Песните на далечната земя

земните богатства и събраните през всички епохи съкровища можеха да се прахосват с чиста съвест. Що се отнася до материалните блага, всички хора бяха милионери — богати много повече, отколкото дедите им, плодовете на чийто труд бяха наследили, са сънували и в най-невероятните си сънища. Те наричаха себе си иронично и все пак с известна гордост „последните господари на Земята“.

Въпреки че десетки хиляди търсеха забрава, все пак повечето намираха удовлетворение — нещо обикновено за някои хора — в упорита борба за постигане на цели, недостижими през краткия човешки живот. Продължени бяха много научни изследвания, като се използуваха освободените сега огромни ресурси. Ако физик се нуждаеше от сто тона злато за някакъв експеримент, то това представляваше просто един маловажен проблем на логистиката5, а не на бюджета.

Преобладаваха три теми. Първата се състоеше в непрекъснато контролирано наблюдение на Слънцето — не защото имаше място за някакво съмнение, а за да се определи моментът на избухването му с точност до година, ден, час…

Втората бе търсенето на извънземни цивилизации, изоставена след векове на неуспехи, а сега възобновена с отчаяна настойчивост, ала невъзнаградена с успех до самия Край. На всеки зов на Човека Вселената даваше отрицателен отговор.

И третата — заселване на близките звездни светове, разбира се, с надеждата, че човешкият род няма да загине с гибелта на неговото Слънце.

В утрото на последното столетие кораби-разселници с автоматично пилотиране — все по-бързи и по- съвършени — бяха разпратени до петдесетина обекта. Както се очакваше, повечето не успяха, но десет изпратиха съобщения за частичен успех. Още по-големи надежди се възлагаха на по-късните, по- усъвършенствувани модели, макар че те щяха да стигнат до своите далечни местоназначения дълго след като Земята нямаше да я има вече. Последният, който изстреляха, имаше крайцерска скорост, равна на една двадесета от скоростта на светлината, и ако всичко вървеше добре, щеше да кацне на планета деветстотин и петдесет години по-късно.

Лорън още помнеше изстрелването на „Екскалибур“ от стапела му, между Земята и Луната — в точката на Лагранж6. Тогава той бе едва петгодишен, но знаеше, че тоя кораб-разселник щеше да бъде последният. Ала беше все още прекално малък, за да разбере защо отмениха дългосрочната програма точно в момента, когато бе достигнато технологично съвършенство. Не би могъл и да предположи как собственият му живот щеше да се промени от зашеметяващото откритие, което преобрази всичко и вдъхна на човечеството нова надежда през последните десетилетия на Земната история.

Въпреки че бяха направени безброй теоретични изследвания, никой дотогава не бе успял да осъществи в действителност междузвезден полет с човек на борда дори до най-близката звезда. Че такова пътешествие може да трае повече от столетие, не бе съществен фактор — хибернацията решаваше проблема. Една Резус маймуна спеше в орбиталната болница „Луи Пастьор“ вече почти хиляда години и все още показваше нормална мозъчна дейност. Нямаше никаква причина човешки същества да не издържат на същото, макар че рекордът на пациент, страдащ от особена, непозната форма на рак, беше по-малък от две столетия. Биологичният проблем бе решен, непреодолим се оказваше техническият. Кораб, който би могъл да приюти хиляда хибернизирани пътници и всичко, което щеше да им бъде нужно за един нов живот в друг свят, трябваше да бъде голям колкото огромните презокеански лайнери, господствували някога във водите на Световния океан.

Такъв кораб би могъл много лесно да се построи отвъд орбитата на Марс, като можеше да се използува изобилието на суровини от астероидния пръстен. Невъзможно се оказа създаването на двигатели, които биха могли да го отведат до звездите за приемливо кратко време.

Дори при една десета от скоростта на светлината всички най-обещаващи обекти бяха отдалечени на повече от петстотин години. Такава скорост развиваха сондите-роботи, пронизващи като светкавици близките звездни системи, предавайки обратно сигналите за наблюденията си в продължение на няколкото трескави часа на преминаването им. Но нямаше никакъв начин те да намалят скоростта си за срещи или кацания и, ако изключим злополуките, щяха да препускат из галактиката завинаги.

Такъв бе основният проблем с ракетите и никой не бе успял да открие алтернатива за проникване в далечния Космос. Да се намали скоростта е точно толкова трудно, колкото и да се увеличи, а пренасянето на гориво, необходимо за спиране, не само удвояваше, а учетворяваше сложността на задачата.

Наистина, възможно бе да се построи пълномащабен хиперзвездолет, който да развива една десета от скоростта на светлината. За ускоряването на такъв кораб щяха да са необходими около един милион тона редки елемента — трудно, но не и невъзможно.

Ала за да може да се отнеме тази скорост при достигане на целта, корабът трябваше да стартира не с милион, а с абсурдните билиони тона гориво на борда. Това, разбира се, бе толкова невероятно, че никой не се бе замислил над проблема векове наред.

И изведнъж Човечеството се сдоби с ключовете към Вселената — една от най-големите иронии на Историята, — едва ли му оставаше и столетие, през което да ги използува.

8Спомен за изгубената любима

Добре, че не се поддадох, мислеше си Мойсей Колдър, на онази съблазън — примамливо изкушение, създадено за човечеството от изкуството и техниката преди повече от хилядолетие. Ако бях поискал, можех да взема електронния призрак на Ивлин за другар в изгнанието си, затворен в капана на неколкогигабайтовата програма. Тя би могла да се появи сега пред мен, на фона на някое от любимите за двама ни места и бихме могли да разговаряме така убедително, че един непосветен никога не би могъл да предположи, че всъщност там нямаше нищо.

Но аз щях да се опомня след пет или десет минути, освен ако не се самозалъгвам съзнателно. А такова нещо не бих могъл да направя. И досега не зная защо инстинктивно се бунтувам срещу това, но винаги съм отказвал да приема фалшивата утеха на мнимия разговор с мъртвите. Сега не притежавам дори един обикновен запис от звука на гласа й.

Колко е хубаво, че мога да я погледам, движеща се в тишината, в малката градина на последния ни дом, знаейки, че това не е илюзия, създадена от машините, знаейки, че това е било наистина — там, на Земята, преди двеста години.

И единственият глас тук сега ще бъде моят — говорещ със спомена, закътан в собствения ми жив човешки мозък.

Личен запис Първи. Запис-преобразовател Алфа. Програма Автоматично изтриване:

Ти бе права, Ивлин. Не аз. Макар и най-старият на борда, изглежда, все пак мога да бъда полезен.

Когато се събудих, до мен стоеше капитан Бей. Още в първия миг на осъзнаването се почувствувах поласкан.

— О, капитане, каква приятна изненада! Почти бях сигурен — казах аз, — че ще ме изхвърлите в Космоса като ненужен товар.

Той се засмя и отговори:

— Все още можем да я свършим тая, Мойсей. Пътешествието не е свършило. Но си ни крайно необходим в момента. Проектантите на мисията ни са били много по-мъдри, отколкото смяташе ти.

— В хартата на звездолета съм записан като: отварям кавички, Посредник-Съветник, затварям кавички. В коя си правоспособност съм необходим сега?

— И в двете може би! А вероятно в много по-известната ти роля като…

— Не се колебай! „Кръстоносец“ ли щеше да кажеш? Говори спокойно! Макар че не ми се нрави думата и никога не съм се считал за лидер на някакво движение. Аз само се опитвах да накарам хората да мислят самостоятелно. Никога не съм искал някой да ме следва сляпо. Историята познава прекалено много лидери.

— Да, но не всички са били лоши — твоят съименник например…

— Прекалено прехвален, но аз разбирам възхищението ти. В края на краищата, твоето призвание също се състои в това, да отведеш бездомните човешки племена в обетованата земя. Изглежда, е възникнал някакъв проблем?