Но ние вече сме се намесили, така или иначе, със самото си присъствие тук. Не ни очакваха, въпреки че за щастие не сме нежелани гости на планетата им. Пък и за миг не могат да забравят, че „Магелан“, последният пратеник от света на прадедите им, обикаля в орбита малко над атмосферата на Таласа.
Аз отново посетих Площадката на първото кацане — тяхното рождено място — и направих обиколката, която всеки ласанин прави поне веднъж в живота си. Тя представлява нещо средно между светилище и музей и е единственото място на цялата планета, за което поне малко приляга думата „свято“. Нищо не се е променило тук през изминалите седемстотин години. Корабът-разселник, макар сега да е само празна черупка, изглежда, сякаш току-що е кацнал. Около него все още са пръснати притихнали машините — екскаватори, строителни модули, технологични химически инсталации и роботизираните им оператори. Запазени са, разбира се, детските ясли и училищата на Поколение първо.
Няма почти никакви сведения за онези първи десетилетия. Може би съзнателно не са запазени.
Въпреки опита и предпазливостта на създателите вероятно е имало биологични грешки, отстранени безмилостно от основната програма. А времето, когато ласаните без органични родители трябвало да отстъпят пред нормално родените, трябва да е било пълно с психически травми.
Но трагедиите и неволите на първите десетилетия сега са останали векове назад в миналото, забравени от строителите на новото общество заедно с гробовете на Пионерите.
Бих бил щастлив да можех да прекарам остатъка от живота си тук. На Таласа има материал за цяла армия антрополози, психолози и социолози. А най-много ми се иска да можех да срещна някои от моите отдавна вече мъртви колеги, да им покажа колко много от нашите безкрайни спорове най-после са разрешени.
Наистина възможно е да се изгради една хуманна и рационална култура, изцяло освободена от заплахите на неестествените предразсъдъци. По принцип, аз не одобрявам цензурата, но струва ми се, хората, които са подготвяли архивите за Таласката колония, са я използували добре. Те са се справили отлично с една почти невъзможна задача — пресяли са историята и литературата на десет хиляди земни години и резултатът оправдава усилията им. Трябва да бъдем много предпазливи при възстановяването на всяко изгубено нещо, колкото и прекрасно, колкото и вълнуващо произведение на изкуството да е то.
Таласите никога не са тровени от разлагащи учения на мъртви религии и през изминалите седемстотин години нито един пророк не се е появил тук да проповядва нова вяра. Самата дума „бог“ съвсем е изчезнала от езика им и те доста се изненадват, или по-скоро забавляват, когато се случи да я използуваме.
Моите колеги обичат да казват, че „един резултат статистика не прави“, така че аз се замислям дали пълната липса на каквато и да е религия в това общество всъщност доказва нещо. Знаем, че таласите са били много внимателно подбрани генотипи с цел да се избягнат нежелателни социални травми. Да, да! Зная, че само петнадесет процента от човешкото поведение се определя от генната наследственост, но тая малка част е
Как бих искал да узная какво е станало с корабите-разселници, разпратени от религиозните секти на двадесет и шести век! „Ноевият ковчег“ на мормоните, „Мечът на пророка“… — имаше половин дузина подобни. Чудя се дали някоя от тези мисии е успяла и ако е така, каква роля е изиграла религията за техния успех или пък за провала им. Някой ден, когато поправят големите радарни антени, може би ще разберем какво се е случило с тези ранни пионери!
Един от резултатите на тоталния атеизъм на Таласа е сериозният недостиг на ругатни. Представи си!… Ласанин изпуска нещо върху пръстите си и… — липсват му думички. Дори привичното споменаване на анатомичните функции не е от полза, защото пък те се приемат за даденост. Единственото възклицание е „Кракан!“ — универсално. Но и то не е сполучливо. Показва обаче какво впечатление е оставил връх Кракан, изригвайки преди четиристотин години. Надявам се, че ще имам възможност да го видя отблизо, преди да си тръгнем.
Още много месеци има дотогава, но вече болезнено изживявам този момент. Не заради възможността, че може да се случи нещо с кораба аз никога не бих могъл да узная. А защото още една връзка със Земята ще се скъса. Със Земята и… с тебе, любима моя… с тебе!
13
Извънредни обстоятелства
— Президентът няма да одобри! — обясни Уолдрън. — Той смята, че трябва да се установите на Северния остров.
— Зная — отговори заместник-капитан Мълайна — и съжалявам, че ще го разочароваме. Той толкова ни помага! Но Северният остров е скалист. Малкото подходящи крайбрежни райони са разработени. А тук, само на девет километра от Тарна, има безлюден залив с полегати брегове.
— Прекалено добре, за да е вярно.
— Обектът „Мангроув“7. Всички дървета загинаха. И досега не знаем защо. Запустяло е — никой не намери сили да почисти мястото. Изглежда ужасно, а вони още по- лошо.
— В такъв случай това е район на съществуваща вече екологична катастрофа. Моля! Настанявайте се, капитане! Бихте могли само да подобрите нещата!
— Мога да ви уверя, че сградите ще имат много добър външен вид и изобщо няма да навредят на околната среда. Разбира се, като приключим, ще демонтираме всичко. Освен — ако искате да останат?
— Съмнявам се! Благодаря! Чудя се за какво бихме могли да използуваме по неколкостотин тона лед на ден! Между другото, с какво може да ви съдействува Тарна? Жилища, храна, транспорт? С радост ще помогнем. Предполагам, много от вас ще слязат да работят тук?
— Навярно около сто човека. Благодаря ви за гостоприемството. Опасявам се, че ще бъдем много лоши гости. През цялото време ще трябва да поддържаме денонощна връзка с кораба. Затова се налага всички да бъдем на едно място, заедно. Ще построим малко селище от сглобяеми къщички и ще се настаним в него с цялото си оборудване. Съжалявам, ако това ви се струва неучтиво, но всяко друго решение просто не би било разумно!
— Сигурно имате право! — въздъхна Уолдрън.
Тя се бе чудила как да промени протокола така, че да предложи тъй наречения „апартамент за гости“ на привлекателния командир трети ранг Лорън Лоренсън вместо на заместник-капитан Мълайна. Проблемът й се бе сторил почти неразрешим. Сега, уви, бе ясно, че изобщо нямаше да възникне.
Почувствува се толкова обезсърчена, че почти се поддаде на мисълта да се обади до Северния остров и да покани последния си официален съпруг да й погостува малко. Но проклетникът сигурно пак щеше да й откаже и тя просто не можеше да го понесе.
14
Мириса
Дори когато съвсем остаря, Мириса Лионидас все още си спомняше мига, в който за пръв път видя Лорън. Такова чувство не бе изпитвала към никой друг, даже към Брант…
То нямаше нищо общо с влечението към Неизвестното. Преди да срещне Лорън, тя вече бе виждала някои от земните гости и те не бяха привлекли вниманието й с нищо необикновено. Ако останеха на открито няколко дни, да потъмнеят от слънцето, повечето от тях нямаше да се различават от ласаните.
Но не и Лорън. Неговата кожа никак не потъмня, а необикновената му коса стана по-сребриста, ако това изобщо бе възможно. Положително тя бе привлякла вниманието й първия път, когато го видя да излиза от кабинета на Уолдрън заедно с още двама от колегите му — всички имаха онзи малко разстроен вид, който бе обичайният резултат при среща с пасивната, закоравяла бюрокрация на Тарна.
Погледите им се срещнаха за миг. Мириса направи още няколко врачки, после изведнъж несъзнателно спря, погледна през рамо и го видя загледан в нея. В този момент и двамата осъзнаха, че животът им се е променил безвъзвратно.
По-късно онази нощ, след като се бяха любили, тя запита Брант:
— Казаха ли колко ще останат?
