Песните на далечната земя

— Избираш все най-неподходящия момент — измърмори той сънливо. — Най-малко година, а може и две. Лека нощ още веднъж!

Добре знаеше, че не трябва да го заговаря повече, макар че никак не й се спеше. Още дълго време лежа с широко отворени очи, загледана в странните бързо преминаващи сенки, хвърляни от вътрешната луна, докато скъпото тяло до нея кротко потъна в сън.

Преди Брант тя бе имала доста мъже, но след като срещна него, всички други й станаха безразлични. И сега изведнъж — това внезапно любопитство! Все още се самозалъгваше, че онзи човек просто й е интересен. Нима можеш да изпитваш нещо повече към някого, когото си зърнал само веднъж, само за няколко секунди и на когото името дори не знаеш? (Ще поразпита още сутринта!)

Мириса се гордееше с това, че винаги постъпва разумно и честно. Презираше жените — или мъжете, — които се оставяха да бъдат водени от чувствата си. Неизвестното все пак я привличаше донякъде, сигурна бе. Блясъкът на далечни непознати хоризонти! Възможност да разговаря с някого, който със собствените си крака бе стъпвал по Земята, който бе видял последните часове на Слънчевата система, а сега бе на път към нови слънца! Нещо невероятно дори и за най-необикновените сънища!

Това засили чувството й на неудовлетвореност от кроткото темпо на живота в Таласа независимо от щастието й с Брант.

А не бе ли то по-скоро доволство, отколкото истинско щастие? Какво всъщност търсеше тя? Дали щеше да го намери у тези непознати хора, дошли от звездите, не знаеше, но имаше намерение да провери, преди те да си отидат от Таласа завинаги.

Същата сутрин и Брант бе посетил Уолдрън. Този път тя не го бе посрещнала с топлота, както обикновено, а напротив — въздържано.

Стоварвайки останките от рибните си капани върху бюрото й, той каза ядосано:

— Зная, че сте заета с много по-важни неща, но какво смятате да правим с това?

Кметицата безстрастно погледна омотаната топка жици. Трудно е да се съсредоточиш върху задължения от баналното ежедневие след обсъждане на зашеметяващо вълнуващите събития в космическата политика.

— Ти как мислиш, че се е случило? — запита тя.

— Явно е, че е предумишлено. Вижте колко е огъвана тази жица, докато се е скъсала. Решетката не е само повредена. Липсват и части от нея. Убеден съм, че никой от Южния остров не би се занимавал с такова нещо. Просто няма причина. Но аз непременно ще го открия, рано или късно…

Многозначителното му мълчание не остави никакво съмнение какво щеше да последва тогава.

— Подозираш ли някого?

— Откакто започнах опитите с електрическите капани, се боря не само с консерваторите, но и с всички ония луди, които твърдят, че всички хранителни продукти трябвало да бъдат синтетични, защото — жестоко било да се ядат каквито и да е живи същества, като животни например, та дори и растения.

— Консерваторите могат да представят реално съображение. Ако твоят капан наистина е толкова ефикасен, колкото твърдиш, има вероятност да се наруши екологичният баланс — дежурната тема.

— Дали това е възможно, може да се докаже, ако се следи редовният статистически бюлетин от рифа, но в момента сензорите са временно изключени. Както и да е, мен ме интересуват само дълбоководните риби. Изглежда, че електрическото поле ги привлича от далечина три- четири километра. Освен това, дори всички на Таласа да ядяха само риба, не бихме могли да отворим празнина в животинския свят на океана!

— Положително си прав, що се отнася до местните псевдориби, защото повечето от тях са много отровни, за да бъдат преработвани изобщо. Сигурен ли си обаче, че земните видове са се приспособили стабилно? Може да се окаже, че си последната капка в чашата!

Брант я погледна с уважение. Тя често го изненадваше с умни въпроси като този. Никога не бе го осеняла мисълта, че тя не би останала толкова дълго на този пост, ако в нея нямаше нещо много повече от онова, което се виждаше на пръв поглед.

— Опасявам се, че рибата тон няма да оцелее. Ще минат още няколко милиона години, преди океаните да станат достатъчно солени за нея. Но пъстървата и сьомгата се приспособяват много добре.

— А те определено са деликатес и могат да преодолеят моралните скрупули на синтетиците. Но това не означава, че приемам любопитната ти хипотеза. Тези хора само говорят — нищо не вършат!

— Преди две години пуснаха на свобода цяло стадо говеда от опитното стопанство…

— Искаш да кажеш — опитаха се да ги пуснат. Защото кравите веднага се върнаха обратно. Толкова им се смяха всички, че се отказаха от други подобни акции. Просто не мога да си представя — те да се потрудят толкова! — тя кимна към счупената решетка.

— Не е трудно — малка лодка, двама гмуркачи — дълбочината е само двадесет метра.

— Добре, ще събера сведения! Междувременно от тебе искам две неща!

— Какви? — запита Брант, стараейки се, но неуспешно, да прикрие подозренията си.

— Да поправиш решетката! „Тек Сторс“ ще ти предоставят всичко необходимо. И да престанеш да отправяш обвинения, преди да си сто процента сигурен! Ако грешиш, ще изглеждаш глупаво и може да се наложи да се извиняваш. Ако си прав — може да подплашиш виновниците, преди да успеем да ги заловим. Ясно?

Брант зяпна: никога не бе виждал кметицата толкова рязка и категорична. Събра набързо „Изложение А“ и си тръгна, отрезвен донякъде.

Сигурно съвсем щеше да отрезвее — или по-скоро — да се озадачи, ако знаеше, че Уолдрън вече съвсем не е влюбена в него.

Заместник-главният инженер Лорън Лоренсън не бе развълнувал само една от жителките на Тарна тази сутрин.

15Тера нова

Това име на новото селище, болезнено напомнящо Земята, не бе много привлекателно и никой не посмя да предяви авторски права, но пък бе по-приемливо от „Базов лагер“ и затова бързо се възприе.

Комплексът от сглобяеми къщички изникна невероятно бързо — буквално за една нощ. Това бе първата демонстрация на трудова дейност от страна на земните хора, или по-скоро — от страна на земните роботи, и жителите на Тарна останаха смаяни. Дори Брант, който винаги бе смятал, че роботите са създадени по- скоро за беда, отколкото за добро, освен при рискови или еднообразни операции, промени мнението си.

Особено впечатляваше един подвижен, много грациозен робот-строител, който работеше с такава бясна скорост, че бе невъзможно да се проследят движенията му. Където и да отидеше той — навсякъде го следваше тълпа от обожаващи го малки ласанчета. Когато някое от тях препречваше пътя му, той спираше и изчакваше търпеливо, докато се разчисти теренът пред него. Брант реши, че му е необходим именно такъв помощник. Може би ще намери някакъв предлог да убеди земяните…

Към края на седмицата Тера нова вече бе готова — една напълно функционираща микроклетка на големия кораб, оставен на орбита извън атмосферата. Бяха изградени прости, но удобни помещения за стотина членове на екипажа, необходими за нормален живот, както и библиотека, гимнастически салон, плувен басейн и театър. Тези удобства се харесаха на ласаните и те не се смущаваха да се възползуват от тях. В резултат обитателите на Тера нова ставаха почти два пъти повече.

Повечето от посетителите на новото селище — поканени или не — имаха желание да помагат и бяха решили да направят престоя на гостите си колкото е възможно по-приятен. Такава добронамереност бе много привлекателна, разбира се, и се приемаше с благодарност, но често смущаваше. Ласаните бяха ненаситно любопитни, а думата „интимност“ бе почти непонятна за тях. Табелка „Моля, не безпокойте!“ се приемаше едва ли не като лично предизвикателство, което водеше до интересни усложнения…

— Всички вие сте старши офицери и хора интелигентни — бе казал капитан Бей на последното заседание на борда на кораба. — Така че не би трябвало да ви говоря такива неща… Но… опитайте се да не се замесвате в каквито и да е… хм… любовни авантюри, докато не стане ясно точно