Артър Кларк
Огньове в дълбините
— Това — каза самодовлно Карн — ще те заинтересува. Хвърли му един поглед!
Той побутна папката, която четеше до преди малко и аз реших, за кой ли път вече, че ще поискам да го преместят, а ако не уважат молбата ми, да преместят мен.
— Какво съдържа? — попитах доста вяло.
— Обширен доклад от някой си доктор Матюс до Министъра на науката — и го размаха под носа ми. — Прочети го де!
Без голям ентусиазъм започнах да го прелиствам. След малко вдигнах поглед и признах с нежелание:
— Може и да си прав… този път. Не казах нищо повече, докато не го изчетох.
Уважаеми Министре (започваше писмото), по ваше нареждане ви представям специалния си доклад за експериментите на професор Ханкок, които дадоха неочаквани и необикновени резултати. Нямах време да му придам по-прегледен вид и Ви го изпращам така, както го диктувах.
Тъй като Вашето внимание сигурно е ангажирано с много проблеми, ще съобщя накратко характера на взаи-моотношенията ни с професор Ханкок. До 1955 година професорът оглавява-ше катедрата „Келвин“, откъдето бе освободен, за да поеме професурата по електроинженерство в университета „Брендън“, откъдето бе освободен, за да се заеме със своята изследова-телска дейност. За тази цел той прив-лече като сътрудник покойния вече доктор Клейтън, бивш главен геолог към Министерството на горивата и енергията. Съвместната им работа бе субсидирана от Фондацията „Паул“ и Кралското дружество.
Професорът се надяваше да развие на практика идеята си за сонар, като средство за точни геоложки проучвания. Сонар, както сигурно знаете, е акустичният еквивалент на радара и макар да не е толкова популярен, той е по-стар с няколко милиона години, тъй като прилепите го използват много ефективно за откриване на насекоми и препятствия през нощта. Професор Ханкок имаше намерение да изпраща мощни свръхзвукови импулси в почвата и да „сглобява“ от полученото ехо картината на онова, което се намира под нас. Изображението на картината трябваше да се получава на катодно-лъчева тръба и цялата система щеше да бъде аналогична на типа радарни инсталации, използвани в самолетите за разчитане на терена през облаци.
През 1957 година двамата учени вече бяха постигнали известен успех, но средствата им се бяха изчерпили. В началото на 1958 година те отправиха иск за цялостна субсидия направо до правителството. Доктор Клейтън изтъкваше огромното значение на устройството, което би ни дало възможност да направим нещо като рентгенова снимка на земната кора и ми-нистърът на горивата го одобри преди да го препрати. По онова време докладът на комисията „Върнал“ току що бе публикуван и ние бяхме приели сериозно задачата за бързото решаване на по-значимите случаи от този характер в стремежа ни да предотвратим евентуалните критични нападки. Посе-тих професора без излишно протакане и представих доклад с положително становище. Първата вноска от нашата субсидия (С-543 А-68) бе преведена няколко дни по- късно. От този момент следя постоянно и отблизо работата по проекта и в известна степен оказ-вам съдействие с технически съвети.
Апаратурата, използвана за експериментите, е сложна, но действието й следва някои основни принципи. Специален предавател, който се движи непрекъснато по окръжност в басейн, пълен с тежка органична течност, генерира много кратки, но изключително мощни импулси от свръхзвукови вълни. Лъчите проникват в земната маса и „сканират“ също като радарни лъчи, очакващи своето ехо. Посредством много находчиво решение на забавяща верига, чието действие въпреки изкушението си се въздържам да опиша, ехосигналите от различни нива могат да бъдат подбирани така, че образът на изследваните пластове се получава върху катодно-лъчевия екран по нормалния операционен способ.
Когато се срещнах с професор Ханкок за първи път, апаратурата му бе сравнително примитивна, но той успя да ми демонстрира разпределението на скалната маса на дълбочина няколкостотин фута, при което съвсем ясно се виждаше част от линията „Бейкърлу“ на подземната железница, минаваща близо до неговата лаборатория. Значителна част от успеха си професорът дължеше на високата интензивност на свръхзвуковите удари. Още почти от самото начало той успяваше да генерира върху напрежения от няколкостотин киловата, като почти цялата енергия се поемаше от земята. Не бе безопасно да се стои до излъчвателя, дори забелязах, че поч-вата около него доста се загрява. Бях учуден от големия брой птици, които се събираха наоколо, но съвсем скоро открих, че ги привличат стотиците мъртви червеи останали по земята.
През 1960 година, когато почина доктор Клейтън, апаратурата работеше с енергийно ниво над един ме- гават, така че се получаваха образи с много добро качество от дълбочина една миля. Доктор Клейтън бе направил сравнение на резултатите със съществуващите геоложки проучвания и бе доказал абсолютно катего-рично значимостта на получената информация.
Смъртта на доктор Клейтън при автомобилна катастрофа бе истинска трагедия. Той бе стабилна опора в научните търсения на професора, който почти никога не се интересуваше сам от практическото приложение на резултатите от своя труд. Скоро след това забелязах определена промяна в отношението на професора, а някол-ко месеца по-късно той сподели с мен
новите си амбициозни планове. Бях се опитвал да го убедя да публикува постигнатите резултати (вече бе изразходвал над петдесет хиляди лири и отново срещаше трудности от страна на Комисията по обществените фондове), но той помоли за още една отсрочка. Смятам, че обяснението се крие в собствените му думи, които си спомням съвсем точно, защото бяха изречени с особен патос „Питали ли сте се някога — каза той, — какво всъщност представлява земята отвътре? С нашите мини и кладенци едва сме разчоплили повърхностния пласт. Това, което се намира вътре, ни е толкова непознато, колкото и обратната страна на луната. Знаем, че Земята е необикновено плътна — много по-плътна от това, което си личи по скалите и почвата на земната кора. Ядрото й може и да е от плътен метал, но до този момент ние просто не сме имали възможност да го установим. Само на десет мили дълбочина налягането трябва да е трийсет тона на квадратен инч и дори повече, а температурата — няколкостотин градуса. А какво е състоянието в самия център — тук е безсилно и въображението. Налягането сигурно достига хиляди тонове на квадратен инч. Странното е, че след две-три години може и да стъпим на Луната, но дори и когато стигнем до звездите, все още няма да сме се приближили ни най-малко до ада, който се намира на четири хиляди мили под краката ни. За сега получавам ясни ехосигнали от дълбочина две мили, но се надявам до няколко месеца да повиша мощността на излъчвателя до десет мегавата. Вярвам, че с такава мощност обхватът ще стигне десет мили. При това нямам никакво намерение да спра дотук.“
Въпреки силното впечатление, кое-то ми направиха думите му, запазих чувство на известен скептицизъм.
— Това е чудесно — казах, — но сигурно колкото по-дълбоко навлизаме, толкова по-малко нови данни ще получаваме от проучването. Високото налягане елиминира условията за съществуване на кухини и след още няколко мили ще стигнете до хомогенна маса, чиято плътност ще нараства.
— Напълно е възможно — съгласи се професорът, — но още много неща могат да се научат от вълновите характеристики. Както и да е, това го разбираме, едва когато достигнем следващото ниво.
Този разговор проведохме преди четири месеца, а вчера станах свидетел на резултатите от проучването. Когато приех поканата да го посетя, професорът бе явно развълнуван, но не подсказа дори и с намек дали е открил нещо ново. Показа ми усъвършенстваната си апаратура и повдигна новия приемател от ваната. Чувствителността на датчиците бе много по-голяма и достатъчна за увеличение на обхвата около два пъти без да се отчита повишената мощност на излъчвателя. Докато наблюдавах кръговете, които описваше металната рамка, бях обзет от особено чувство, че тя изпраща и приема сигнали от райони, които човек не бе достигнал досега въпреки тяхната близост.
Когато влязохме в бараката, където се намираше устройството за преобразуване на сигналите, излъчвателят се намираше на стотина ярда, но изпитах някакъв неприятен гъдел, когато той го включи. Катодната тръба светна и в бавните кръгове се появи отново картината, която бях виждал вече много пъти. Този път обаче, в резултат на повишената мощност и чувствителност на апаратурата, се получи по-ясно изображение. Включих дълбочинната скала и фокусирах върху линията на подземната железница, която личеше съвсем ясно като тъмна ивица върху светлия екран. Едва бях започнал да следя образа и екранът се замъгли, но аз знаех, че причината е в преминаването на поредната мотриса.
