се дали би се стигнало до това драстично решение, ако не бе квантовият двигател, който ни предложи буквално неограничена мощ и достъп.
Позволете ми сега да ви обясня какво ще трябва да извършим, след като пристигнем на Сейгън-2. Както се вижда от картата, повече от петдесет процента от повърхността е покрита с лед — до дълбочина приблизително три километра. Това е кислородът, който ни е нужен — всичкият!
След като установим „Магелан“ на стационарна орбита, ще преобразуваме малка част от мощността на квантовия му двигател в насочен топлинен лъч. Така ще стопим леда и същевременно ще постигнем разпадане на изпаренията на водород и кислород. Водородът бързо ще излети в пространството, ако се наложи, ще подпомогнем процеса с насочен лазарен лъч. Само двадесет години по-късно Сейгън-2 ще има атмосфера със съдържание на O2 — десет процента, макар че ще е все още прекалено наситена с азотни окиси и други отровни съединения и няма да бъде добра за дишане. За да ускорим процеса на този етап, ще започнем да внасяме специално създадени бактерии, дори растения. Въпреки топлината, която ще сме й предали, планетата все още ще е прекалено студена — температурата й ще бъде под точката на замръзване с изключение областта на екватора в продължение на няколко часа около обед. Ето къде ще използуваме, вероятно за последен път, квантовия двигател. „Магелан“, намиращ се до този момент изключително само в пространството, най-после ще направи планетно кацане. След това всеки ден в подходящ час и за петнадесет минути двигателят ще се включва на максималната мощност, която позволява конструкцията му и основата, на която е стъпил. Няма да знаем колко време ще продължи тази операция, докато не направим първите опити; възможно е да се наложи преместване на кораба, в случай че първата му площадка се окаже геологически нестабилна. От приблизителни изчисления знаем, че това задействуване на двигателя ще трябва да се прави всеки ден в продължение на тридесетина години. По този начин ще забавим въртенето на планетата, докато тя се спусне достатъчно близко до Слънцето, за да придобие умерен климат. Ще продължим да използуваме възможностите на квантовия двигател още двадесет и пет години, за да се установи кривата на орбитата. Но по това време Сейгън-2 вече ще бъде годна за живот, макар че зимите й ще бъдат люти, преди да се установи на постоянна орбита.
И така, след всичко това ние ще разполагаме с една девствена планета — по-голяма от Земята, с четиридесет процента океан и със средна температура — около двадесет и пет градуса. Атмосферата й ще съдържа седемдесет и пет процента от съдържанието на кислорода в земната атмосфера, но то ще продължава да нараства. И тогава вече ще е време да събудим нашите деветстотин хиляди жители, все още спящи в хибернация, за да им дарим този нов свят.
Това е сценарият, освен ако непредвидено развитие на нещата — или някакви открития — не ни накарат да напуснем планетата. Или пък, ако се случи най-лошото…
Доктор Варли се поколеба за миг, но продължи, усмихвайки се мрачно:
— Не! Каквото и да се случи, ние с вас никога няма да се срещнем отново! Ако се окаже, че Сейгън-2 е неосъществим проект, ще продължим нататък, към следващата подходяща цел — на още тридесет светлинни години от нея. Тя може да се окаже дори по-подходяща. Може би с течение на времето ще създадем колонии и на двете планети, но това ще реши бъдещето.
Коментарите не започнаха веднага; повечето академици изглеждаха слисани, макар че аплодисментите им бяха искрени. Президентът, който благодарение на дългогодишния си опит винаги имаше по няколко предварително подготвени универсални въпроса, пръв търкулна топката:
— Един банален въпрос, доктор Варли, но… на кого е наречена Сейгън-2?
— На един писател, фантаст от ранното трето хилядолетие.
Ледът бе разчупен, точно според намеренията на президента.
— Докторе, споменахте, че Сейгън-2 има поне един естествен спътник. Какво ще стане с него, когато промените орбитата на планетата?
— Нищо особено. Само едно слабо отклонение от първоначалната му орбита. Той ще се придвижи заедно с планетата си.
— Ако директивата от… как казахте?… 3500-а…
— От 3505 година.
— … е била ратифицирана по-рано, ние щяхме ли да бъдем тук сега? Искам да кажа — щеше ли Таласа да попадне под забраната?
— Много хубав въпрос! Често сме го разисквали. Мисията на заселничеството от 2751-ва година — вашият Кораб-Майка на Южния остров — положително щеше да бъде в противоречие с директивата. За щастие проблемът не е възникнал. След като нямате местни сухоземни животни, принципът на ненамеса не е нарушен.
— Спорно е — обади се една от младите представителки на академията за явно удоволствие на по- старите й колеги. — Приемайки, че присъствието на кислород в атмосферата означава наличие на живот, как можете да бъдете сигурни, че обратното твърдение е вярно? Човек може да си представи всякакви същества, дори разумни, на планети без каквато и да е атмосфера даже. Ако нашите еволюционни наследници са
От публиката се разнесоха неодобрителни възгласи. Някой измърмори „фантастика!“ с тон на възмущение. Доктор Варли изчака да отмине вълнението и отговори кратко:
— Не сме го мъдрили толкова! Но ако попаднем на машинна цивилизация, едва ли ще се съобразяваме с принципа на ненамеса. В такъв случай много повече би ни разтревожил въпросът, какво тя може да направи с
В дъното на залата бавно се надигна стар човек, най-старият, когото д-р Варли бе виждала на Таласа. Председателят набързо драсна някаква бележка и й я подаде: „Професор Дерек Уинслейд — 115 — ГОМ10 на т. наука — историк“. Доктор Варли за миг се замисли над значението на ГОМ, после внезапно се сети, че означава „патриарх“.
Символично е, помисли си тя, че доайенът на ласанската наука е историк. През цялата си седемстотингодишна история трите острова бяха дали само шепа оригинални мислители.
Но това не бе основание за критика. Ласаните са били принудени да изграждат инфраструктурата на цивилизацията си от нула; имало е малко възможности за изследвания, които не са били предназначени за пряко приложение. А имало е и по-сериозен и деликатен проблем — този за броя на населението. По което и да е време, в която и да е научна дисциплина на Таласа никога няма да има достатъчно работници; за да се достигне до „критична маса“ — минималният брой опониращи умове, необходим за поставяне началото на всяко фундаментално изследване в някакво ново поле на знанието. Само в математиката и музиката се явяват редки изключения на това правило — един Рамануян или един Моцарт могат да се родят от нищото и да бродят сами из непознатите океани на мисълта. Най-известното име в ласанската наука бе Франсис Золтан (214–242). Името му и досега се споменаваше с уважение, петстотин години по-късно, но доктор Варли таеше известни резерви и спрямо неговите неоспорими качества. Струваше й се, че всъщност никой не бе разбрал същността на откритията му в областта на свръхтрансфинитните числа, а за доразвиване на идеите му — реалното изпитание на всички новосъздадени теории — изобщо не можеше да се говори. Дори сега прочутата му „последна хипотеза“ все още представляваше доказателство или опровержение.
Тя подозираше, но бе много тактична, за да си позволи да каже на ласанските си приятели, че ранната трагична смърт на Золтан е преувеличила заслугите му, обкръжавайки спомена за него с химерни надежди за това, какво е можело да бъде. Фактът, че бе изчезнал след отплаването си от Северния остров, бе вдъхновил съчинителите на многобройните романтични легенди и гадания — разочарование от любов, ревниви съперници, невъзможност да открие критични доказателства, ужас от самата свръхбезкрайност — нито едно от тях нямаше нищо общо с истината. Но всички те бяха допринесли за създаването на ореола около личността на най-изтъкнатия гений на Таласа, отишъл си в разцвета на своята творческа младост.
Но за какво говореше старият професор? О, за бога! Винаги когато се стигне до задаването на въпроси, все ще се появи някой, който да постави на разискване най-неуместната тема или да се възползува от възможността да тълкува някоя любима хипотеза. През дългата си практика доктор Варли се бе научила да се справя добре с такива натрапници и обикновено успяваше да ги осмее. Но сега от нея се очакваше
