Продължих да увеличавам дълбочината на проникване. Въпреки че многократно бях наблюдавал тази картина, винаги ме обземаше някакво безпокойство при вида на огромните светли обеми, понесли се към мен, вероятно — останки от ледници съществували преди петдесет хиляди години. Доктор Клейтън бе съставил таблица за ориентиране в пластовете според тяхната хронология. Много скоро разбрах, че съм преминал през алувиалната почва и навлизам в огромната глинеста кора, която спира и задържа артезианските води на града. След малко стигнах до края й, но спускането продължи през скален масив на дълбочина една миля.
Картината продължаваше да бъде чиста и ясна, въпреки че нямаше какво да се наблюдава, тъй като не се явяваха никакви структурни разлики. Налягането клонеше към хиляда атмосфери. Още малко и възможността за съществуване на каквито и да било кухини щеше да бъде сведена до нула, защото дори и скалите бяха се втечнили.
Прониквах все по-дълбоко, миля след миля, но през екрана минаваше само бледа мъгла, прорязвана единствено от ехосигналите отразени от парчета или масивни отломъци от по-плътна материя. С увеличение на дълбочината обаче те се срещаха все по-рядко или пък вече бяха толкова дребни, че ставаше невъзможно да бъдат регистрирани.
Обхватът на картината, естествено, непрекъснато се разширяваше. Размерите му вече бяха от порядъка на няколко мили и аз изпитвах чувството на летец вперил поглед в плътен фронт облаци на огромна височина. За момент получих световъртеж, като си представих бездната, в която гледах. Предполагам, че никога вече няма да възприемам света като стабилна маса. На дълбочина около десет мили спрях и погледнах професора. Известно време не бяха регистрирани никакви промени и знаех, че това е скален състав от безформена хомогенна маса. Направих няколко бързи изчисления на ум и потръпнах при мисълта, че налягането трябва да е най-малко трийсет тона на квадратен инч. Скенерът се въртеше вече съвсем бавно, защото слабите ехосигнали бяха започнали да си пробиват път много по-бавно през дълбините.
— Професоре — възкликнах, — поздравявам ви с успеха? Това е изключително постижение. Но изглежда вече сме стигнали до ядрото. Предполагам, че оттук до центъра на земята няма да настъпят никакви промени.
Той се усмихна някак кисело и каза:
— Продължете. Още не сте стигнали до края.
Нещо в гласа му ме заинтригува и разтревожи. Погледнах го изпитателно за миг — чертите на лицето му едва се различаваха в синьозелените отблясъци на катодно лъчевата тръба.
— До каква дълбочина можем да стигнем с това нещо? — попитах докато включвах отново апаратурата.
— Петнайсет мили — гласеше краткият отговор.
Зачудих се откъде знае, тъй като последните данни, които недвусмислено бях разчел, не надминаваха осем мили. Продължих безкрайното спускане през скалната маса, скенерът забавяше движението си, докато времетраенето на една пълна обиколка достигна пет минути. Чувах тежкото дишане на професора зад гърба си и по едно време облегалката на стола ми изпука под напора на пръстите му, които я стискаха.
Тогава на екрана започнаха да се появяват бледи следи. Заинтригуван се наведох към него, като си помислих дали това може да е първата поява на желязното ядро на Земята. Скенерът описа агонизиращо бавно един сектор от деветдесет градуса после още един. И тогава. — Подскочих от стола като ужилен, викнах „Боже мой!“ и се обърнах към професора. Само веднъж през живота си се бе случвало да преживея такъв шок — преди петнадесет години, когато случайно бях включил радиото и чух за експлозията на първата атомна бомба. Защото на екрана се разстилаше мрежа от тънки линии, които се пресичаха многократно и образуваха съвършено симетрична решетка.
Трябва да съм онемял за няколко минути, защото скенерът направи една пълна обиколка докато стоях като вкаменен от изненадата. Тогава професорът заговори с мек, необичайно спокоен глас:
— Исках сам да се уверите в това, преди да ви го кажа. В момента обхватът на образа е с диаметър тринайсет мили, а квадратите са със страна от две-три мили. Забележете, че вертикалните линии се насочват към една сборна точка, а хоризонталните представляват арковидни криви. Наблюдаваме огромна конструкция от концентрични пояси; центърът й трябва да се намира на огромно разстояние в северна посока, вероятно в района на Кеймбридж. А за размерите й в другата посока можем само да гадаем.
— Но, за бога, какво е това?
— Очевидно е нещо изкуствено.
— Шегувате ли се? На дълбочина петнайсет мили!
Професорът посочи към екрана и продължи:
— Бог ми е свидетел, че направих всичко възможно, но не мога да проумея как природата би могла да създаде подобно нещо.
Не пропуснах и дума. Той продължи:
— Направих това откритие преди три дни, когато опитвах да установя максималния обхват на апаратурата. Мога да постигна и по-голяма дълбочина, но смятам, че конструкцията, която виждаме, няма да пропусне моите сигнали по-нататък поради изключителната си плътност. Опитах се да намеря обяснение като развих десетина различни теории, но в края на краищата се връщах все към една. Знаем, че долу налягането е от порядъка на осем-девет хиляди атмосфери, а температурата е достатъчно висока, за да втечни скалната маса. Но познатата ни материя по своята същност е почти празно пространство. Да предположим, че там долу, съществува живот — не органична форма на живот, естествено, а живот на основата на частично кондензирана материя, материя, в която електронните решетки са много малки или въобще отсъстват. Нали ме разбирате? На такива същества дори скалната маса на петнадесет мили дълбочина не би оказала по-голямо съпротивление отколкото водата, а нас и целия наш свят те биха възприели като безплътни призраци.
— Значи това, което виждаме…
— Е град или някаква подобна формация. Видяхте размерите му, така че можете да прецените и сам, каква цивилизация го е създала. За нея светът, който познаваме ние — нашите океани, континенти и планини, не е нищо друго освен мъгла, окръжаваща нещо, което пък не се вписва в нашите представи.
Известно време и двамата мълчахме. Помня, че се почувствувах като неподготвен невежа заради това, че съм един от първите хора в света, научил ужасната истина. Защото и през ум не ми минаваше да се усъмня в нея. Само се чудех как ще реагира човечеството, когато научи за откритието. Наруших мълчанието пръв.
— Ако наистина сте прав, защо не са… които и да са те, защо не са установили контакт с нас?
Професорът ме погледна с израз на съжаление.
— Ние се смятаме за добри инженери, но по какъв начин бихме могли да установим контакт с тях? А освен това не съм сигурен, че контакти не е имало. Помислете за всички онези подземни същества от митологията — троли, коболди и прочие. Не, напълно е изключено — вземам си думите назад. Но все пак идеята заслужава внимание.
По време на целия разговор картината на екрана не се промени: мрежата блестеше от своите дълбини като предизвикателство към нашия здрав разум. Опитах се да си представя улици и сгради, и същества, които се движат из тях, същества, които биха могли да преминат през нажежена до точката на топене скална маса, както рибите плуват във водата. Би било фантастично… и тогава си припомних невероятно тесния температурен обхват и граничните стойности на налягане, при които съществува човешката раса. Не те, а ние бяхме изроди, защото почти цялото вещество в космоса е с температури от порядъка на хиляди и дори милиони градуси.
— Е — промълвих бездушно, — какво ще правим сега?
Професорът се наведе енергично към мен.
— Първо трябва да научим много повече за тях и да пазим всичко в абсолютна тайна, докато не бъдем напълно уверени в точността на фактите. Можете ли да си представите каква паника ще настъпи, ако се допусне изтичане на тази информация? Неизбежно е разкриването на истината, но да го направим постепенно. Сам разбирате, че геоложката страна на моите проучвания губи всякакъв смисъл. Преди всичко трябва да изградим верига от станции, за да установим обхвата на тази система. Представям си ги на разстояния от по десет мили в северна посока, но би ми се искало да построя първата някъде в южната част на Лондон, за да разбера на каква площ се простира. Цялата операция трябва да се пази в абсолютна тайна
