възседна леко поклащащия се сърф. Един банан, две кифли с месо и глътка портокалов сок стигаха, за да утоли глада си. Останалата храна щеше да изяде по-късно. Дори всичко да минеше добре, имаше още пет- шест часа път.
Остави делфините да си починат петнайсетина минути, а той се отпусна на дъската, полюляван от вълните. След това натисна клавиша и зачака да дойдат. Минаха пет минути. Започна да се притеснява. За това време можеха да преплуват три мили, а те не бяха отишли по-далеч. После видя позната гръбна перка, която пореше водата, и се отпусна.
Секунда по-късно рязко се изправи. Наистина познаваше тази перка, но тя не бе онази, която очакваше. Тя принадлежеше на косатка.
Няколкото мига, в които Джони гледаше как неочакваната смърт се носи към него с трийсет мили в час, сякаш нямаха край. Изведнъж го осени смътна, окуражаваща мисъл, а заедно с нея и плаха надежда. Беше почти сигурно, че косатката идваше, привлечена от неговия сигнал. Възможно ли беше?…
Да! Огромната глава се подаде на повърхността само на няколко метра и той съзря аеродинамичната кутия на контролната апаратура, все така здраво прикрепена на масивния череп.
— Съвсем ми взе ума, Снежке! — възкликна Джони, след като си пое дъх. — Моля те, друг път не прави така!
Ала и сега нямаше гаранция за сигурност. Според последните съобщения Снежка продължаваше да се храни единствено с риба. Поне не бяха постъпили оплаквания от делфините. Но той не беше делфин, а още по-малко пък Мик.
Дъската неудържимо се заклати, тъй като Снежка се отърка о нея, и Джони положи всички усилия, за да се задържи над водата. Но това беше нежно отъркване — най-нежното, на което беше способна петметровата косатка и когато се обърна да изпълни същата маневра от другата страна, Джони се почувствува много по-добре. Нямаше съмнение, че Снежка иска само да прояви дружелюбност. Джони отправи мълчаливо, но пламенно „Благодаря“ към Мик.
Все още уплашен, Джони посегна и я потупа, а тя се плъзна покрай него тихо и гъвкаво. Кожата й имаше типичната за делфините, подобна на гума повърхност — нещо, разбира се, съвсем естествено. Но човек лесно забравяше, че това морско страшилище е също делфин, само че в по-голям мащаб.
Нервното погалване на Джони, изглежда, й хареса, защото тя отново го приближи.
— Сигурно се чувствуваш самотна — каза съчувствено Джони. Но тутакси се вцепени от неизказан ужас.
Снежка не беше сама и нямаше защо да се чувствува самотна. Приятелят й се приближаваше, без да бърза — с всичките си девет метра!
Само мъжката косатка има такава грамадна гръбна перка — по-висока от човек. Огромният черен триъгълник, досущ платно на лодка, се приближи бавно до сърфа, а Джони го гледаше и не мръдваше. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: „Теб не са те «приучвали», ти не си плувал дружески с Мик!“
Това беше несъмнено най-голямото животно, което бе виждал. То приличаше на кораб и до него Снежка изглеждаше не по-голяма от делфин. Но господар или господарка на положението беше тя — огромният й другар патрулираше бавно около дъската, а тя се въртеше по вътрешната орбита и оставаше плътно между него и Джони.
В един миг той спря, вдигна глава на два метра от водата и се вгледа право в Джони, над гърба на Снежка. В очите му се четеше глад, буден ум и кръвожадност — или поне така го изтълкува изостреното въображение на момчето, — но нямаше и следа от дружелюбност. През цялото време приятелят на Снежка стесняваше спиралата около сърфа. След няколко минути щеше да я притисне към него.
Снежка обаче беше на друго мнение. Когато другарят й се приближи на около три метра и Джони не виждаше нищо друго освен него, тя внезапно се обърна и го бутна. Момчето чу отчетливо сблъсъка във водата. Такъв удар би продънил корпуса на малък кораб.
Голямата косатка схвана „нежния“ намек и за огромно облекчение на Джони започна да се отдалечава. Преплуваха петнайсетина метра, последва друго леко разногласие и нов удар. И толкова. След няколко минути Снежка и кавалерът й изчезнаха от погледа в посока север. Докато ги гледаше, Джони осъзна, че току-що бе видял едно кръвожадно чудовище да се превръща в съпруг под чехъл, на когото забраняват да си похапва между яденетата. А той, евентуалният залък, преливаше от благодарност към съпругата.
Дълго време седя на сърфа. Опитваше се да овладее нервите си. Никога не се бе плашил така, но не се срамуваше, защото имаше пълно основание. Най-сетне престана да наднича всеки няколко секунди през рамо, за да се увери, че нищо не се задава зад гърба му, и започна да идва на себе си. И така — къде ли бяха Сузи и Спутник?
От тях — ни следа, но в това нямаше нищо чудно. Те без съмнение бяха забелязали косатките и съвсем разумно стояха настрана. Дори да имаха доверие на Снежка, приятелят й ги плашеше.
Дали са побягнали надалеч, или — каква ужасна мисъл! — косатките ги бяха докопали? Джони знаеше, че не се ли върнат, с него е свършено, защото се намираше поне на четирийсет мили от австралийския бряг.
Не смееше да натиска призивното копче втори път. Косатките можеха пак да дойдат, а не изпитваше никакво желание отново да преживее всичко дори и да беше убеден, че ще бъде с щастлив завършек. Не му оставаше друго, освен да седи, да чака и да оглежда морето за трийсетсантиметровата перка на хоризонта.
След петнайсет безкрайни минути Спутник и Сузи се зададоха от юг. Вероятно бяха чакали да изчезне опасността. Джони се зарадва на двата делфина така, както не се бе радвал на човек. Спусна се във водата и нагласи хамута. Потупваше ги и ги галеше — нали така обичаха, — и им говореше, сякаш можеха да го разберат. А те сигурно го разбираха, защото, макар и да знаеха само няколко английски думи, бяха много чувствителни към тона му. Винаги можеха да познаят кога е доволен и кога ядосан, а сега положително споделяха собственото му чувство на невероятно облекчение.
Той пристегна ремъците на Спутник, провери дали отворът за дишане и плавниците му са свободни и се покатери отново на дъската. Щом легна и се намести добре, Спутник потегли.
Но той не продължи да плува на запад към Австралия, а се насочи на юг. „Хей! — рече Джони. — Не натам!“, но после се сети за косатките и си каза, че идеята съвсем не бе лоша. Нека Спутник избира пътя, а той ще чака да види какво ще стане.
Джони за първи път се придвижваше толкова бързо на сърф. Близо до водата скоростта мами, но щеше да е наистина учуден, ако не развиваха поне петнайсет мили в час. Спутник продължи да плува около двайсет минути на юг, а после — както се надяваше и очакваше Джони — свърна на запад. Ако имаха късмет, щяха да стигнат безпрепятствено до Австралия.
Джони се обръщаше от време на време, за да се увери, че не ги преследват, но пустата шир не се нарушаваше от висока гръбна перка. Веднъж на неколкостотин метра над вълните, изскочи скат-манта9, застина във въздуха като грамаден черен прилеп, а после се стовари с плясък, който се чу надалеч. През втората част от пътя единствено неговата поява напомни за живота, гъмжащ в океана.
Към обед Спутник започна да намалява скоростта, но продължи храбро да тегли. На Джони никак не му се искаше да спират, докато не зърне бреговата линия. Тогава щеше да смени Спутник със Сузи — искаше да й даде възможност да си почине. Ако преценяваше правилно, Австралия се намираше на не повече от десет мили и всеки миг щеше да се покаже.
Спомни си как видя за първи път Острова на делфините при обстоятелства толкова подобни и едновременно толкова различни. Островът напомняше малък облак на хоризонта, който трепти в омарата. Но сега приближаваше не остров, а огромен континент с брегова линия, дълга хиляди километри. И най- лошият навигатор не би пропуснал такава цел — а той разполагаше с двама най-добри специалисти. Не се тревожеше, ала започваше да губи търпение.
За първи път зърна брега, когато една необикновено голяма вълна изнесе сърфа високо. Вдигна поглед, застанал за миг на гребена й. И там, далеч напред, съзря бялата, ширнала се от единия до другия край на хоризонта линия.
Дъхът му секна и той почувствува как кръвта пулсира в главата му. Само на час-два път го чакаше спасение и помощ за професора. Дългото му пътуване с шейна през океана бе към края си.
