огромна скорост покрай него, ала всъщност знаеше, че плуват с не повече от десет мили в час.
Погледна часовника си. Вече бяха изминали петнайсет минути и когато хвърли поглед назад, от острова нямаше и следа. Очакваше да види някоя светлинка, но те бяха изчезнали. Отдалечен на мили от сушата, той се носеше в нощта с мисия, която само преди година би го ужасила. Но Джони не се страхуваше или поне можеше да владее страховете си, защото знаеше, че е с приятели, които ще го предпазят от беда.
Стана време да определи курса. Това не беше проблем. Дори приблизително да се движеше на запад, пак рано или късно щеше да попадне на дългия с хиляди километри австралийски бряг. Погледна компаса и за своя изненада установи, че няма нужда да променя посоката. Сузи вече беше поела курс на запад.
Какво по-очевидно доказателство за интелекта й? Сигналът ПОМОЩ, подаден от Мик, се бе оказал достатъчен. Нямаше нужда да й сочи единствената посока, откъдето можеше да се търси помощ. Тя вече я знаеше, тъй като неведнъж бе преброждала бреговете на Куинсланд.
Но плуваше ли Сузи с всички сили? Джони се чудеше дали да остави скоростта на нея, или да й обърне внимание върху спешността на мисията… Най-сетне реши, че няма да сгреши, ако натисне копчето БЪРЗО.
Усети как дъската подскочи, но не почувствува забележимо увеличение на скоростта. Намекът трябваше да е достатъчен. Беше ясно, че Сузи разбира какво прави, и развива най-подходящата и икономична скорост. Ако плуваше по-бързо, само щеше да се измори.
Нощта беше много тъмна, луната все още не беше изгряла, а ниските облаци, останали след бурята, скриваха почти всички звезди. Морето дори не фосфоресцираше както обикновено. Може би светещите същества от глъбините все още се съвземаха от урагана и нямаше да заблестят, преди да преодолеят сътресението. Джони би се радвал на тяхното меко сияние, защото от време на време се плашеше от бясното препускане през катраненочерната тъма. Ами ако някоя огромна вълна или скала надигне невидима глава — та носът му беше само на десет сантиметра от повърхността на водата! Въпреки доверието му в Сузи страховете започнаха да надделяват и трябваше да се бори с тях.
Мигът, в който зърна първото бледо лунно сияние на изток, бе неописуем. Облаците все още бяха гъсти, но макар да не виждаше самата луна, отразената й светлина ставаше все по-силна. Не различаваше подробности, но поне виждаше хоризонта и това много го успокои. Сега можеше да се увери със собствените си очи, че пред него няма скали и рифове. Подводните сетива на Сузи бяха далеч по-точни от напрегнатия му взор и все пак така не се чувстваше съвсем безпомощен.
Навлязоха в по-дълбоки води и неприятните, набраздени вълнички, по които сърфът се друсаше в началото на пътуването, останаха назад. Вече се плъзгаха по дълги, заоблени вълни, чиито гребени бяха раздалечени на стотици метри. Трудно можеше да прецени височината им — лежеше и те несъмнено му изглеждаха по-големи, отколкото бяха в действителност. Сузи се катереше по дълги плавни склонове, после за миг сърфът се задържаше на върха на движещата се водна планина и се спускаше към долината. Сетне всичко започваше отново. Джони отдавна се беше пригодил към издигането и спускането и по усет наместваше тежестта си върху дъската. Също както при каране на велосипед, той го правеше, без да се замисля.
Изтънелият лунен сърп внезапно проби облаците. За първи път Джони видя необятната, развълнувана шир и големите вълни, запътени в тъмната нощ. Гребените им блестяха като сребро на лунната светлина и така браздите изглеждаха още по-тъмни. Гмуркането на сърфа в тъмните долини и бавното му изкачване към върховете на движещите се планини беше непрекъсната смяна на нощ с ден и на ден е нощ.
Джони погледна часовника — пътуваше вече четири часа. Ако всичко беше наред, това означаваше, че бе изминал около четирийсет мили. Скоро щеше да се зазори. Два пъти задрямва и пада, пръхтейки във водата. Никак не му беше приятно да плува в тъмнината и да чака Сузи да се върне, за да го вземе.
Небето на изток бавно просветля. Докато гледаше назад в очакване на първите слънчеви лъчи, си спомни утрото, когато се озова сред останките на „Санта Ана“. Колко безпомощен се чувствуваше и колко безжалостно го изгори тропическото слънце! Сега беше спокоен и уверен, макар че беше немислимо да се върне назад — от сушата положително го деляха поне петдесет мили. Слънцето също не беше опасно, защото кожата му имаше плътен златистокафяв загар.
Изгревът бързо измести нощта и като почувствува на гърба си топлината на новия ден, Джони натисна копчето СПРИ. Беше време Сузи да си почине, пък и да си потърси нещо за закуска. Джони се плъзна от сърфа, изплува напред, свали хамута й и тя се отдалечи, като заподскача весело над водата. От Спутник нямаше следа. Той вероятно преследваше риба наоколо, но щеше да дойде много бързо, щом го повика.
Джони бутна нагоре маската си — беше я държал през цялата нощ, за да пази очите му от пръските, и
