Песните на далечната земя

— За всеки случай, ако се наложи внезапно изтегляне — обясни той полусериозно, полушеговито. Все още не вярваше, че може да ги заплашва реална опасност. Даже на моменти се чудеше дали всичко това бе действителност — може би още спеше и сънуваше необикновен сън.

Тихо се измъкнаха от колата, прокраднаха се до кораба, заобиколиха го и спряха пред ярката, искряща стена от светлина. Брант заслони очи и надникна изотзад, примижавайки от блясъка.

Съветник Симънс е бил съвсем прав — това наистина беше някакъв вид аероплан или космоплан, при това много малък. Нима Северните? Не! Абсурд! Не съществуваше никаква реално допустима възможност за използуване на такова превозно средство върху ограничената площ на Трите острова, а и създаването му не би могло да остане скрито.

То имаше форма на затъпен връх на стрела, а това, че по тревата наоколо нямаше никакви следи, показваше, че е кацнало вертикално. Светлината идваше от умело прикрито аеродинамично гнездо, над което равномерно просветваше червена сигнална лампичка. Общо взето, това бе една съвсем обикновена, дори разочароващо обикновена машина. Машина, която не би могла да прекоси пространството от дванадесет светлинни години — разстоянието до най-близката колония.

Изведнъж главната светлина угасна, оставяйки малката група от наблюдатели заслепени за миг. Когато очите му привикнаха с тъмнината, Брант видя, че в предната част на космоплана имаше малки илюминатори, просветващи слабо от вътрешно осветление. Виж ти, това, изглежда, е обитаем, а не роботизиран апарат, както предполагаха.

Уолдрън с удивление бе стигнала до същото заключение.

— Не е робот! Вътре има хора! Да не губим повече време! Брант, освети ни с фаровете, нека ни видят!

— Хелга! — възпротиви се съветник Симънс.

— Не ставай глупав, Чарли! Хайде, Брант!

Какво бил изрекъл първият човек, стъпил на Луната преди повече от две хилядолетия? „Една малка крачка…“

Те бяха направили около двадесет, когато някаква врата в стената на космоплана се отвори, от нея се подаде една двойна шарнирна рампа, плъзна се бързо надолу и двама антропоиди излязоха да ги посрещнат.

Това бе първата мисъл на Брант. В следващия миг разбра, че го беше заблудил цветът на кожата им, или каквото можеше да се види през еластичния прозрачен слой материя, който ги покриваше от глава до пети.

Това не бяха антропоиди. Това бяха хора! Ако не се покажеше на слънце никога вече, може би и той щеше да стане блед като тях.

Уолдрън бе протегнала напред ръце в традиционната поза: „Вижте! Не носим оръжие!“ — жест, стар колкото света.

— Предполагам, че няма да ме разберете — промълви тя, — но ви приветствувам с „Добре дошли на Таласа!“

Гостите се усмихнаха и по-старият от двамата — красив мъж е посивели коси, надхвърлил шестдесетте, вдигна ръце в отговор.

— Напротив! — отвърна той с най-дълбокия и звучен глас, който Брант бе чувал някога. — Разбираме ви много добре. Приятно ни е да се запознаем!…

Ласаните стояха замръзнали в удивено мълчание.

Но какво чудно има, помисли си Брант, та нали без всякакви трудности разбираха речта на хората, живели две хилядолетия преди тях!

След като изобретили звукозаписа, хората заложили и съхранили в паметта на машините всички основни фонемни системи на земните езици. Речниковият състав щеше да се разшири, синтаксисът и граматиката щяха да се променят, но произношението щеше да остане същото в продължение на хилядолетия.

Първа се съвзе кметицата.

— Чудесно! Това ни спестява много неприятности — каза тя не съвсем убедено. — Но откъде идвате? Антената ни за далечна космическа връзка се повреди за съжаление. Загубихме контакт със съседите.

По-възрастният от гостите погледна към своя доста по-висок спътник и някакво безмълвно съобщение мигновено протече между тях. После отново обърна очи към стоящата в очакване кметица.

Невъзможно бе да не се долови тъгата в този красив глас, изричащ абсурдното твърдение:

— Трудно ще повярвате… Ние не сме от колониите. Идваме направо от Земята.

II„МАГЕЛАН“

6В орбита

Още преди да отвори очи, Лорън ясно съзнаваше точно къде се намира и това малко го изненадваше. Нормално е да изживяваш известно объркване, след като си спал в продължение на двеста години, но на него му се струваше, че едва вчера бе вписал последния си рапорт в корабния дневник. А и доколкото си спомняше, не бе сънувал нищо. Благодарен бе за това.

Държейки очите си все още затворени, той концентрира цялото си внимание последователно върху останалите сетива. Чуваше тих шепот на гласове, които вдъхваха увереност. Чуваше познатите въздишки на въздухообменниците, усещаше върху лицето си едва доловим полъх с приятен аромат на антисептици.

Не усещаше единствено теглото си. Повдигна дясната ръка без никакво затруднение. Тя увисна, плуваща в пространството, очаквайки следващата команда.

— Здравейте, господин Лоренсън! — обади се подканящ глас. — Значи благоволихте да се присъедините към нас. Как се чувствувате?

Лорън най-после отвори очи и се опита да се съсредоточи върху замъглената фигура, плуваща край леглото му:

— Здравейте… докторе! Добре съм. Чувствувам глад.

— Това винаги е добър признак. Можете да се облечете, но в началото не правете много резки движения! Пък по-късно ще решите дали ще си оставите брадата.

Лорън насочи все още своята плуваща в пространството ръка към лицето си. Изненада го допирът с буйната растителност, която намери там. Както и повечето други мъже, той не бе приел възможността за алопеция4 — тонове психология имаше изписани на тази тема. Може би бе време да помисли дали да не го направи. Странно как такива баналности му минаваха през главата дори в момент като този.

— Пристигнахме ли?

— Разбира се, в противен случай щяхте да спите още. Всичко се движи според програмата. Корабът започна да ни събужда преди един месец. Вече сме в орбита около Таласа. Екипите по поддръжката провериха всички системи. Сега е ваш ред да поработите малко. Подготвили сме ви изненада…

— Приятна, надявам се?

— И ние също. Капитан Бей е насрочил оперативка след два часа в Главната заседателна зала. Ако предпочитате да не се движите още, останете и наблюдавайте оттук.

— Ще дойда на заседанието. Бих искал да видя всички. Но може ли да хапна нещо преди това? Толкова отдавна…

Капитан Сърдар Бей, уморен, но щастлив, посрещаше радостно току-що събудените петнадесет мъже и жени и ги представяше на присъствуващите тридесет — състава на дежурните „А“ и „Б“ екипажи. Според корабните правила екипаж „В“ трябваше да почива, но в дъното на Заседателната зала се спотайваха няколко от членовете му, криейки се зад гърбовете на другите.

— Радвам се, че се присъединявате към нас — обърна се той към влизащите. — Приятно е да видиш свежи физиономии. А още по-приятно е да видиш планета и да узнаеш, че звездолетът е изпълнил първите двеста години от плана на мисията ни без никакви сериозни произшествия. Ето я Таласа — точно според предвижданията!